Църквата и затворното дело у нас

(По повод публикуваните доклади до Министъра на правосъдието от Владимир Н. Аврамов, началник на наказателното отделение при същото министерство)

Въпросът за затворното дело в България, повдигнат от г-н Владимир Н. Аврамов — един от най-добрите ни криминалисти, е от изключително социално значение. Темата добива още по-голяма важност особено след войната, която не само унищожи милиони човешки животи и донесе страдание, но и изврати съзнанието на хората, разклати социалните устои и подкопа моралните сили на обществото.

Престъпността у нас продължава да бъде тежък и болезнен социален проблем, като следвоенната криза засили нейните мащаби и последици. Затова е важно да се разглежда не само самата престъпност, но и причините, които я пораждат. Това са въпроси с дълбок обществен и социален смисъл. Всяко общество, което предприема активни и ефективни мерки срещу социалните злини и развива стабилна социална политика, постига и по-ниско ниво на престъпност.

В този контекст г-н Аврамов заслужава висока признателност за усилията си да информира обществото относно вече предприетите у нас социални грижи и реформи в областта на затворното дело. С публикуването на два доклада, единият от които съвсем наскоро излезе от печат, той представя подробно състоянието на нашите затвори като институции, чиято цел не е просто наказание, а поправяне.

**„Правото на държавата да съди и наказва — посочва той — е нейно суверенно право. Но тя би изменила на своето културно предназначение и би заслужила основателна критика за безотговорност към един от най-важните интереси на своите граждани, ако не положи грижи наказанието да има възпитателен, а не просто репресивен ефект.

Ако престъплението е форма на морална болест, тогава наказанието трябва да бъде не отмъщение, а лечебен процес, който цели нравствено поправяне на престъпника и предотвратяване на бъдещи нарушения.

Наказанието трябва да възстанови нарушената социална хармония чрез вътрешна нравствена промяна в самия човек. Целта е не просто обществена безопасност, а възвръщане на моралния баланс в душата на извършителя.

Следователно, основната задача на наказанието е моралното превъзпитание, а не телесното или психологическо страдание, наложено под влиянието на чувство за мъст. Затова методите на действие трябва да са насочени към превръщане на наказанието в действителна превъзпитателна мярка.

Това превъзпитание включва: освежаване на ума, унищожаване на предишните престъпни мисли, насаждане на нови — благородни; утвърждаване на добродетелите, самоуважението и уважението към другите; изграждане на устойчив характер; пробуждане на стремеж към по-високи цели; намиране на поле за труд и честна дейност; заместване на порочните желания с полезни и добродетелни.“

(Доклад на Вл. Н. Аврамов, София, 1923 г., издание на Фонда за подобрение на затворното дело в България, стр. 6)**

Разбирайки тази задача по този начин, Църквата също има морален дълг да направи всичко възможно, за да подпомогне държавата и обществото в изправлението на онези техни „блудни синове“, които са попаднали в затвора.

И наистина, в това отношение нашата Църква може да изиграе изключително важна и ползотворна роля за подобряване на затворното дело у нас, за ограничаване на престъпността и за преодоляване на редица социални злини. Защото именно етичните и религиозни начала имат най-силно и благотворно въздействие върху душата на затворника, спомагайки за неговото превъзпитание и изправяне — за да се върне към обществото като добър гражданин и християнин.

Християнската църква още от най-древни времена е полагала грижи за затворниците. Тя вменява в дълг на всеки християнин да се грижи за тях, защото сам Господ Иисус Христос осъжда онзи, който не проявява състрадание към болните и лишените от свобода (Матей 25:37).

Водени от тези евангелски повели и духовен дълг, неведнъж сме подчертавали колко съществена може да бъде ролята на свещеника сред затворниците (виж „Ролята на църковните пастири между затворниците“, Църковен вестник, 1916, бр. 8). Особено днес, пастирите ни биха могли да допринесат много за ограничаване на престъпността, ако Църквата организира системно тяхната дейност и поеме специална грижа за затворническата пастирска мисия.

В тази връзка считаме, че Св. Синод би извършил дело от голямо значение, ако създаде специален духовен инспекторат за християнско въздействие сред лишените от свобода — подобно на създадения вече инспекторат за координиране на благотворителната дейност в страната.

В напредналите християнски държави духовното възпитание на затворниците е поверено на подготвени, високоинтелигентни духовници. Радваме се, че и г-н Владимир Аврамов в новия си доклад, разпространен до всички институции и духовни среди, изразява силна надежда, че именно Църквата ще изиграе важна роля в подобряването на затворното дело у нас. Той призовава да се почерпи опит от дейността на други християнски църкви.

Показателен е фактът, че настоящият Папа дълги години е служил като тъмничен свещеник, както и това, че специален епископ от Аржентина обикаля европейски затвори, за да изучи техния модел. С него се среща и г-н Аврамов, което свидетелства за голямото значение, което се отдава на религиозно-нравственото възпитание в културно напредналите общества.

Дано скоро и Българската православна църква се заеме с по-системна духовно-просветна дейност сред нашите затворници, с цел те да се върнат в обществото като достойни, честни и отговорни християни и граждани. Подобна инициатива със сигурност ще срещне подкрепата на обществото и държавата, а нейните плодове ще бъдат от съществена полза за укрепване на моралните устои на българското общество.

Архимандрит д-р Антим Шивачев

Църковен вестник, Год. XXV, брой 8, София, събота, 23 февруари 1924 г.

Прачичо Владимир Николов Аврамов – последният законно избран Първи председател на Върховния касационен съд преди установяването на комунистическия режим в Царство България. Избран е на този пост през 1942 г., след като преди това е заемал редица ключови позиции в съдебната система, включително началник на Углавното отделение на Министерството на правосъдието и Главен прокурор при Върховния касационен съд (1931–1942). Министър на железниците, пощите и съобщенията и управляващ министерството на благоустройството и обществените имоти в третия кабинет на Георги Кьосеиванов. Неговата кариера е белязана от висок професионализъм и безкомпромисна преданост към принципите на правото. След политическия преврат на 9 септември 1944 г. и установяването на комунистическа власт с помощта на Червената армия, Владимир Аврамов, заедно с много други висши магистрати, политици и общественици от предишната държавна уредба, попада под ударите на т.нар. Народен съд – извънреден съдебен орган, създаден с Наредба-закон от новата власт с цел да „разчисти“ политическото минало. Народният съд не отговаря на международните стандарти за правосъдие – липсва институционална независимост, няма реално право на защита и обжалване, а присъдите му, включително смъртните, се изпълняват незабавно и без право на милост. Аврамов е оправдан, но е обект на тежки репресии: интерниран в Ловеч, подложен на политически и физически тормоз, а семейството му също става жертва на режима – лишено от възможност за професионално и обществено развитие, изложено на постоянен контрол и натиск от Държавна сигурност.