На същия ден, в който бе извършено нападението срещу Негово Величество Царя, вечерта в София бе убит от злодейци запасният генерал и народен представител Константин Георгиев. Погребението му бе насрочено за Велики четвъртък в 15:00 часа следобед в столичната катедрала „Св. Неделя“. Именно тогава – в 15:20 часа – по време на опелото, когато храмът бе изпълнен с представители на висшето столично общество, министри и запасни офицери, изненадващо и с ужасяващ тътен избухна взривно устройство. В един миг църквата бе превърната в руини, под които загинаха множество богомолци както вътре, така и около храма.

София бе разтърсена като от мощно земетресение, особено кварталите в непосредствена близост до храма, където много сгради понесоха сериозни щети. Ужас обзе столицата, когато от развалините започнаха да изнасят телата на загиналите – над 150 души. Броят на ранените надвишава 400. За щастие, Царят не присъстваше на опелото. Министрите и Високопреосвещеният митрополит Стефан, който извършваше погребалното последование, по Божие чудо останаха невредими или с леки наранявания – обстоятелство, което донесе известно облекчение в иначе покъртителната трагедия.

Сред загиналите се оказаха множество запасни генерали, полковници, народни представители, градоначалникът на София, окръжният управител и други висши служители.

Този ужасяващ атентат потопи София и цяла България в дълбока скръб, помрачавайки великденските празници. Още тогава за всички стана ясно, че нападението срещу Царя, убийството на генерал Георгиев, както и предшестващите ги политически покушения, включително и самият атентат в храма „Св. Неделя“, са дело на една и съща конспиративна политическа организация. Тези актове бяха насочени не само срещу конкретни личности, но и срещу самата независимост и държавност на България.

Атентатът в „Св. Неделя“ не е просто кървав епизод от миналото – той е лакмус за духовното състояние на обществото ни. Това не е събитие, което да се впише само в учебниците по история, а преди всичко – в душите и съвестта на българския народ. Паметта за невинно избитите не е сантиментално упражнение по възпоменание, а дълбок нравствен дълг.

Християнството не ни учи да се вкопчваме в миналото с ожесточение, но ни зове да живеем с отговорност за истината. А истината е, че на Велики четвъртък през 1925 г. един свят храм се превърна в гробница на духовността, защото престъпната идеология предпочете насилието пред словото, разрушението пред търпението, омразата пред покаянието.

Затова паметта не трябва да бъде извинение за мъст, но и не може да бъде заместена с примирение. Защото забравата е вторично убийство – този път на самата истина.

В светлината на Евангелието, отмъщението никога не е пътят на християнина. Но прошката не означава бягство от отговорността. Христос казва: „Простете им, защото не знаят какво вършат“ – но Той не казва: „Забравете какво вършат“. Христовата прошка е жертва, но не и амнезия. Тя почива върху истината и справедливостта – не върху идеологията на равнодушието.

Не бива да мъстим, но трябва да именуваме злото – и да го назоваваме ясно, без страх, без илюзии. Защото мъглата на забравата ражда нови варварства. Както казва философът Джордж Сантаяна: „Който не помни миналото, е осъден да го повтаря.“

На този ден, 16 април, България би трябвало да смълчи всякакви страсти и да възстанови почитта си към светостта на живота и на храма. Това трябва да бъде ден на национално покаяние, възпоменание и нравствено преосмисляне. Не ден за политически речи и лицемерни декларации, а за смирено поклонение пред жертвите и за мъдрост, с която да не допускаме нови идейни фанатизми да посягат върху човешкото.

Храмът „Св. Неделя“ не е просто сграда – той е символ на сакралното пространство, в което народът среща Бога. А който посяга на храма, посяга на самата душа на народа.

Трудно е да се твърди, че българското общество е извлякло пълноценни поуки. Продължаваме да живеем в епоха на амнезия, в която историческите дати са превърнати в протоколи, а трагедиите – в сянка на други „дневни редове“.

Истинската поука би означавала:

• Отглеждане на култура на паметта – чрез възпитание, литература, изкуство, но най-вече чрез църковна и гражданска зрелост.

• Осмисляне на границата между политическата борба и духовната злоупотреба – защото този атентат бе извършен не просто срещу властта, а срещу самата вяра и общност.

• Завръщане към понятието за грях – в общество, което все по-малко вярва в понятията за добро и зло.

Днес, 100 години по-късно, отговорът ни трябва да бъде живо свидетелство за Истината – не само чрез думи, но чрез дела. Да създаваме храмове, а не да ги рушим – и не само храмове от камък, но храмове на духа, на словото, на съвестта. Да почитаме мъчениците не с мраморни плочи, а с праведно поведение, с устойчива памет, с нетърпимост към насилието – било то физическо или духовно.

Атентатът в „Св. Неделя“ бе извършен в Светата седмица – в очакването на Възкресението. Това не е случайно. Защото дори най-тежката трагедия не може да погребе надеждата, която Христос ни е дал. Кръстът не е последната дума – последната дума е Празният гроб. Но няма възкресение без кръст – и няма Възкресение за народ, който отказва да премине през своя Голгота със съзнание, че това е пътят към светлината.

Лалю Метев, 16 април 2025 г.