ВЕЧНАТА НИШКА НА ПАМЕТТА

„Един народ без история, минало и култура не е народ.“ — Тези думи на княз Александър I (Батенберг), произнесени в едно от рождественските му обръщения към нацията в зората на възстановената българска държавност, и до днес звучат не само пророчески, но и съдбовно. Те не са просто част от историческия архив — те са зов към съвестта, напомняне за отговорността и духовната зрелост, които определят зрелостта на едно общество. В тези думи отеква вечният въпрос: кои сме ние, ако не помним?

Паметта не е само културен акт или дълг към миналото — тя е извор на устойчивост, вътрешна опора и смислов хоризонт. Нищо не започва от нас. Нашето днес е плод на вчерашния ден — дар и завет, който сме призвани да съхраним и надградим. Личният и колективният живот се раждат в спомена, узряват в съзнанието и пребъдват чрез предаването. Това, което наричаме „наше време“, е всъщност време на отговор — отговор към онези, които са били преди нас, и към онези, които идват след нас.

Истинската памет не е затворен кръг, а жива нишка, която свързва поколенията. Тя ни учи, че да принадлежим към един народ означава не просто да живеем в общо настояще, а да споделяме едно минало и една отговорност към бъдещето. Паметта е форма на вярност — вярност към онова, което ни е оформило, и към онези, за които ще бъдем форма.

Паметта като огледало на същността

Паметта не е статичен архив от факти, нито проста ретроспекция. Тя е жив организъм — дихание на времето и пулс на идентичността, в който отекват съзнанията на миналите, настоящите и бъдещите поколения. Тя е „вътрешното време“ на духа, по думите на св. Августин, в което индивидуалното и колективното се преплитат в общ хоризонт на смисъла.^1

Паметта е онзи невидим, но траен мост, който свързва личната съдба със съдбата на общността — било тя народ, Църква или културна традиция. Тя структурира не само възприятието за историята, но и самата възможност за идентичност. Както подчертава Пол Рикьор, паметта не просто съхранява миналото, а го конституира като основа за отговорност в настоящето.^2

От особена важност е и сакралното измерение на паметта. Мирча Елиаде разглежда паметта в контекста на ритуалното възвръщане към митичното време — in illo tempore — в което архаичният човек съхранява смисъла на съществуването си.^3 Според него литургията и култът към паметта на мъчениците не просто възпоменават миналото, а го актуализират. Те създават „вечно настояще“, в което сакралното прониква в профанното време и дава ориентация на живота. В този смисъл църковната памет — празнична, литургична, житиѝна — е неразривна част от духовната идентичност на общността.

От друга страна, Хана Арент вижда в паметта не само инструмент на културна устойчивост, но и на политическа отговорност. За нея актът на припомняне е форма на действие — начин да се отговори на злото не с отмъщение, а с разбиране и правда.^4 Способността на човека да помни е тясно свързана със способността му да прощава, защото само този, който помни, може да се въздържи от повтаряне на стореното. Затова според Арент паметта има морален и обществен потенциал — тя е фундамент на свободата и предпоставка за политическа зрялост.

Човешката идентичност — лична, родова или национална — не се основава единствено на телесната си даденост или правната си валидност. Тя произтича от дълбокото, често несъзнавано участие в една по-голяма история — преживяна, предадена и съхранена. Паметта в този смисъл не е просто функция, а обиталище: духовен дом, в който душата се приютява. Загубим ли този дом, губим ориентацията си във времето и смисъла. Затова усилието по съхраняване на паметта е не само акт на почит, а дълг — акт на любов към онези, които са ни предшествали, и израз на отговорност пред онези, които ще ни наследят.

Колективната памет като мисия и завет

„Народът помни“ — тази кратка фраза носи в себе си цялата нравствена тежест на историческото съществуване. Паметта не е просто съвкупност от факти, предавани от поколение на поколение. Тя е екзистенциален код, чрез който народът осмисля себе си, съхранява своята духовна цялост и устоява във времето. Ако съществуваме днес като културна и политическа реалност, то е именно защото сме съхранили способността да помним. А ако някога изгубим тази способност, ще престанем и да бъдем.

Паметта е не просто архив, а завет — споделена отговорност, която ни свързва с миналото, но и ни ориентира към бъдещето. Особено в моменти на криза и екзистенциално колебание, когато духът се лута, а смисълът се размива, именно паметта ни връща опората. Тогава се обръщаме към делата на онези, които са устояли: към светците, героите, мъчениците, духовните и културните водачи. В техния пример откриваме ориентир, в техния път — смисъл.

Както отбелязва Мирча Елиаде, „да помниш свещеното време на началото — това е да бъдеш отново създаден, да възстановиш смисъла на съществуването си“^1. В този смисъл паметта не е просто разказ за миналото, а обред на възстановяване — космически акт, в който общността преоткрива своята същност и мисия.

Хана Арент от своя страна ни напомня, че „без памет няма идентичност, а без способността да разказваме история няма политическо битие“^2. Паметта създава рамката, в която човешкото действие получава смисъл. Да се помни значи да се носи отговорност — не само за това, което е било, но и за това, което може да бъде.

Колективната памет е нашият най-силен щит срещу забравата — тази тиха, но неумолима форма на духовна смърт. Но за да бъде живителна, тя не бива да се превръща в застинала носталгия или идеализирана митология. Да помним не означава да се вглеждаме назад със сълзи по изгубеното, а да черпим от миналото сили и вдъхновение за делата, които предстоят. Истинската памет е динамична — тя обновява настоящето, озарява бъдещето и ни утвърждава като общност със съзнание за своята мисия.

Именуването като акт на признание и продължение

В духа на съзнателната памет и културната приемственост неотдавна бе направено предложението площадът пред Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ в сърцето на София да бъде именуван на приснопаметния Доростолски и Червенски митрополит Михаил (†1961) – бележит духовен водач, родом от Калофер. Това наше предложение не е просто административен акт. То е дълбоко символичен жест, в който се събира разбирането за ролята на духовника не само като предстоятел на Църквата, но и като нравствен компас, като стожер на историческата памет и националната духовност.

Жизненият път на митрополит Михаил – архиерей, наместник-председател на Светия Синод, ръководител на Софийската епархия в тежки времена на идеологически натиск и „мъчителна тишина“ – изправя съзнанието ни пред същностен въпрос: какво означава да носиш отговорност не само за вярата на народа, но и за неговата памет? В неговия пример прозира онази тиха сила, която не търси признание, но оставя светлина. Делото му е духовен мост между епохите – между поколението на съзиданието и онова, принудено да съхранява невидимия пламък в условията на натиск и отричане.

Тъкмо в навечерието на 2 юни – деня, в който народната памет се прекланя пред саможертвата на Христо Ботев и неговите съратници – това предложение придобива още по-дълбок смисъл. Ботев, гениален син на същия онзи Калофер, е не просто поет и революционер. Той е въплъщение на сливането между идеала за свобода и съзнанието за вечността. Неговата памет не е само културен символ; тя е огънят на самата ни история, живото сърце на националния ни дух.

Да почетем приснопаметни личности като митрополит Михаил или Христо Ботев означава не само да съхраним историческата истина, но и да продължим нишката на отговорност – онова нравствено и духовно предание, което ни прави народ. Именуването не е акт на завършване, а на продължение. То е начин паметта да стане място – обитаемо, видимо и живо – в сърцето на нашата столица и съвест.

В исторически план Българската православна църква играе ключова роля като пазител на народната памет, особено в епохи на политическа и културна несвобода. Архиереите и духовниците, останали верни на служението си дори в условията на държавен атеизъм, са не просто фигури на вярата, но и стражи на духовната и културна идентичност. Именно чрез тях се предава не само евангелското слово, но и преданието за достойното, за жертвеното, за истински националното. Митрополит Михаил, със своята тиха, но твърда съпротива срещу политическата намеса в църковния живот, принадлежи към тази благословена линия на изповедничество, която заслужава не само изследване, но и видимо възпоменание.

Митрополит Михаил изпълнява важни и отговорни функции в българската църква в особено критичен период от историята на България — времето след 1944 г. по време на комунистическото управление. Като предстоятел на Българската православна църква, той се изправя пред редица духовни и политически предизвикателства, включително натиска на комунистическата власт и ограниченията върху църковната автономия. Митрополит Михаил успява да запази духа на независимост и вяра в тези мрачни времена, като води Църквата със смирение и твърдост, изпълнявайки длъжността си в изолацията, която наложи новият режим върху духовенството. Неговото служение оставя трайна следа в църковната и обществена памет на България, а неговият образ остава символ на духовна устойчивост и отдаденост на верността към традицията и народа.

Паметта като духовна икономия на вечността

Паметта не е бреме, а дар — невидима, но неразрушима нишка, която свързва живите с онези, които са си отишли, и с онези, които още не са дошли. Тя е съучастие в процеса на времето, акт на вяра и духовен стремеж към вечността. Защото само онзи, който вярва, че всяко човешко дело носи значение отвъд границите на живота, може истински да помни.

Да пазим паметта значи да съграждаме това, което не може да бъде разрушено. Истинската памет не разрушава, тя създава. Тя не дели, тя обединява. И когато я съхраняваме с любов и разбиране, ние не просто сме потомци — ние сме продължение на това, което е било, и на това, което ще бъде.

Нека бъдем достойни пазители на тази вечна нишка. Нека я предадем не само чрез думи, но и чрез дела, символи, именувания и спомени, които никога не избледняват. Нека помним, защото сме част от едно по-голямо цяло — история, която ни надхвърля, но и ни прави възможни.

Нашето днес е плод на тяхната вяра. А нашето утре ще бъде плод на нашата памет.

Лалю Метев, 10 май 2025 г.



Бележки: Паметта като огледало на същността

1. Августин. Изповеди, XI, 20: „В теб, душа моя, измервам времената...“. Вж. Augustine, Confessions, trans. Henry Chadwick (Oxford: Oxford University Press, 1991), 233.

2. Paul Ricœur, La mйmoire, l’histoire, l’oubli (Paris: Seuil, 2000), 85. Срв. и англ. превод: Memory, History, Forgetting, trans. Kathleen Blamey and David Pellauer (Chicago: University of Chicago Press, 2004).

3. Mircea Eliade, The Sacred and the Profane: The Nature of Religion, trans. Willard R. Trask (New York: Harcourt, 1959), esp. ch. 2, “Sacred Time and Myths.”

4. Hannah Arendt, The Human Condition (Chicago: University of Chicago Press, 1958), 236–247.
   
   Колективната памет като мисия и завет

   1. Елиаде, Мирча. Митът за вечното завръщане. София: ЛИК, 1994, с. 45.

   2. Arendt, Hannah. The Human Condition. Chicago: University of Chicago Press, 1958, p. 173.

Библиографски препратки:

1. Елиаде, Мирча. История на религиите. Превод на български. София: "Захарий Стоянов", 2002.
   Елиаде разглежда паметта като основен елемент в религиозната и културната идентичност, подчертавайки нейното значение като свързваща нишка между настоящето и вечността.

2. Арент, Хана. За насилието. Превод на български. София: "Изток-Запад", 2008.
   Арент разглежда колективната памет като основа на политическата идентичност и легитимността на обществото, обръщайки внимание на опасността от изкривяване или манипулация на паметта в условия на авторитаризъм.

3. Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. Превод на български. София: "Български писател", 1997.
   Шпенглер предлага концепция за историческата памет като форма на цивилизационен процес, който се свързва с динамиката на културите и тяхната метаморфоза през вековете.

4. Бенямин, Валтер. История и разказ. Превод на български. София: "Изток-Запад", 2003.
   Бенямин разглежда паметта в контекста на философията на историята, като подчертава значението на индивидите и техните разкази в запазването на историческата памет и идентичността.

5. Найденов, Иван. Български исторически хроники. София: "Просвета", 1995.
   Авторът разглежда паметта на нацията като основа на историческата идентичност и акцентира върху значението на съхраняването на народните спомени за бъдещите поколения.

Библиография на английски език

• Arendt, Hannah. The Human Condition. Chicago: University of Chicago Press, 1958.

• Assmann, Jan. Religion and Cultural Memory: Ten Studies. Stanford: Stanford University Press, 2006.

• Augustine. Confessions. Translated by Henry Chadwick. Oxford: Oxford University Press, 1991.

• Eliade, Mircea. The Sacred and the Profane: The Nature of Religion. Translated by Willard R. Trask. New York: Harcourt, 1959.

• Ricœur, Paul. La memoire, l’histoire, l’oubli. Paris: Seuil, 2000.
  ———. Memory, History, Forgetting. Translated by Kathleen Blamey and David Pellauer. Chicago: University of Chicago Press, 2004.

Лалю Василев Метев е български правник, изследовател и общественик, роден в София на 20 октомври 1968 г. Магистър по право и правоспособен юрист, той съчетава правната си култура с дълбока чувствителност към духовните и културни измерения на българската памет. Автор е на редица изследвания в областта на генеалогията, историята и философията на идентичността, както и на статии, посветени на съхраняването на историческото съзнание и моралната отговорност към миналото. Като потомък на стари български родове и продължител на културни традиции, Лалю Метев съчетава личната ангажираност със задълбочен академичен подход. Неговият стил е белязан от яснота, етична чувствителност и философска рефлексия, а трудовете му носят печата на паметта като жива мисия. В центъра на неговото творчество стои убеждението, че паметта не е просто културна добродетел, а дълг – към предците, към потомците и към истината. Настоящият текст, „Вечната нишка на паметта“, е не само принос към културното самосъзнание на българското общество, но и лична изповед, пропита с чувство за духовна отговорност и историческа вярност. В него прозвучава гласът на човек, за когото историята е не минало, а завещание – жива нишка, която свързва човешките съдби в едно общо време на смисъла.