Към края на XVI и началото на XVII век се появяват предпоставки за проследяване на възможни следи от късни представители на българската царска династия на Шишмановци в земите на днешна Украйна. Макар и откъслечни, някои извори и устни предания, подкрепени от историко-генеалогични реконструкции, позволяват обосновано допускане за съществуването на такава приемственост.

Особено внимание заслужава фигурата на Богдан (Зиновий) Хмелницки (1595–1657) — хетман на Запорожката войска и водач на голямото каза̀шко въстание срещу полската корона. Според някои генеалогични хипотези, разпространявани сред български и украински родословци през XIX и XX в., майката на неговия баща, Михаил (Микаил) Лавринович Хмелник (†1620), се е казвала Умай и била потомка на деспот Белаур — полубрат по баща на търновския цар Михаил III Шишман. По тази линия Хмелницки би могъл да се разглежда като потомък на средновековния български царски род. Тази хипотеза, макар да не почива на категорични първични източници, се вписва в традицията на старобългарските родови легенди и устни предания, пренесени на север от преселници след османското нашествие.

Въз основа на хроники и археографски материали от края на XVI век, може да се допусне, че след неуспеха на Първото търновско въстание (1598 г.), организирано с надеждата за възстановяване на българската държавност, част от българската аристокрация намира убежище в земите на Брацлавщина (днешна Винишка и Хмелницка област в Украйна). Там е регистрирано и присъствието на т.нар. Шишмановци или Шишманоглу – българи, произхождащи от царския род.

Според някои сведения, цар Шишман IV успява да избяга първоначално във Влашко след потушаването на въстанието. Възможно е именно от там да е потърсил убежище при сродници или сподвижници в украинските земи, като да е починал около 1606 г. Негов братовчед Теодор Балина, първенец в Никопол, е изрично споменат от съвременници като краткотраен водач на българите и участник във въстанието. Това събитие бележи и последния исторически случай, в който потомък на българската царска династия се възкачва – макар и символично – на „трона“ на своите предци.

Съществува и интересна генеалогична нишка, свързваща семейството на Богдан Хмелницки със сардарите на Търново от периода 1368–1595 г. Умай Шишманоглу, предполагаема баба на Богдан по бащина линия, е сестра на Будай Наби (†1622) и Астебан, които са описвани в османски и западни източници като потомци както на видинския деспот Шишман, така и на султан Баязид I чрез брака му с дъщеря му Санда, омъжена за Раджи Шишманоглу (†1432). Така се оформя уникална династична пресечна точка между османската и българската царска династия — факт с потенциално важно културно и политическо значение в историческите взаимоотношения между балканските народи.

След смъртта на Богдан Хмелницки, хетманската власт е поета от неговия първороден син Тимотей (Тимиш) Хмелницки (1632–1653), а след това — от втория му син Юрий (Гедеон) Хмелницки (1641–1685), който е признат и от Османската империя за хетман на т.нар. Правобрежна Украйна. През този период се наблюдава съзнателно възпроизводство на византийско-балкански държавни символи и титулатура, което може да бъде тълкувано и като отглас от претенциите за легитимност, основана на царска генеалогия.

Във върволицата от приснопаметни предци особено място заема нашият приснопаметен прапраотец Авраам йерей Димитриевич (ок. 1620 – ок. 1710), чието име дава начало на бащиния ни Аврамов род. Той е внук на цар Шишман IV по бащина линия и произхожда от семейство с висока образованост, богатство и влияние. Неговият баща, Димитрий йерей, син на цар Шишман IV, и майка му Неделя, дъщеря на богатия търговец Аврам Ников, потомък на търновски боляри, са запомнени като щедри ктитори и благодетели.

Аврам Ников е бил най-заможният българин по онова време – влиятелен търговец, снабдяващ Папството чрез Дубровник с восък. Произходът му води към византийския клон на Асеневци — род, който дълго време след 1204 г. е сред водещите фамилии във Византия, дори след падането на Константинопол.

Поп Димитър, Неделя и синът им Авраам са записани в паметта на народната култура и църковно-историческите летописи като ктитори на църкви в Арбанаси, Свищов (1644), Ивановските скални манастири, както и на други светини из Търновско и Русенско. Делото им свидетелства за живото чувство за приемственост и отговорност към християнската традиция и народната памет – десетилетия преди да зазвучи гласът на отец Паисий.

Макар и обвити в мъглата на полузабравената история и семейни предания, спомените за Шишмановци в земите на Украйна остават впечатляващо свидетелство за упоритата жизненост на българския царски род и неговото духовно, културно и политическо влияние. Те разкриват сложната тъкан на идентичности, династични кръстосвания и културна памет в един свят, който преживява бурни промени, но не забравя своите корени.

Лалю Метев, 13 април 2025 г.