Истината като памет. Паметта като дълг.
Митрополит Симеон и неговото духовно време

„Истината е условието за всяка автентична памет. А паметта е условието за всяка възможна човечност.“

Тези думи не звучат просто като мъдра мисъл, а като нравствено предупреждение. Да забравим онези, които са живели в служба на истината, означава да се откажем от самата възможност за човешко достойнство. Означава също да отворим вратата за повторение на историята – не като урок, а като трагедия.

В този смисъл личността на митрополит Симеон Варненски и Преславски (1840–1937) надхвърля рамките на местната църковна и национална история. Делото и духът му се превръщат в лакмус за способността на едно общество да помни, да различава, да цени и да свидетелства – не само с думи, но и с живот.

Паметникът като метафизика на съвестта

Паметта, въплътена в камък, не е просто символ. Тя се превръща в ритуален акт, чрез който едно общество изразява най-дълбоките си етични интуиции – за почит, признателност и духовна приемственост. Паметникът не е само знак на възпоменание, а свидетелство за живата връзка между миналото и съвестта на настоящето.

Затова не е случайно, че в цялата история на България има само два паметника, издигнати приживе: на Иван Вазов през 1921 г. и на митрополит Симеон през 1930 г. И в двата случая става дума не за акт на суета, а за обществен консенсус относно нравствената и духовна изключителност на личността.

Варна – град на духа и словото, културен кръстопът между Изтока и Запада – по онова време се превръща в сцена на рядко единство между Църквата и обществото. Заедно те изговарят признание към човек, чиято роля далеч надхвърля границите на църковната йерархия. Митрополит Симеон не е просто дългогодишен архиерей; той е морален стожер на нацията, застъпник за духовна независимост и живо въплъщение на синтеза между традиция и възраждане.

Митрополит Симеон: между монашеството и нацията

Роден като Одисей Попниколов в пределите на Османската империя, той не просто изминава личния път на монашеско усъвършенстване – животът му се вплита в най-драматичните преобразования на България: от подчинена провинция до свободна държава. Участник в Църковния събор за възстановяване на Българската екзархия, а по-късно епископ и митрополит, Симеон се утвърждава като нравствен авторитет, чийто глас звучи отвъд границите на една епархия.

Той е движеща сила в изграждането на катедралния храм „Успение Богородично“, в създаването на широка мрежа от православни братства, в утвърждаването на църковната просвета. Подобно на свети Филарет Московски, Симеон възприема архиерейството не като власт, а като отговорност – служение пред Бога и народа. Неслучайно още приживе Варна и България увековечават образа му в камък – не просто като духовен водач, а като жива икона на вярата, въплътена в човек.

Митрополит Михаил и Андрей Велички: духовните чеда на един учител

Истинската духовна власт не се изразява в контрол, а в способността да възпитаваш личности със съвест и дух. В този смисъл митрополит Михаил Доростолски (†1961) и епископ Андрей Велички (†1972) са живото свидетелство за духовната школа на митрополит Симеон.

Михаил – дългогодишен негов протосингел и викарий – въплъщава линията на патристичната строгост, канонична вярност и дълбока социална чувствителност. В най-мрачните години на богоборческия режим той се превръща в опора на обезсърченото духовенство и в глас на съвестта в Св. Синод – включително като наместник-председател, когато Църквата преминава през сталинисткия натиск и репресии.

Епископ Андрей, верен служител и смирен продължител на своите наставници, олицетворява духа на литургична съсредоточеност, скромност и евангелска последователност.

Заедно, Симеон, Михаил и Андрей образуват нравствената триада на българското духовенство през XX век – архиереи, които не се отклониха, не се уплашиха и не предадоха.

Разрушаването на паметта: комунистическата екзекуция на духа

През 1962 г. върху духовната памет на България бе извършено престъпление, равносилно на културен геноцид: паметникът на митрополит Симеон бе унищожен. Не става дума за случаен акт на вандализъм, а за съзнателна и координирана кампания по „прочистване“ на публичното пространство от всяко религиозно присъствие. Както иконите бяха прогонени от класните стаи, така и бюстовете на архиереите бяха смазани – в буквалния и символичния смисъл. Режимът не просто налагаше нова идеология – той конструираше нова онтология: човек без Бог, общество без съвест.

Но дори разбитият камък не може да разруши вътрешната истина. Паметта оцелява – като молитва, като предание, като съвест, която не се подчинява. А когато след 1990 г. площадът пред катедралния храм „Успение Богородично“ отново получава името „Митрополит Симеон“, това не е жест на носталгия, а акт на духовно възстановяване. Покаяние, което признава: паметта не може да бъде унищожена.

Отново заличаване: постмодерният релативизъм като нова забрава

За съжаление, дори след края на комунистическия режим, духът на подмяната не е напълно преодолян. В началото на XXI век, без ясно обществено обсъждане или експертен консенсус, площадът пред катедралния храм „Успение Богородично“ отново променя своето наименование – този път на „Св. св. Кирил и Методий“. Колкото и почтено да звучи това име, то не носи пряка историческа или пространствена връзка с конкретния локус. Случаят илюстрира типичен симптом на постмодерната символна еклектика, в която историческата памет се редуцира до инструментален репертоар за идентичностна витрина, а културната приемственост – до елемент на публичен декор.

Историята изисква конкретика. Паметта се нуждае от определено място и от конкретна фигура, чрез които да се въплъти и да придобие устойчивост. Митрополит Симеон е не просто висш духовник – той е емблематично лице на цяла една епоха. Да бъде заличено неговото присъствие от топографията на града означава да се обезличи самата историческа плът на колективната памет.

Сталинград и символите на новото варварство

Нарастващите усилия за символична реабилитация на тоталитарното минало – като преименуването на летището във Волгоград на „Сталинград“ – свидетелстват, че новото варварство не настъпва с щикове, а чрез монументи и топонимии. Това не е акт на възстановяване на историческа справедливост, а симптом на неоимперски реваншизъм. Сталин не е герой на съпротивата, а архетип на терора и олицетворение на системното потъпкване на човешкото достойнство.

В този контекст България – с вековна християнска, просветна и демократична традиция – е изправена пред цивилизационен избор: ще бъде ли общество на историческата памет или ще се превърне в територия на институционализираната забрава?

Духовното родословие като съдба

Фигурите на митрополит Симеон и неговите духовни чеда – митрополит Михаил и епископ Андрей – не са просто сенки от миналото. Те въплъщават живото предание на едно духовно родословие, което не прекъсва: то продължава чрез литургията, чрез вярата, чрез устояването пред историческата и идейна подмяна. Да си спомним за тях не е акт на ретроспекция, а израз на съзнателно нравствено изправяне – на един народ, който отказва да бъде безлична маса и търси своето лице като Църква и общество с памет и съвест.

„Историята не е просто разказ за миналото. Тя е тайнството на истината, съхранено в сърцето на времето.“

Паметта като форма на истина

Митрополит Симеон не е просто историческа личност – той е нравствено присъствие, чиято актуалност не избледнява с времето. В епоха на забрава, на символна ерозия и духовен релативизъм, фигурата му остава ориентир – за църковната съвест, за културната приемственост и за моралната устойчивост на българското общество. Да възстановим неговата памет – в камък, в слово, в съзнанието – не е просто дълг към миналото, а отговорност пред бъдещето. Защото обществото, което почита достойните, не умира – то се възражда.

Лалю Метев, 8 май 2025 г.

Лалю Метев: Памет като съвест, слово като служение

Лалю Василев Метев е български юрист по образование, изследовател по дух и съвестен свидетел на историческата истина. Роден в София през 1968 г., той съчетава професионалната строгост на правника с чувствителността на изследовател, който вижда в миналото не само извор на знание, но и призив за отговорност. Неговият интерес към духовната история на България, към фигури като архиереите Симеон, Михаил или Андрей, не е академичен каприз, а нравствен ангажимент – израз на едно дълбоко вътрешно убеждение, че паметта не е архив, а акт на съвест. Лалю Метев изповядва разбирането, че „истината е условието за всяка автентична памет, а паметта – условието за всяка възможна човечност“. В тази логика на духовна приемственост, неговото слово е не само анализ, но и свидетелство. То не просто възстановява фактите, а призовава към нравствена ориентация – срещу забравата, срещу подмяната, срещу безразличието. Със своите текстове Лалю Метев търси не просто историческа справедливост, а възстановяване на моралната вертикала в едно общество, в което паметта често е пренебрегван лукс. И затова неговото слово остава като глас на съпротивата срещу духовното обезличаване – и като знак, че българската история има своите продължители.