Преди два дни Негово Светейшество Българският патриарх Даниил оглави празнична патриаршеска литургия в храм-паметника „Свети Георги“ в Брезник. Новината премина почти незабелязано — едва два коментара на фона на „някакви“ си 13 хиляди преглеждания само във Фейсбук. На следващия ден — 100 години от най-кървавия атентат в българската история, извършен в самия Божи дом „Света Неделя“ — бе отслужена заупокойна панихида. Но не от самия патриарх. С негово благословение, но не и с неговото присъствие.

Какво се случва, когато един народ не отбележи, не почете, не осъзнае трагедията на собствената си история?

На 16 април 1925 г., в сърцето на православна София, сред кандилата, иконите и възгласите „Христос воскресе“, бе извършено чудовищно престъпление. Бомба, поставена под купола на катедралния храм, отне живота на над 200 души — цветът на българската държавност, армия, интелигенция, духовенство. Това бе не просто атентат — това бе литургия на разрушението. Жестоко послание от безбожен терор срещу духа на нацията. Европа се ужаси. Светът го нарече с името, което заслужава — сатанинско злодеяние.

Но днес, сто години по-късно, патриархът отсъства. Символът на националната памет — Църквата — де факто мълчи. И не само тя.

Къде бяха те — всички „силни на деня“? Радевци, Борисовци, „Копейкини“, „Македонстващи“, вечни лицемери на всяка власт, новите Матросовци на политическото безгръбначие. Къде бяха, когато историята чакаше признание, а жертвите — справедливост?

Тази панихида не бе просто църковен ритуал. Тя бе морален тест. И не само за патриарха, но за всички нас.

Защото истинският въпрос не е къде беше патриархът, а къде сме ние? В храма на паметта или в олтара на забравата?

Какви сме – достойни наследници на мъчениците, които умряха за вяра, род и истина? Или потомци на безразличието, на духовната леност, на страхливата българска склонност да се снишаваш, да замълчиш, да не се набиваш на очи?

В същия ден, докато храмът „Св. Неделя“ опяваше духовете на избитите, лидер на политическа партия и бивш държавен глава проведоха среща с руския посланик. Говориха си за „българо-руската дружба“, за „ненарушимите връзки“ и за предстоящата 80-годишнина от края на Втората световна война. Разбира се, не обсъдиха 100-годишнината от взривяването на „Св. Неделя“ – дело на военното крило на БКП, финансирано и дирижирано от съветското разузнаване – наследник на което днес е Руската федерация.

Горан Благоев написа, че това е „мерзостта на запустението“, и беше прав. Запустението не е само в рушащите се сгради, но в разпада на паметта. В липсата на позиция, в страха да назовеш злото по име. В това, че предпочитаме комфортното мълчание пред неудобната истина.

Българинът често страда от „синдрома на вечното утре“. Вярва, че е по-безопасно да забрави, отколкото да помни. Да се сниши, отколкото да застане прав. Тази нагласа – наследена от векове на робство, страх и компромиси – днес живее в нашето политическо и духовно битие. И днес, както и вчера, истината е жертва, а мълчанието е злато – но не от благородство, а от сервилност.

Ако българската Църква — пазител на духа и историята — не намери сили да бъде глас на паметта, кой тогава ще я съхрани? Ако българският народ не се поклони пред своите невинни жертви, пред героите на Духа, как може да претендира, че има бъдеще?

Историята не е само минало. Тя е огледало на настоящето. Пропуснахме 100 години от най-кървавата дата на ХХ век в България. Пропуснахме възможността да си припомним, че омразата убива, че терорът няма оправдание, че идеологията не може да бъде извинение за сатанинско деяние.

Но още не е късно. Все още можем да изберем страната на паметта, страната на истината, страната на жертвите, които не търсят мъст, а само памет.

Защото, както казва един мъдрец, народ, който забравя миналото си, е обречен да го преживее отново.

Лалю Метев, 10 април 2025 г.