Събитията, свързани със 100-годишнината от атентата в Храма „Св. Неделя“, и научната конференция, проведена в Столична библиотека, не само подсказват за пропастите в колективната историческа памет на България, но и разкриват сериозни противоречия в начина, по който днес се възприема националната идентичност в страната. Този тъжен юбилей и последвалата нарочна конференция привличат внимание не само заради своето значение за историческото разбиране на България, но и поради чувствителността на темата, свързана с комунистическите престъпления, терора, насилието и политическите манипулации, които разтърсват страната през XX-ти век.

Както са подчертали участниците в конференцията, за комунистическите престъпления и предателства спрямо отечеството ни НЯМА ДАВНОСТ. Именно този принцип е бил залегнал и в основната линия на научните изследвания, представени по време на събитието „Тероризъм, насилие и политика между двете световни войни“ (100 години от атентата в църквата „Св. Неделя“), което се е провело под носа ни вчера и днес в Столичната библиотека. Събитието е привлякло редица видни български учени и общественици, изнесени са 19 доклада, от които става ясно, че документално се разкрива част от истината за престъпната същност на Българската комунистическа партия и вражеската дейност на Съветска Русия в България.

Но какво всъщност представлява една такава конференция, която има за цел да изследва и обсъжда драматични събития в близкото ни минало, които все още тресат българското общество? Несъмнено, съществуването на подобни форуми е важно, но те често остават затворени в рамките на академични среди и научни кръгове. Изнесените доклади и научни публикации обикновено не стигат до широката публика, а се обсъждат само в ограничени професионални среди. Това поражда основателни въпроси за реалната стойност на такива събития за обществото като цяло. Какво значение имат тези научни форуми, ако не водят до открити и честни национални дискусии, които да включват всички слоеве на обществото? Ако останат затворени в институционалните и академични „балони“, без да достигнат до обикновения гражданин, каква е тяхната истинска роля и полза?

Историята на комунистическите престъпления трябва да бъде разглеждана не само като предмет на научни изследвания, но и като дълбоко въпрос на обществено осъзнаване, морална отговорност и духовно преосмисляне. Тези събития не са просто исторически факти, а част от духовната същност на нацията, които се отразяват във всеки един от нас. Те поставят въпроса за същността на злото, за моралните изкушения и човешката отговорност в контекста на силата и насилието. Това е тема, която не само изисква участие от академиците и институциите, но и от всеки гражданин, тъй като именно обществото носи отговорност за бъдещето на своята историческа памет. Без активно участие и отворени, честни дебати на национално ниво, няма как да постигнем истинско осмисляне на миналото. В противен случай, ще бъдем изложени на опасността от нови манипулации с паметта и идентичността ни.

Изключително тревожен е фактът, че част от водещите лектори на подобни конференции са личности, които в миналото са били агенти или сътрудници на Държавна сигурност. Тези хора не само че не са свързани с жертвите на атентата в „Св. Неделя“, но и не носят в себе си нищо от емоционалната или семейната връзка с трагедията, която би могла да придаде необходимата дълбочина на анализа. Без тези лични преживявания и без истинската ангажираност на институциите, които трябва да се справят с тежестта на този исторически период, такива конференции лесно се превръщат в абстрактни научни изследвания, които нямат връзка с реалния живот и с болката на поколенията, преживели тези трагедии.

Как можем да обсъждаме толкова лични и травматични събития, като атентата в „Св. Неделя“, ако тези, които водят дискусията, не усещат болката и страданието на жертвите като част от своята собствена идентичност? Историята, когато се разглежда без дълбокото лично проникновение и съчувствие към изпитанията на близките ни, се превръща в бездушна абстракция, лишена от духовната й същност. Без тази съпричастност и истинска ангажираност към болката на нацията, ние не само че не можем да постигнем разбиране за миналото, но и рискуваме да продължим да повтаряме същите грешки, без да се поучим от тях.

Разделенията в съвременното общество са резултат от липсата на отговорност и социален ангажимент към историческата истина. Когато тази истина остава затворена в рамките на академични и политически кръгове, които не се отворени към широкото обществено обсъждане, ние като народ губим възможността да изградим единен и обединяващ национален разказ. Защо тези събития не се поставят в учебниците по история? Защо не се обсъждат в медиите, които играят основна роля в формирането на обществени нагласи и възприятия? Къде е мястото на тази история в ежедневната култура на нацията? Ако историческата памет остава ограничена и разделена, не само че ние като общество оставаме в неведение за собственото си минало, но също така рискуваме да отстъпим от моралната ни отговорност да се изправим пред него.

Историческата истина не трябва да бъде само наука или академичен предмет. Тя носи дълбоки морални и социални измерения, които оформят не само колективната ни памет, но и нашето настояще и бъдеще. Тази истина трябва да бъде съзнателно възприемана и активно интегрирана в ежедневния живот на обществото, защото само така можем да я превърнем в пътеводна светлина за бъдещето. Без открито и честно обсъждане на миналото, ние ще се задълбочаваме в историческо зацикляне, в което новите поколения, лишени от директен контакт с преживяванията на предишните, не разбират и не осъзнават тежестта на събитията, които са формирали тяхната родина.

Въпросът, който стои пред нас, е какво всъщност разбираме под „историческа истина“ и как тя трябва да бъде възприемана от обществото? Това не е само въпрос на обективни факти, но и на лична и колективна отговорност. Тази истина трябва да бъде процес на активно преосмисляне, а не просто спомен за миналото. Тя трябва да бъде не само част от науката, но и морален и социален процес, който ще даде форма на нашето бъдеще. Историята не може да бъде само натоварена със спомени от трагедии и насилия; тя трябва да бъде и средство за създаване на обществено разбиране и нравствено израстване.

В крайна сметка, само когато историята се превърне в активен и неотменен процес на вътрешно преосмисляне, ще можем да изградим не само по-цялостно разбиране за нашето минало, но и по-силно и обединено общество, готово да поеме отговорност за своето бъдеще.

В чисто личен план, като потомък на хора, които са били част от властта по времето на Царство България, моят поглед върху тези събития носи дълбока и лична дименсия. За мен, като човек, чиято фамилия е била пряко засегната от политическите сътресения на времето, възприемането на събития като атентата в „Св. Неделя“ не е просто академичен въпрос, а личен ангажимент. Как може моето поколение да се чувства свързано с историята, ако тя не се изказва в контекста на социална и емоционална ангажираност с тези, които са били жертви на тероризма и насилието? Когато събития като тези се обсъждат само в научни среди, те се превръщат в абстрактни теории, които губят връзка с реалността на обикновените хора и тяхната болка. Възможността за истинско осмисляне на миналото може да дойде само ако то бъде поставено в контекста на лична отговорност и обществена съвест.

Екзистенциализмът, който поставя акцент върху личната отговорност на индивида, предлага подход, при който историята не е просто пасивно минало, а активен процес на самосъзнание. Това осъзнаване на миналото трябва да се пречупи през филтъра на личния ангажимент към историческите събития и техните жертви. Какво означава за нас, като общество, да продължим напред, без да разпознаваме и осветяваме тези ключови моменти от нашата история? Как можем да изградим бъдеще, ако не знаем и не признаем напълно тежестта на миналото? Историята не е нещо, което можем да оставим настрана като абстракция, а жив процес, в който трябва да намерим не само отговорност, но и състрадание към страданията и жертвите, които сме понесли.

Историята, когато не се обсъжда открито и безпристрастно, рискува да бъде изкривена и забравена. Липсата на открито обсъждане на истина и отговорност не само затруднява социалното и политическо развитие, но и лишава обществото от шанса да изправи своята колективна съвест. Това е моментът, в който обществото трябва да се запита дали наистина сме готови да носим отговорност за историята си и да изправим обществото си срещу своята истинска съвест. Само чрез честно и дълбоко осмисляне на миналото можем да изградим основите на едно бъдеще, което ще бъде не само правдиво и освободено от политическа и социална манипулация, но и пропито с морална яснота и уважение към страданията на тези, които са били част от историята ни.

Лалю Метев, 12 април 2025 г.