Никога светът не е виждал нещо по-жестоко, по-богохулно и по-сатанинско.

Тъкмо на Велики четвъртък – в Божия храм – адските сили удариха устоите на България. Взривът избухна. Над София се издигна огнен стълб, чийто глух тътен разтърси цяла България. Пролетните полета се застлаха с прахта от развалините на Божия дом. Ехото му отекна по полите на Витоша, Балкана и Люлин. Адът проговори – и думите му прозвучаха като тъп, зловещ удар върху невинно, усмихнато дете.

Червеният сатана се изкикоти с червен, адски смях от рухналия централен купол на храма. Той се наслаждаваше на зловещата гледка вътре и около светата обител. Под тежките гранитни блокове и отломките от греди, тухли и желязо, в предсмъртна агония се гърчеха над 300–400 човешки тела. Повече от сто бяха вече застинали – едни с натрошени гърди под каменни плочи, други със смазани глави под тухлени купчини. Кръвта на трети се бе сляла със свещения прах от покрива на Божия дом…

Стотици хора – не хора, а като че ли сенки, излезли от ада – лудо тичаха сред трупове и окървавени детски главички, без да знаят какво се случва и накъде да се обърнат. А сатаната се смееше — „Каква великолепна картина!“ — и търсеше с поглед телата на народните водачи – духовни и миряни – за да ги тъпче с нозе… Но не ги намери сред стенещите. Зърна ги вън, пред храма — бодри, даващи разпореждания за спасението на България. И посрамен, призрачният му образ се стопи, заедно с последните червено-черни облаци от взривния дим.

Бог обича България. Тя бе само разтърсена, за да разкъса примките на адската мрежа.

Оттогава мина много време — както казва народът, „много вода изтече“. Постепенно кървавият и пиянски-винен политически оттенък, приличащ на засъхнала кръв, престана да багри родната земя. Народът се успокои. Младежта се отдаде на спорт. Селянинът – на благословената земеделска работа. Ученият – на културното въздигане на българския народ. Духовникът се посвети на своя духовен подвиг. Държавникът се отдаде на съзидателна, мирна и социално състрадателна дейност. Политикът – с помощта на всички – изми петното от българското име.

И днес, когато пролетните поля отново се кичат с теменуги, здравец и кокичета, над тях вече не звучи онзи червен смях. Злокобният гърмеж на револверите вече не смущава кръшните народни хора. Черните и кърваво-червени знамена се прибраха, и над пробудената от кошмара България се вее трикольорът с изписани върху него девизи:

„Съединението прави силата“,
„България над всичко“,
„Повече възпитание за младежта“.

Само една: да съхраним скъпоценните, с вековен труд култивирани народни добродетели. Първият белег на сатанинството е богохулството. Затова нека усилено крепим своята вяра – тази свята народна вяра, която открива пътя към свободна творческа културна работа, поддържа в душата стремежа към доброто, идеала, милостта и състраданието, уважението към свободата и стойността на всяко човешко същество.

Ако тази вяра бъде разколебана – и пет милиона стражари няма да могат да опазят обществения ред.

Наближава денят, в който се навършва година от атентата – Великият четвъртък.

Този ден, от почти две хилядолетия насам, напомня за коварното предателство, за смирението на Христос, Който умива нозете на учениците Си, за установяването на Светото Причастие, за казаните от Него думи – символи на смирение, преданост, жертва и победа над предателството.

Адът никога не е вършил по-късогледо дело от това, което стори на 16 април 1925 г. в София. Слепотата му избра да пролива кръв именно във Велик четвъртък – всенароден и всемирен Велик четвъртък – зад който стои Възкресението.

Възпоменавайки тази печална годишнина, нека всички кажем:

„Бог да прости!“

…на всички онези невинни жертви, чиято мъченическа смърт допринесе за окончателното умиротворяване на нашата родина.

София, 12 април 1926 г.