На 16 април 2025 г. ще се навършат сто години от едно от най-ужасяващите злодеяния в новата българска история — атентатът в катедралата „Света Неделя“. Този акт на насилие, извършен в самия храм Господен, в деня на Велики четвъртък, е изправен като неизличима рана в националната памет, запечатан като предел на злото и кощунството. Сто години по-късно, на този свят ден, Българската православна църква отбелязва трагичния юбилей с панихида, в която — чрез словото си — патриарх Даниил духовно присъства. Неговото послание, наситено с нравствена категоричност и пастирска отговорност, има амбицията да бъде морално и богословско ориентиране в този болезнен момент, но същевременно разкрива известна дистанцираност и липса на дълбочина, което поражда въпроси относно степента на ангажираност на Църквата с темата за собственото ѝ минало.

Тълкуването на словото на патриарха, произнесено в деня на паметта, изисква стремеж към истинност и прецизност, както и към духовна дълбочина. То поставя важни въпроси относно съвременната ни възприеманост на злото и покаянието, които не могат да бъдат сведени само до чисто ритуални актове.

В самото начало на своето слово патриарх Даниил не оставя място за съмнение относно нравствената оценка на атентата. Използваната терминология е избрана с ясната цел да бъде категорична: „зловещо покушение“, „жестокост и безчовечност на замисъла“, „тежко престъпление“, „дръзко убийство“, „кърваво злодеяние“, „ужасно престъпление“, „позорно петно от миналото“. Тези изрази не са просто стилистични фигури, а канонично и нравствено определение на злото в неговата най-гротескна и откровена форма. Това, което патриархът прави, е да осъди злото с ясна категоричност, но да остане в рамките на религиозно институционалната правота, което безспорно е важно, но не дава отговор на въпроса какво правим със злото в нашата съвременност. Това слово не само осъжда, но и сякаш се дистанцира от процесите на размисъл, които злото в самото му възпроизвеждане неизбежно поражда.

Патриархът посочва, че атентатът е извършен „от комунистически и атеистически кръгове“. Това определение безспорно обозначава политическо-идеологическата принадлежност на извършителите, но същевременно не навлиза в конкретика относно имената и историческите контексти на злодеите — без да се споменават например БКП, Коминтерна, Георги Димитров или Васил Коларов. Тази умереност в словото може да се интерпретира като пастирска предпазливост, целяща да избегне политическо назидание, но може да бъде възприета и като проява на дипломатична сдържаност, липсваща в историческата точност. Макар патриархът да поставя ясно и категорично позицията на Църквата, той избягва да потърси по-дълбокото значение на злото и да назове конкретните исторически фактори, довели до него. Въпросът е защо след сто години не може да се направи откровено признание за ролята на самата Църква в събитията или поне за нейния пасивитет по време на тях. Само чрез такова признание можем да стигнем до истинското значение на покаянието.

Няма съмнение, че въпросът за покаянието заема ключово място в посланието на патриарха. Той заявява: „Ние свидетелстваме пред Бога и пред цялата Църква Христова за това, че сме осъзнали греха на нашите предци и че в нас има решимост и воля за промяна.“ Използването на първо лице множествено число — „ние“ — показва, че става въпрос за колективен акт на признание. Това е важен духовен жест, но и очевидно обобщение, което прави словото по-безлично и неразривно свързано с институционалната роля на Църквата. Липсва ясна изповедност, липсва откровеното лично свидетелство. И ако, от една страна, това е подходящо за пастирски контекст, то, от друга, то не отговоря на историческата необходимост от по-задълбочен поглед към собственото ни минало. Липсата на вътрешна изповедност в словото на патриарха е забележителен пропуск, който ограничава искреното въздействие на посланието.

Друго важно обстоятелство е отсъствието на патриарха на панихидата, което само усилва усещането за дистанцираност. Докато словото беше прочетено от друг, отсъствието на личен жест от страна на духовния водач придава на събитието допълнително символично значение. Това не е просто физическа липса — то е отсъствие на човешката съпричастност и ангажимент, който би могъл да направи събитието наистина историческо. Няма го личният поглед, нито сълзата, които биха могли да разкрият дълбочината на моралното натоварване на такъв момент.

Когато се разглежда посланието на патриарх Даниил, не може да не се отбележи, че то е граматически безупречно, канонично издържано и богословски коректно. Въпреки това, му липсва онзи вътрешен плам, който би направил словото повече от институционално задължение. Патриархът изпълнява своя дълг, осъжда злото, поставя темата за покаянието и паметта, но този дълг остава в рамките на обредността и литургичната коректност, без да дава пространство за лично свидетелство.

Именно в контекста на 100-годишнината от атентата, Църквата чрез своето ръководство можеше да изпрати още по-силно послание — послание на лично покаяние, на сълза и съчувствие, на покорност пред трагичната истина. Само тогава паметта би била истински изкупителна. Само тогава прошката щеше да има смисъл.

Християнството учи, че злото не се побеждава с отмъщение, а с истина, памет и покаяние. Словото на патриарх Даниил е стъпка в тази посока. Нека то бъде началото на нова църковна честност, в която не само злото на другите, но и нашето собствено минало, ще бъде осветено от светлината на истината и любовта. Защото памет без истина е историческа амнезия, а истина без покаяние — духовна гордост. Само в съчетанието между двете можем да намерим изкупление и надежда.

Лалю Метев, 10 април 2025 г.