(по повод творчеството и значението на Константин Щъркелов)

„Мъдра София, разположена в полите на величава и благотворна Витоша, ти, чието географическо положение изтръгва възхищението на цяла Европа — нека се надяваме, че твоите жители ще съумеят да направят от теб столица, достойна за природните хубости, сред които Бог те е поставил“ — Цар Фердинанд

Думите на Фердинанд не са просто израз на държавническо красноречие. Те са пророчество. Изречено с царствено достойнство и геополитически усет, това изречение съдържа не само чисто географска констатация, но и духовна заръка. София — не просто административен център, а град с мисия. Град, поставен от Бога сред планини, минерални извори и древни пътища, където кръстопътят не е само топографски, а метафизичен.

Разгръщайки в съзнанието си тази мисъл на царя, не е трудно да доловим, че неговата вяра в столичния дух не се е крепила на бляскави фасади или гранитни павета, а на хората — на онези живи камъни, които изграждат храма на нацията. И в тази същностна тъкан на софийската душа, преплетена между Витоша и вечността, блестят имената на личности като народния поет Иван Вазов, бележития юрист и нумизмат Васил Аврамов, наши родственици по кръв, и — с особена вътрешна светлина — художникът Константин Щъркелов, наш прачичо, и неговият близък приятел, цар Борис III.

И двамата — дълбоко свързани със София, не само по рождение, но и по съвест. И двамата — с еднакво болезнено чувство за България, с един и същи неотстъпен стремеж към достойнство и съзидание. В един исторически миг, вгнезден между двете световни войни — време тревожно, но и велико, те успяват да утвърдят българския дух на високо европейско равнище — не като имитация, а като автентично присъствие. Имената им, всяко по своему, се превръщат в синоним на едно вътрешно благородство, на една деликатна, но непреклонна култура — онази, която не се налага със сила, а се излъчва със светлина.

Щъркелов, „царят на акварела“, не просто рисуваше пейзажи — той благославяше българската земя чрез изкуството. Природата в неговите картини не е фон, а икона. Светът, който той открива пред погледа ни, е светът на тишината, на молитвата, на онова предвечерно спокойствие, в което душата се доближава до вечността. А цар Борис — вглъбен, скромен, и същевременно прорязващ времето със своето разбиране за жертва и мисия — беше духовният събеседник, съратник и покровител на този свят.

Съдбата на Константин Щъркелов е част от съдбата на София. Неговият живот и творчество доказват, че културната столица не е въпрос на институции, а на сърца. На сърца, които усещат призванието да видят по-далече, да почувстват по-дълбоко, да запазят невидимото. И затова мястото на Константин Щъркелов е не само в Националната художествена галерия, но и в духовния пантеон на града — редом до светли имена, изписани със злато и сълзи.

София не би била същата без него. Без онзи свят акварелен дъх, който като вечерна молитва се носи над Божията река, над Витошките склонове, над есенните дървета и зимните мъгли на една земя, която сама търси своята душа. С картини, които не улавят мига, а спасяват вечността.

И ето — в една България, изправена на географски кръстопът и разпъната съвест, между история и съвременност, ние си спомняме за тези двама софиянци — цар и художник — не като за далечни фигури, а като за родственици по дух, кръв и съдба. Те не просто издигнаха България на картата. Те показаха, че България има лице, което може да се погледне в огледалото на Европа — и да не се срамува.

Лалю Метев, 29 април 2025 г.