ПРЕПОГРЕБВАНЕ И ПАМЕТ

100 години от атентата в храма „Св. Неделя“ в София и 50 години от разрушаването и осквернението на храма „Всех Святих“ в Русе, съпроводено с препогребването на тримата приснопаметни русенски йерарси – Паметта за разрушените храмове и последиците от тяхното разрушение.

На 16 април 1975 г. в град Русе се извършва препогребването на тримата заслужили Доростолско-Червенски митрополити — Григорий (†1898), Василий (†1927) и Михаил (†1961). Техните тленни останки, доскоро положени в криптата на храма „Всех Святих“, са преместени в притвора на катедралния храм „Св. Троица“, след като храмът е обезличен и частично разрушен при планираната му трансформация в Пантеон на възрожденците — акт, който символично маркира напрежението между духовната памет на Църквата и идеологическите реконструкции на сакралното пространство по времето на атеистичния комунистически режим.

Инициативата за преместването е подета от митрополит Софроний (1920–2013), който в писмено обръщение до Светия Синод на Българската православна църква подчертава необходимостта от възстановяване на църковното достойнство на погребаните архиереи. В това негово усилие прозира не просто пастирска загриженост, а дълбока еклисиологична чувствителност – осъзнаване, че Църквата, освен общност на живите вярващи, е и „тялото Христово“ в историческата си приемственост, която включва и покойните, особено онези, посветили живота си на служение.

Присъстват представители на Русенската митрополия, сред които се открояват отец Георги Казасов и митрополитският секретар Йордан Александров. При отварянето на гробовете се констатира, че тленните останки на митрополит Григорий се намират в почти нетленно състояние, което не остава без богословска интерпретация. В православната традиция нетлението на тялото не е само биологично явление, а понякога се възприема и като свидетелство за благодатна особена святост или духовна чистота на живота на покойния. Състоянието на останките на митрополитите Василий и Михаил е в контраст с това – по-разложени и фрагментарни, но все така обгърнати с молитвена и канонична почит.

Погребалният чин, макар и извършен при липса на публична церемония и без гражданско траурно шествие – поради особеностите на политическата обстановка в средата на 70-те години – се състои с надлежната молитвена последователност, отреждаща на тримата архиереи техния дял в мистичния кръг на църковното съвкупление. Самият акт на препогребване, в богословски план, може да се тълкува като възстановяване на литургичната цялост на Църквата, като жест на „възпоменателно възкресяване“ на пастирското им присъствие, макар и вече в есхатологична перспектива.

Философски, препогребването е акт на съпротива срещу времето – срещу забравата, разрушението и обезценяването на личностите. То е форма на историческа добродетелност, защото признава, че миналото не е просто хронологична отломка, а жива основа на настоящето. Това е свидетелство за човешката нужда от смисъл и принадлежност: дори в разложението, дори в разрушението на гроба, човешката личност остава значима, а нейният духовен принос – достоен за признание и памет.

Новоизградената обща гробница в притвора на храма „Св. Троица“ не е просто архитектурен елемент, а символ на възстановеното единство между временната и вечното, между земното признание и небесната надежда. Поставянето на архиереите в притвора – място между външния свят и олтара – има дълбоко богословско значение. Притворът в православния храм често се възприема като междинна зона – символичен праг между света и Царството Божие. Там, където духовните пастири са положени в очакване на всеобщото възкресение, Църквата ни напомня, че смъртта не е краят, а преход – че всяка гробница, съградена с вяра и почит, става семе на възкресението.

Лалю Метев, 16 април 2025 г.