На 16 април 1925 г. в сърцето на София ехти взрив, който не просто отнема животи, но разкъсва и самата тъкан на народното съзнание. Това не е само акт на терор, не е дори просто опит за политическо разчистване на сметки. Това е целенасочено посегателство срещу Духа, срещу Светинята, срещу смисъла на общността, която българите от векове наричат свой народ.

Атентатът в катедралния храм „Св. Неделя“ е безпрецедентен не просто с броя на жертвите, но и с жестоката преднамереност, с която е извършен. Неговите извършители не се задоволяват с това да убият, те избират да осквернят. Избират да взривят не просто здание, а олтар. Не просто да унищожат, а да поругаят. Защото когато ударът е насочен към храма, той е насочен към самото сърце на народа – там, където живее надеждата, където се пази паметта и където дори смъртта не е окончателна, защото тя е преход към вечността.

В деня на Христовото Възкресение, в самия дом Божий, където се възвестява победата на живота над смъртта, е извършено едно от най-големите престъпления срещу човечеството в неговия духовен смисъл. То бе не просто бомба, но проповед на омразата. Не просто заговор, а литургия на унищожението. И то не остана скрито – светът го видя, Европа се ужаси, а вестниците от Париж до Манчестър го нарекоха с името, което заслужава – сатанинско злодеяние.

Но защо тогава, сто години по-късно, самият този Софийски митрополит и патриарх Български отсъства от панихидата в храма, където се проля кръвта на невинните? Какво означава това мълчание на върха на Църквата? Дали е само дипломатичен жест, липса на време или нещо по-дълбоко – може би неосъзнат страх, може би остатък от старото робско чувство, че църквата трябва да мълчи пред „силните на деня“?

А къде, всъщност, бяха всички те — Радевци, Борисовци, Копейкини, Македонстващи и всичките тези нашенски Матросовци, които са се вкопчили като пиявици във властта, заедно с цялата шумна тълпа на политическите преструвки, когато историята чакаше своето признание, а жертвите — справедливост в паметта?

Истинският въпрос не е само къде е бил патриархът, а къде сме ние. Дали сме в храма на паметта или в олтара на забравата? Дали сме достойни наследници на онези, които умираха за вяра, или сме просто наследници на безразличието? Дали ще останем будни, когато отново някой посегне на Духа – не с бомба, а с присмех, с цензура, с подмяна на историята, с поругаване на истината?

Храмът не е просто сграда, той е символ. И когато той бъде ударен, се тресе не само покривът, но и небето над народа. Това бе разбрала Европа. Това знаеше всеки, който коленичи пред Божия престол. И това трябва да помним и ние – че вярата не е остатък от миналото, а огън, който, ако угасне, оставя след себе си мрак, в който дори свободата губи своето значение.

Днес ние сме длъжни да бъдем живите камбани на тази памет. Да напомним, че терорът не е идея, а поквара. Че няма „по-висша“ цел, която да оправдава взривяването на храм. И че Духът, макар и незрим, е най-реалното нещо, което ни държи живи като народ, като култура, като общност.

Ако забравим „Св. Неделя“, значи сме забравили себе си.

✝️ Поклон пред жертвите. И вглеждане в собствената ни съвест.

Лалю Метев, 10 април 2025 г.