Новоселското въстание: Осемдневната борба под Мара Гидия

Иван Марангозов
София, 1937

Ново село е разположено в северните подножия на Стара планина, срещу най-високите върхове Юмрукчал, Мара Гидия и Кадемлия. То се намира в един от най-красивите кътчета на България. Тук Балканът, в сърцевината си – като в разкошен букет – е събрал едновременно своето величие и красота: чудни планински форми и очертания, пищна зеленина от гори и треви, божествена прохлада, чист въздух и кристални потоци. Този край пленява сърцето на всеки, който има щастието да го зърне, и омагьосва душата и цялото същество на онзи, който е поживял тук, дори и само за няколко месеца или години.

През 1876 г. Ново село е било под административната власт на Севлиево и е обхващало сегашните общини: Ново село, Острешка, Видимска и Зла Решка. В тези граници населението му възлизало на около 7000 души – всички българи. И до последното преброяване броят на жителите на четирите села е 7173 души, но трябва да се отбележи, че те са излъчвали изселници, които заселили много турски села в районите на Севлиево, Троян, Шумен, както и в различни селища на Мизия и Тракия. Турци не е имало не само в Ново село, но и в близките села Кръвеник, Скандало и Млечево.

Както повечето планински жители, новоселчани не са могли да се прехранват основно чрез земеделие и затова са били принудени да търсят препитание в други села и градове на Северна и Южна България, а по-предприемчивите – дори извън границите им. Това обстоятелство имало положително въздействие – запознало новоселчани с идеите на по-будните българи за просвета, църковна и политическа независимост. Така тези идеи били пренесени и в Ново село.

Още около 1800 г. новоселчани имали своя църква, а старата църква „Св. Параскева“ носи дата с кирилски цифри – 1814 г. Благодарение на същите причини в селото имало образовани свещеници – петима, дори шестима едновременно. Двама от тях – свещеник Ради Пейков и свещеник Никола Барбулов – получили образование в Русия: единият в Киев, другият в Кишинев. Ради Пейков започва дейността си в селото около 1820 г., а Никола Барбулов – около 1830 г. Тези просветени духовници, както и техните предшественици и приемници, били също така учители на младото поколение. Благодарение на тях в църквата се четяло само на църковнославянски, а в училището – на български език.

Идеята за родството ни по вяра, кръв и език с великата Русия, както и стремежът към национална самостоятелност като част от голямото славянско семейство, постепенно се засилвали сред новоселчани. Интригите на гръцките владици и стремежът им да подтиснат всичко българско и да унищожат съзнанието за национална самобитност, губели влияние в този край.

Около 1850 г. вече се появяват учители, на които се плаща не с такси от учениците, а директно от селската община. За нивото на новоселското училище и за неговото влияние свидетелства фактът, че още преди 1870 г. в него се изучавали: катехизис, природни явления, басни, пеене, турски език, евангелие, както и важни държавни документи като хатихумаюн и хати-шериф. Изучаването на тези документи укрепвало у хората мисълта, че не са безправни раи, а част от народ със свое минало, история и равни права с управляващото племе.

Доказателство за сериозното отношение към образованието е и фактът, че учителят Никола Дабев получавал годишно 1200 лева – сериозна сума за времето. Така, още в онези години на робство, когато националният дух почти навсякъде е бил потиснат от двойното подчинение – политическо и духовно – и когато в повечето църкви се четяло на гръцки, а знанието минавало през изучаването на гръцкия език – тук, в този старопланински край, под свободния Балкан, в църквата се четяло на славянски, а в училището се пишело и четяло на живия български език.

Тези два просветни центъра – църквата и училището – вървели ръка за ръка през годините, подготвяйки умовете и сърцата на новоселчани. Така, когато апостолите на политическата свобода пристигнали, намерили тук готова почва – хора, които не само с готовност приели идеите им, но и се включили активно в тяхното осъществяване, като запечатали усилията си с кръвта си.

Всяка изминала година носела нов тласък към пробуждането на новоселчани. Идеята, че са част от народ с право на самостоятелно съществуване, нараствала и укрепвала. Борбите за църковна и политическа независимост допълнително засилвали духа им. Стремежът към свобода ставал все по-ясен и по-съкровен. От една страна – възходящото просветно и нравствено равнище на хората, а от друга – корумпираното и несправедливо турско управление – така наелектризирали духовете, че думите на един вдъхновен човек, чийто глас докосвал сърцето, били достатъчни, за да увлекат новоселчани в неравна и отчаяна борба – борба за свобода или смърт.

Както вече споменахме, Ново село е разположено на северните склонове на Стара планина, срещу най-високите ѝ върхове – Юмрукчал, Марагидия и Кадемлия. То е обхващало всички махали и колиби, разположени в котловината, заградена от главния балкански масив, неговите разклонения и предпланината Черни връх. През тази местност протичат реките Видима – най-пълноводната, Острец, Кална и Зларека, като последните две са по-малки притоци. Кална се влива в Острец в местността, където се намира центърът на днешното село, което и до днес носи името Ново село. В горното течение на река Острец, в подножието на Балкана, срещу седловидното възвишение Острец (дн. „Седлото“), се намира втори център на махали и колиби, носещ името Острец, а по-рано – Чакъров камък. На река Видима, отново в близост до Балкана, се намира трети център, днес известен като Видима, а в миналото – Сръбската махала.

От кога точно съществува това селище с вечно младото си име, е трудно да се установи, но все пак могат да се направят някои изводи.

Източно и западно от Марагидия днес се откриват зидове, изградени от тухли с неизвестно предназначение и древност. Впечатление правят самите тухли – със своята големина и коравина. При махалата Лъгът има две изкуствени могили, вероятно от римско време. В едната от тях, при изкопни дейности, случайно е открита бронзова статуетка. На север от селото, в местността Чуклата, има още три такива могили. В една от тях са открити човешки кости. На пирамидообразното възвишение Острец се намира дупка, наричана „Калето“, където по време на кърджалийските нашествия множество семейства са намирали убежище.

На същата височина са открити и водопроводи (кюнкове) от чешма. На самия връх и до днес извира вода. Входът на „Калето“ е бил оформен с каменна зидария и стъпала, водещи надълбоко. Според едно предание, когато турците нахлули в България, множество хора се скрили в „Калето“ заедно с имуществото и провизиите си. Вътре имало дори воденица. Турците не могли да навредят на скритото население, но веднъж заловили две девойки, излезли извън укритието. След изтезания, те издали местоположението на изворите. Турците пренасочили водата, и жаждата принудила укрилите се да излязат. Вероятно тези тухлени зидове, могили и „кале“ са останки от римско присъствие, но дали тук е съществувало трайно селище или само военни лагери, остава неясно.

Друго предание свързва заселването на Ново село с времето на османското нашествие. Местността, където се намира днес селото, е била гъста и непроходима гора, тук-таме прекъсвана от поляни. Сестрата на Крали Марко охранявала прохода при върха, носещ нейното име – Марагидия, а самият Крали Марко пазел Троянския проход. Един ден сестра му сънувала лош сън и повикала брат си да му го разкаже. Докато му разказвала съня си, турците нахлули от юг. Крали Марко скочил и започнал да се бие. Рътът, известен днес като „Турски рът“, се облял в кръв и се покрил с трупове, но турците не спирали, а силите на юнака започнали да се изчерпват. Тогава той хвърлил боздугана си, и мястото, където паднал, днес се нарича „Падиш“. Тази гъста и защитена местност се превърнала в убежище за българи, бягащи от село Градница – тогавашен град.

Следователно, заселването на Ново село е започнало по време на османското завладяване на българските земи. Макар преданието да не посочва конкретно време, то ясно разкрива причината за заселването – натискът и гоненията от страна на османците, от една страна, и възможността за укритие в гъстата и трудно проходима планинска местност, от друга.

Съществува и друго предание, според което Ново село някога се е наричало „Тахтажи кьой“ (в превод: Дъскарско село), тъй като дърводелството е било основното занятие на местното население. Каква е причината селото да изостави старото си име и да приеме новото – Ново село? Изчезнало ли е „Дъскарското село“ в огън и сеч, та на негово място да се появи ново, което турците нарекли „Ени кьой“ (в превод: Ново село)? Това никой днес не знае. Около 1860 г. новоселчани пътували до Цариград, за да извадят тапия за пасището „Тъжа“. Мисията им не успяла, а възрастните хора тогава казвали, че е трябвало да търсят още по-старото име на селото – „Кадик кьой“.

(продължава)