Майка ми се казваше Стояна – дъщеря на Драган, внук на Стоян, сродник на прочутия Евлогий Георгиев.

Началото на учението ми беше при брат ми Георги поп Иванов в село Ново село, през 1866 г. След това учих в град Свищов при учител Александър в Гръцката махала и при учител Никола в махалата Саръ-Бою-Олу.

През 1873 г. се върнах в село Ново село и живеех в дома на баща си. Започнах да се уча на занаят – абаджийство – при хаджи Филотей. В неговата стая, при него, калугер, се говореше свободно за освобождението на поробена България. Там се крояха планове как да се набави оръжие и как да се пази тайната от турците и от шпионите. Под предлог, че отиват на пазар, разни търговци – Стефан Пешев, Йонко Карагьозов, Дончо Фесчията, Цанката Дюстабанов от Габрово, дядо Бачо Киро от Бяла черква, Васил Левски от Сопот (Карловско) и други – все са идвали в стаята на хаджи Филотей и са държали събрания за подготовката на въстанието.

Тъй че с показаните лица съм разговарял, слушал съм думите им, убедих се и реших – и най-сетне, на 1 май 1876 г., слушателите и желаещите свободата на Отечеството България – новоселчани и други, както и аз сам, заедно с моите другари – взехме пушки и саби в ръце. Аз взех знамето на рамо и тръгнахме за Дебневския боаз.

Когато отидохме на Тотина поляна, се събрахме 285 души. За войвода избрахме Йонко Карагьозов. Аз предадох знамето на Илия Вуйчов Иванов, а самият аз отидох с хората си като четник в Дебневския боаз, до местността Пенка Нищелката. Там засякохме пътя с дървета и камъни, а другите четници отидоха по местата, определени за тях.

На следващия ден ние с Карагьозов отидохме в Градишкия боаз при Кравеничаните – и те също бяха задръстили боазкия път, а четниците си бяха заели местата. Ние с дядо Фильо, с Дончо Фесчията, Гочо Куев и други наши другари се разговорихме накратко за въстанието и се върнахме по местата си при другарите ни в Дебневския боаз.

По това време, същия ден, започна престрелка с турците – башибозук – в Дебневския боаз до Пенка Нищелката. Стреляхме с черешовите топчета. Като пристигна Цанката Дюстабанов с четата си, се разпределихме между воюващите ни другари и се сражавахме до 11 май 1876 г.. Най-накрая, когато Цанко Дюстабанов бе ранен в ръката при местността „Бунарът“, под Мара Гидик, в подходящ момент, по надвечерие, той събра воюващите и каза:

„Другари, останахме излъгани – за нас помощ няма, нито от Калофер, нито от Карлово, нито отникъде. Позволявам ви да се разпръснем и всеки сам за себе си да потърси защита на живота си. Сбогом.“

За щастие, аз се опазих от смърт и от душмани. Когато дойде руската войска през 1877 г., се вредих в 32-ри конен полк. С едно отделение обикаляхме из селата на Плевенска и Ловчанска околия, където имаше съпротива, и най-накрая преминахме през Троян (Балювската Стара планина), Кърнаре – Кара Топрак, и по различни села – та чак до Пловдив.

Поради заболяване си отидох у дома. Скоро след това научих, че моите воюващи другари – руснаците – са се върнали обратно в Матушка Русия.

След като оздравях, с Илия Иванов Драганов (син на вуйчо ми) решихме да постъпим във войската и на 29 май 1879 г. постъпихме с билет №358. В него е записано: участвал в походите в Източна България, в село (не се чете), от 1879 г. до 15 юли 1880 г. Взех участие в потушаването на разбойническите шайки като капрал под командването на капитан Питров. Адютант на дружината беше Парлапанов.

След като се завърнахме от Шумен в град Севлиево, бях изпратен с Поборническото знаме, което внесох в палатите на княз Александър Батенберг в Стара София. Получих новото знаме за 3-та дружина от 6-ти Търновски полк и го предадох в град Севлиево. След това бях уволнен в запас в село Ново село, Севлиевска околия, на 23 септември 1881 г. (№715 по изходящия журнал).

Втори билет – при случайна мобилизация през 1885 г., на 6 септември. Според него, от Търново заминах за Търново-Сеймен (днес Симеоновград), Южна България, откъдето на 2 ноември – до обявяването на войната със Сърбия – заминах за Сливница през с. Саранбей, Ветрен, Ихтиман, София и Сливница. Взех участие в сраженията на:

• 10 ноември при с. Драгоман;

• 11 ноември при Цариброд;

• 15 ноември – при превземането на гр. Пирот.

При отстъплението от Пирот участвах в зимния поход през с. Берово, Враня, до гр. Трън, където се намирах до сключването на мира.

На 19 февруари 1886 г. потеглих от гр. Трън и на 11 март 1886 г. пристигнах в постоянния гарнизон на полка в Търново на 25 март 1886 г. Горната информация е преписана от допълнителния уволнителен билет, издаден на 30 юни 1887 г. в Търново под №2107 по изходящия журнал. Подписали: командир на полка – майор Н.Ч., полкови адютант – Тончев.

През 1881 г. постъпих като учител и писар в с. Дебелцово, Севлиевска околия – до 1893 г.; в с. Бяла Река, Севлиевска околия – до 1899 г.; и в с. Букорово, Севлиевска околия – до 1904 г. Общо в продължение на 23 години съм бил учител и писар, а също и певец в църквата (в помощ на свещеника).

През 1904, 1905 и 1906 г. страдах от очна болест, поради което напуснах учителството и писарската служба. Започнах частична търговия и земеделие – и до днес.

Като поборник съм носител на пенсионна книжка №1026, която ми дава право на месечна пенсия от 30 лева съгласно Височайшия указ от 3 юни 1899 г. под №77. Получавах редовно тази пенсия до 10 септември 1925 г. На 11 септември 1925 г. при проверка пенсията ми бе увеличена на 600 лева тримесечно – съгласно протокол №6 от 18 ноември 1925 г. При втора проверка пенсията ми бе увеличена от 1 април 1926 г. на 4500 лева тримесечно – съгласно протокол №8 от август 1926 г. на Пенсионния съвет при Дирекцията на държавните дългове. Подпис: контролер Н.Ч.

Относно преслуженото време – не съм искал признаване, понеже предпочетох поборническата пенсия. Като поборник съм удостоен с кръст и медал (медни), като войник – с кръст и сребърен медал от Сръбско-българската война 1885 г., както и със златен кръст като народен представител при избирането на Негово Царско Величество Цар Фердинанд I за цар на българите през 1886 г.

Изложеното накратко в настоящето е вярно.

Поборник: Васил поп Иванов