Памет и истина: духовната борба на митрополит Михаил и архимандрит Василий Трингов – свидетелство за вяра и съвест в епоха на гонение

Сред ликовете на нашата духовна родова памет изпъкват две приснопаметни личности – духовници и родственици, чийто живот и служение надхвърлят пределите на един храм или едно поколение. Те се превръщат в ярки свидетели на време на жестоки нравствени изпитания – богоборческо време, в което православната вяра у нас бе подложена на организирано разрушение от страна на новата, безбожна власт, а Църквата се оказа последният стожер на вътрешната свобода и човешкото достойнство.

Първият от тях – епископ Михаил Велички, по-късно митрополит Доростолски и Червенски, родом от Калофер – олицетворява благословеното поколение архиереи, родено и израснало след Руско-турската война, чието пастирско дело съчетава възрожденски дух, дълбока богословска култура и непоколебимост в защита на каноничния ред. Неговото служение стои на пресечната точка между епохата на духовно въздигане и трагедията на историческото крушение след 9 септември 1944 г., когато институциите на духа бяха подложени на системна подмяна и разложение.

Митрополит Михаил е не само образцов йерарх, но и мъдрец на църковната дипломация, вдъхновен богослов и вещ организатор. Неговото назначение като наместник-председател на Светия Синод и временно изпълняващ длъжността Софийски митрополит (8 ноември 1948 – 4 януари 1949 г.) идва в момент на огромно напрежение между Църква и държава, когато режимът търси всяка възможност да дестабилизира и подчини духовния авторитет. Именно тогава Михаил поема върху плещите си кръста на отговорността и се изправя пред чудовищната машина на политическата репресия.

Вътрешна служебна характеристика на МВР от 1948 г. определя Михаил като „предан представител на реакцията в Църквата“, а неговото принудително отстраняване е част от по-широката операция по т.нар. „демократизация“ – евфемизъм, под който се крие целенасочено насилие над съвестта, елиминиране на неподчинени архиереи и разрушаване на автономията на Светия Синод. Истинската цел на тази политика е подмяната на живото православие с институционализирана лоялност към партията – подчинена и безмълвна псевдо-Църква.

И така, Българската православна църква, която още от апостолско време носи названието Ecclesia militans – „борещата се Църква“ – отново бе захвърлена в пустинята на гоненията, в полето на изкушенията. Подобно на древните мъченици, Михаил и други архиереи от това поколение се оказаха в жестока нравствена дилема: дали да съхранят каноничната истина, или да преклонят глава пред безбожната власт, която настояваше за компромис с Истината. Отговорът на митрополит Михаил бе ясен – тишината на насилието бе предпочетена пред грохота на предателството.

Именно в този период около него се формира кръг от съратници и духовни чеда, сред които изпъква архимандрит Василий (Трингов) – човек, за когото смелостта не е епизод, а същностен духовен избор. Роден в Габрово, протосингел на митрополит Михаил в Русе още от 1943 г., архимандрит Василий ще остане в историята като единственият български монах, официално наречен „дисидент“ от структурите на Държавна сигурност. С това прозвище не само се подчертава неговата твърдост, но и се свидетелства за ясната линия на вътрешна опозиция в рамките на самата Църква спрямо режима.

Неговият живот е съвкупност от духовно мъченичество, интелектуална непримиримост и нравствен стоицизъм. Още в края на 40-те години архимандрит Василий е въдворен в Трудово-възпитателното общежитие в Белене заради „вражеско поведение“. Въпреки освобождаването си и позволението да служи в Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“, той остава обект на непрекъснат надзор, до момента на новото си отстраняване през 1957 г. след като не „си взема бележка“ за „реакционни проповеди“.

В едно от най-силните му словеса, произнесено от амвона на храма, той заявява „Безбожието се дължи на безнравственост и невежество. Безбожникът отрича Бога, за да се спаси от съда на Небесния Господар… Истински безумни са носителите на безбожието… Не е заслуга да се оказва почит на силните и облагодетелстваните, а истинска заслуга е да се почитат слабите, онеправданите и угнетените.“

Тези думи са не само изобличение, но и изповед – един вид духовна поема на съвестта, написана не с перо, а с живот, отдаден в служба на Истината. Архимандрит Василий, както и митрополит Михаил, въплъщават в себе си екзистенциалния образ на свещеника като жертва, застъпник и пророк – фигура, която не просто проповядва, но страда и бди за своя народ. Те събират в себе си паметта за древните изповедници, съвременната трагика на българската история и пророческия дар на разобличението.

Историкът Момчил Методиев, изследовател на Църквата в комунизма, ще обобщи с респект: „От по-ниските нива на църковната йерархия тук трябва да бъде споменат и архим. Василий (Трингов)... който дори и в началото на 80-те години продължава да бъде квалифициран като „дисидент“.“

Това не е просто институционален етикет, а признание за жива съпротива. Сред залеза на свободата и разрухата на вярата, той и неговият архиерей Михаил остават изправени – не пред властта на света, а пред вечната мяра на съвестта.

Тези двама духовни мъже, сродени не по кръв, а по дух, свидетелстват за възможността да останеш верен на Христовия образ в себе си дори когато всичко външно се руши. Тяхната памет е не само църковна, но и национална, защото истинският морален и духовен авторитет не се гради върху компромис, а върху готовността да понесеш кръста.

Днес, когато имената им продължават да са в сянка, когато храмовете се пълнят, но съвестта често мълчи, нека си ги припомним като духовни будители и съвременни мъченици. Защото нации, които забравят своите праведници, рискуват да изгубят способността да различават истината.

Вечна и блажена да бъде паметта на митрополит Михаил и архимандрит Василий! Бог да упокои душите им в селенията на праведните и да ни дари духа им за съвест и пример!

Лалю Метев, 8 май 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е правист, изследовател и публицист с траен интерес към духовната история на България, родовата памет и съхраняването на нравствените ориентири в епоха на идеологически и културни подмени. Магистър по право и правоспособен юрист, той е автор на редица изследвания и есета, посветени на съдбата на Българската православна църква в периода на комунистическия режим, както и на ролята на духовенството като пазител на националната и нравствена идентичност. Лалю Метев е член на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Клуб „Истина“, на Българската генеалогична федерация др. Потомък на видни родове от Калофер, той съчетава личната родова памет с ангажирано изследване на историческата истина, като посвещава своето слово на съвестта, която не се подчинява на времето, а се осветлява от Истината.