В началото на XX век, България преживява динамичен процес на модернизация, в който напрежението между традиционните ценности и новите обществени нагласи се изостря особено в сферата на образованието. Един от най-съществените сблъсъци е този между Българската православна църква и държавната образователна система – особено що се отнася до статута и преподаването на християнското вероучение в българските училища.

През този период, Светият Синод на Българската православна църква многократно отправя сигнали до държавните институции – Министерството на народното просвещение и Министерството на външните работи и изповеданията – изразявайки сериозната си загриженост относно обезличаването на религиозното образование, както и нарастващата секуларизация сред преподавателския корпус.

С особено безпокойство Синодът отбелязва факта, че в рамките на официалните цели на българското училище религиозно-нравственото възпитание отсъства като ясно формулирана ценност. Освен това, редица инциденти в различни училища и образователни среди свидетелстват за тенденция към открит антирелигиозен активизъм от страна на учители и инспектори.

Един от фрапиращите примери, описан в синодалните документи, касае окръжен училищен инспектор, който в публични сказки пред ученици и граждани проповядва, че „човек няма душа, че безсмъртието и задгробният живот са отживелици от дивашки времена, а всичко е материя и приключва с нейните движения и функции“. Друг – автор на статия в списание „Учител“ – обявява, че между Църквата и науката зее „огромна пропаст“, съизмерима със сблъсъка между „бялото и черното“, обвинявайки Църквата в застой и средновековна неадекватност.

Още по-обезпокоителна е практиката някои преподаватели по вероучение да използват в часовете си източници и авторитети, напълно чужди на православната традиция – например Ернест Ренан или Давид Щраус, вместо да се основават на каноничната църковна история и учение. Не липсват и случаи, при които преподаватели забраняват на ученички да носят християнски кръстчета. Крайната точка на тази деградация е достигната през 1909 г., когато ученици от мъжката гимназия в столицата извършват кощунствен акт, като оскверняват 17 икони в храм.

Показателна за духа на времето е и констатацията, публикувана отново в „Учител“, според която ако се проведе анкета сред тогавашното българско учителство относно отношението му към религията, резултатът би бил „единодушно отрицание на всяка религиозна вяра“.

В писмо № 2580 от 4 юни 1904 г., Светият Синод представя на министъра на външните работи и изповеданията едно тревожно обобщение:

„Преподаването на Закона Божий в учебните заведения на Богоспасяемото Княжество далеч не се извършва, в повечето случаи, така както изисква значимостта и полезността на предмета… Имало е случаи, когато предметът е поверяван на учител, известен с отрицателното си отношение към религията не само сред колегите си, но и сред самите ученици.“

Министърът на народното просвещение проф. д-р Иван Шишманов не отрича проблема. В официални писма (№ 8475 от 26 август 1904 г. и № 2987 от 22 юни същата година) той признава, че безверието и космополитизмът са „язви, които могат да разядат народния организъм“. В същото време обаче липсва реална политика, насочена към противодействие на тези процеси. Макар и на думи отдадена на значението на религията в образованието, държавната администрация позволява на духа на секуларизъм и критика към Църквата да се разрасне безнаказано в учителските среди.

Историческите последствия от това са отчетливи. Макар по учебен план Закон Божий да остава в програмата на гимназиите до края на Първата световна война, в действителност предметът често не се преподава или се превръща във формалност без съдържание. Така, в продължение на почти две десетилетия, цялото поколение българска учаща се младеж израства без същинско религиозно-нравствено образование – един дефицит, който ще даде отражение в идните десетилетия на националната културна и духовна еволюция.

* * *

След Освобождението през 1878 г. възстановената българска държавност наследява не само територия и институции, но и дълбоки духовни традиции, изградени в продължение на десетилетия съпротива срещу духовното и политическо потисничество. Сред тях особено място заема ролята на религията като учебен предмет – роля, която далеч надхвърля рамките на класната стая и обхваща цялостната мисия на образованието като носител на идентичност, нравственост и култура.

В килийните училища на Възраждането, във взаимните (основни) училища, както и в първите класни учебни заведения (мъжки и девически), а по-късно и в двете първи пълни средни училища — Пловдивската духовна семинария и Габровската гимназия — предметът „Закон Божи“ (познат още като вероучение или религия) е неотменим стълб в образователната програма. Той не само формира знания за християнската вяра, а и възпитава у младите хора добродетели, от които зависи здравината на възраждащото се общество.

След 1878 г. новата държава и местните училищни общини, натоварени с отговорността за образованието, не прекъсват тази традиция. Напротив – те я интегрират в новите структури на просветата. В новоучредените класически гимназии (София и Габрово), в шестте реални мъжки гимназии (в Пловдив, Сливен, Варна, Кюстендил, Лом и Русе), както и в петте девически гимназии (в Търново, София, Пловдив, Стара Загора и Варна), предметът „Закон Божи и нравоучение“ заема централно място в учебната програма.

Значението на този предмет личи и в педагогическите училища, първоначално открити в Шумен и Враца, а по-късно и в Кюстендил и Казанлък. В тях религията е не само дисциплина, а средство за подготовка на бъдещите възпитатели на нацията.

Промяна в подхода към религиозното образование настъпва през 90-те години на XIX век. При второто управление на Георги Живков като министър на народното просвещение (1887–1893), концепцията за функциите на училището се преосмисля: основното образование трябва да предоставя „нравствено възпитание на бъдещите граждани“, а средното — да подготвя младежта за висше научно образование. В резултат, вероучението остава основно в програмата на долния курс на средните училища (три учебни години), като отпада от горния.

И все пак до края на века ролята на религията в училище не само не отслабва, но дори се засилва под ръководството на просветни дейци като Константин Величков — виден писател и ентусиазиран идеалист, министър на народното просвещение от 1894 до 1897 г. По негово време в девическите училища и в долния курс на гимназиите се преподава „Закон Божи и нравоучение“ със сериозен хорариум – средно по 7–8 часа седмично. Целта е ясно дефинирана: да се възпитат бъдещите майки в духа на Евангелието, да се улесни разбирането на Свещеното писание и да се формира образец за християнски живот и благочестие.

Учебното съдържание по религия е подредено систематично:

• I клас: Свещена история (Стар Завет) – 1 час седмично

• II клас: Свещена история (Нов Завет) – 2 часа седмично

• III клас: Богослужение и Катехизис – 2 часа седмично

• IV клас: История на християнската и българската православна църква – 1 и 1/2 часа седмично

• V клас: Нравствено учение – 1 час седмично

В горните класове се насърчава четенето и тълкуването на откъси от Евангелието – метод, който цели не просто запаметяване, а задълбочено проникване в християнските ценности. Методическите указания подчертават, че уроците трябва да бъдат оживени чрез беседи, живо слово и вдъхновен диалог – тъй като морално-религиозното чувство се възпитава чрез лично въздействие, а не чрез догматична строгост.

Значимостта, която Министерството на народното просвещение придава на религиозното образование, се вижда най-добре в опитите за институционалното му укрепване. Още през 1894 г. Константин Величков предлага, с приемането на Закона за Висшето училище, да се създаде Богословски факултет – редом с вече съществуващите факултети, включително и бъдещия медицински. Макар и реализиран едва по-късно, този замисъл свидетелства за дълбокото разбиране на значението на религията в националната култура.

През учебната 1896–1897 година новата програма за четиригодишния курс в педагогическите училища предвижда 5 и 1/2 седмични часа по „Закон Божи“, което е почти двойно увеличение спрямо 3-те часа, определени в програмата от 1886–1887 година. Това е ясен сигнал: религията остава ключов компонент в изграждането на българския учител, който трябва не само да обучава, но и да възпитава.

Периодът от Освобождението до края на Първата световна война бележи усилията на българската държава да утвърди религиозното образование като основополагащ елемент в процеса на духовно, нравствено и национално изграждане. Вероучението не е маргинален предмет, а осъзнато и стратегически поддържан инструмент за възпитание в идентичност, вяра и култура. През тези десетилетия религията в училище не е „оцеляване на миналото“, а фундамент на бъдещето.

Лалю Метев, 21 май 2025 г.