Днес се навършват шестдесет и четири години от светлата кончина на големия български художник, общественик и родолюбец — Константин Щъркелов (1889–1961), когото нашият народ благоговейно нарече „царя на акварела“.

Не беше ли той един от онези редки синове на България, които превърнаха самото битие на Родината — нейната светлина, нейните ветрове, нейните мъгли и камъни — в безсмъртна песен? В ръката му четката трептеше като кандило, а творчеството му бе жертвен дар на българската земя и на Бога.

Корените на Щъркеловия род се спускат дълбоко в югозападните кътчета на нашата стара земя — в Пиринския край (Добринища), в Разложко, в Самоковските проходи — в земите на някогашните бойци и стражи на Самуиловото царство. Там, сред скалите и реките, сред вечните борове и ледени върхове, се е раждал духът на нашите предци — твърд като гранит, чист като планински извор.

Може би в бунта на Петър Делян през 1040–1041 г. е пламтял мечът на някой от тях; може би по-късно са били сред сподвижниците на деспот Алексий Слав; сред непокорните бойци в мрачните дни на латинското нашествие; сред воеводите на Ивайло и тези сетне на Момчил.

Вековете на робство не убиха този дух. Остана жив във вярата, съхранена край свещените зидове на Рилската света обител; оцеля в семейството и в тайния завет, предаван от баща на син, от майка на дъщеря.

На пожълтелите снимки, като в огледала на времето, се взират в нас лицата на онези, които предадоха живота си, за да има нас днес: устабашия Георги Щъркелов (+1903), потомъкът на поп Кольо иерей — духовният стожер на рода; прабаба Мария от стария Ниш (+1925), символ на нежност и сила; прадядо Милан (+1941) и неговият прочут брат Константин (+1961); баба Мария (+1993); дядо Никола (+1945); татко Васил (+2007) и брат му чичо ни Лальо (+1995). А с тях — и още сродници, чиито имена времето е заличило, но чиято кръв пулсира в нашите вени.

Техният живот е нашият фундамент. Техният подвиг е нашият вечен дълг.

Родът не е само памет — той е жива общност на небето и земята, на миналото и бъдещето. Родът е мистично тяло, чрез което се сбъдва словото Христово:
„Аз съм лозата, вие пръчките...“ (Йоан 15:5)

И тъй, като пръчки, присадени в лозата на нашите деди, ние сме призвани да носим плод — плод на вяра, на любов, на служение към висшите добродетели.

Да не забравяме техните имена. Да не посрамим техния завет.
Да бъдем достойни потомци на едно достойно племе.
Да пазим и предаваме нататък пламъка, който не угасва — дори когато вятърът на времето вие жестоко.

Защото ние сме техният отговор на бъдещето.
И ние ще бъдем съдени не само за себе си, но и за онова, което сме сторили с дара на техния живот.

Вечна памет на Константин Щъркелов!
Вечна слава на рода ни!
Бог да ни укрепи да продължим пътя им в светлина!

Лалю Метев, 29 април 2025 г.