За културата като онтологично усилие и човешка отговорност

Проф. Георги Каприев: За смисъла на Словото и духа на 24 май

Професор Георги Каприев, един от най-ярките съвременни хуманитаристи в българското академично пространство, поставя с тревожна яснота въпроси, които разклащат удобните пластове на общественото самодоволство. В неговата интелектуална диагноза на съвременното състояние на българското общество прозира не само критика, но и призив към пробуждане. Ала тази критика не е разрушителна, а лечебна – не е от духа на обвинението, а от духа на пастирската загриженост и пророческата проницателност.

Особено симптоматичен е изразът му, че „честваме 24 май като панихида“. На пръв поглед това звучи като провокация – почти ерес спрямо патетичното и тържествено говорене, което традиционно съпровожда този ден. Но в по-дълбок план това твърдение носи със себе си драматично, философско и богословско прозрение: че словото може да бъде мъртво, културата – празна, а празникът – безжизнен, ако бъдат лишени от онтологично присъствие, от вътрешно движение на духа, от живото участие на личността в сътворяването на смисъл.

Българският календарен празник, посветен на Словото – 24 май – е уникален в културната история на Европа. Това е ден не на военни победи или държавни основатели, а на просвета, култура и духовна мисия. Но в последните десетилетия той започва да губи живата си енергия. Когато един празник се редуцира до външна форма, до реторика без вътрешна ангажираност, той престава да бъде празник в библейския и философски смисъл – т.е. откровение на смисъла. Така 24 май заплашва да се превърне в панихида, защото не празнуваме живота на словото, а споменаваме неговото минало величие.

В християнската традиция, особено в Източната патристика, Словото (Λόγος) е не просто комуникационен инструмент или символна система, а творяща и оживотворяваща реалност. Св. Йоан Богослов започва своето Евангелие с думите: „В начало бе Словото... и Словото беше Бог“ (Йоан 1:1). Оттук следва, че когато обществото престане да разбира Словото като носител на онтологичен смисъл, като сила, която съзижда общности и идентичности, то започва да празнува празнотата – с фанфари и цветя, но без истина.

Проф. Каприев – учен, дълбоко свързан с традицията на средновековната философия, особено с Византийската мисъл – разкрива именно тази онтологическа драма на словото. В традицията на византийския интелектуализъм, към която той принадлежи, словото е нещо повече от рационално изказване: то е проява на личността, акт на причастие към Истината, среща с Другия.

В този смисъл празнуването на Словото трябва да бъде акт на възвръщане към изворите на смисъла, а не репликация на празни ритуали. Словото живее, когато води към Истината – а тя, в богословския смисъл, е не идея, а Личност: „Аз съм пътят, истината и животът“ (Йоан 14:6). В този контекст културата не е автономна сфера, отделена от духа, а негово въплъщение в историята, негов отглас в човешкото творчество.

Словото, според св. Максим Изповедник, е израз на вътрешната логика на битието, а разбирането му е път към обожение (θέωσις) – т.е. преображение на човека чрез участие в Божествената Истина. В този светоглед културата има сотириологично измерение – тя не просто украсява живота, тя води към спасение, като пробужда в човека жаждата за вечност.

Проф. Каприев не говори за културата като за институция или статистически показател. Той я мисли като екзистенциална практика – като усилие за съществуване „по-друг начин“, по посока на истина, красота и добродетел. Това я прави нещо много повече от академична или елитарна дейност – културата става морална категория, път на личностно възвисяване и глас на пророческа съвест в общество, склонно към забрава и леност.

Пророкът в библейския смисъл не е този, който предсказва бъдещето, а този, който вижда дълбините на настоящето, който съобщава волята Божия на народ, отклонил се от пътя. В този контекст културният човек, според проф. Каприев, е не толкова водач, колкото будител. Неговата мисия не е да казва на хората какво да мислят, а да им припомни, че мисленето има значение; да не дава готови отговори, а да възкресява въпросите, които правят човека човек.

Ако словото е живо, 24 май не е възпоменание, а вест – не панихида, а Благовещение. Това е денят, в който възвестяваме, че все още има смисъл да се говори, да се мисли, да се твори. Това е денят, в който трябва не само да помним заветите на Кирил и Методий, но да живеем в светлината на тяхната мисия – която не беше просто граматическа, а екзистенциална и духовна: да дадат на народите достъп до Истината чрез техния собствен език, т.е. чрез онтологичната им уникалност.

В този смисъл духът на 24 май е дух на възкресение. Но възкресението предполага смърт – и ние трябва да признаем, че Словото в нас често умира, когато го превърнем в клише. Именно затова предупреждението на проф. Каприев не е песимизъм, а покана към метаноя – промяна на ума, завръщане към сърцевината на духовния живот.

Проф. Георги Каприев ни изправя пред истината, че Словото е жива отговорност, а културата – форма на духовно свидетелство. Да празнуваме 24 май с разбиране за дълбочината на Словото, означава да превърнем този ден не в ритуал, а в тайнство – в среща със смисъла, в акт на обновление, в зов за пробуждане.

В този зов отекват думите на пророка: „Ето, пращам ви слово...“. Какво ще правим с него – ще го изпеем на празнична трибуна или ще го живеем с цялото си същество – това е въпросът, който остава.

От Азбуката към Логоса

Почитането на светите братя Кирил и Методий не бива да се разбира като култ към буквите сами по себе си. Азбуката е средство, а не цел – тя е само видимият проводник на една по-дълбока, същностна реалност: на Словото като Логос. В християнската традиция Логосът е не просто слово, а въплътената разумност на битието – „В началото бе Словото, и Словото беше у Бога, и Словото бе Бог“ (Йоан 1:1). То е онзи творчески принцип, чрез който всичко стана и без който „нищо от онова, което е станало, не стана“. Така самият акт на словообразуване е съпричастие към тайната на сътворението – той е участие в онтологията на смисъла.

Логосът е разумната структура на света, възможността за диалог, за общение (koinōnia) и споделено разбиране. Без Логос няма полис, няма култура, няма човешко в истинския смисъл – защото човешкото битие е винаги езиково. То се осъществява чрез словото: не само като инструмент за изразяване, но като форма на съществуване, като вътрешно облагородяване чрез мисъл, диалог и разбиране.

Когато обаче 24 май се свежда до ритуализирано честване на буквите – до една сантиментална или, още по-лошо, политически удобна патетика – без осмисляне на онова, което буквите призвани да носят, тогава празникът се изпразва от екзистенциална дълбочина. Той се превръща в културен анахронизъм, в ритуална панихида за една отдавна загубена духовност, в церемония по повод на знаци, откъснати от смисъла, който би трябвало да въплъщават. Такова празнуване граничи с ирония, защото отстъплението от Логоса води не до съкровено припомняне, а до стилизирана забрава.

Истинската почит към делото на Кирил и Методий не е нито в пъстроцветните шествия, нито в телевизионните клишета, а в духовното усилие да бъдем съпричастни към едно наследство, което не е просто културно, а онтологично. Това усилие предполага вътрешно отстояване на образованието като нравствена добродетел, на знанието като форма на служение и на езика като място на среща между човека и истината. Кирил и Методий са светци не защото са създали букви, а защото чрез буквите са отворили път към Възвишеното – към Бога, към познанието, към свободата.

В този контекст, 24 май не е ден за възхвала на „буквите“, а ден за дълбок размисъл – за това как ние, като народ, се отнасяме към духа, към знанието, към смисъла. Празникът на словото е всъщност призив за обновяване на връзката ни с Логоса – с онази истина, която не се налага със сила, а се открива чрез вътрешно съзерцание, диалог и любов към мъдростта.

Невежеството като ценност и популизмът като стратегия

Съвременната българска обществена среда все по-отчетливо показва парадоксална тенденция: възход на невежеството като социално приемлива, дори легитимирана ценност, и деградация на знанието като морално подозрителна, елитарна или излишна добродетел. Това явление – което проф. Георги Каприев определя като „стимулирано невежество“ – не е просто страничен продукт на популизма. То е негова основа и същностна стратегия.

Тук не става дума само за културен упадък, а за дълбока онтологична криза на смисъла – защото когато обществото престане да уважава знанието, то отказва и самото си съществуване като разумна, словесна и историческа общност. Както ще видим, невежеството не е невинно – то има метафизични, етически и политически последствия. А когато бъде инсталирано в центъра на управлението, то се превръща в самоунищожителна сила.

В своята интерпретация на Възраждането Каприев подчертава, че това не е просто исторически период, а духовно събитие – акт на саможертва от страна на интелектуалци, просветители и духовници, които превръщат знанието в мисия и страдание. Монахът-будител, книжовникът-мъченик, учителят-бунтовник – това не са само образи от миналото, а архетипи на културната ни идентичност.

Ключовият момент тук е, че знанието никога не е било привилегия, а подвиг. В българския културен код грамотността не е просто умение, а духовно преображение. В това отношение Възраждането продължава делото на Кирил и Методий – езикът и писмеността не само правят възможна нацията, но и я освещават. Словото е свято, защото чрез него човекът участва в Логоса, в Божия разум.

Именно затова настоящата вълна на „антиелитаризъм“, прикрит зад популистки лозунги, е толкова опасна. Тук „простият народ“ вече не е носител на съхранена мъдрост, както в народопсихологията на Елин Пелин или Йовков, а пасивен обект на електорална манипулация. Той е фетишизиран – не като реална културна субстанция, а като политически инструмент. В този контекст невежеството не е болест, а стратегия.

Както посочва Пиер Бурдийо, популизмът често разчита на това, което той нарича symbolic violence – налагане на културни схеми, в които образованите стават „врагове на народа“, а посредствеността се превръща в добродетел. Това е процес на ценностно обръщане, при който обществото се саморазрушава, отказвайки уважение към собствените си носители на духовност и знание.

Този феномен ни напомня за тревожната диагноза на Хана Арент, която в книгата си Eichmann in Jerusalem описва „баналността на злото“ – злото не винаги е дело на чудовищно зло същество, а често на „обикновен човек“, отказал да мисли, да съчувства, да поеме лична отговорност. В съвременен план това е не просто морална апатия, а институционализирана форма на отказ от духовна дълбочина.

Популистката идеология често излъчва образа на технократичния мениджър, който не чете книги, но „управлява хората“, който презира хуманитарното знание, но разчита на PR формули. Злото днес се върши с костюм, усмивка и PowerPoint презентации. Но сърцевината му остава същата – отказ от мислене. Отказ от съвест. Отказ от Логоса.

Невежеството е форма на духовна слепота. В Свещеното Писание грехът често е описван като незнание – не просто интелектуално, а онтологично: „народът Ми загива от незнание“ (Осия 4:6). Апостол Павел говори за „помрачения разум“ на езичниците (Еф. 4:18) – не защото им липсва интелект, а защото са се отказали от истината и са заменили Логоса с идоли.

В православната традиция духовната просвета не е просто културна грамотност, а процес на обожение (θέωσις) – на възвръщане на човека към изначалната му същност чрез участие в Истината. Затова отказът от знание е отказ от спасение, а налагането на невежество като норма е вече форма на духовен тероризъм.

В свят, в който властта предпочита послушни и лесно управлявани поданици, мислещият човек е скандал. Той разрушава комфорта на лъжата, поставя неудобни въпроси, изисква отговорност. Затова културният човек, ученият, духовникът – те са първите врагове на популизма.

Но това е и шанс. Когато знанието е под атака, всяко усилие да мислиш става акт на съпротива. В тази тиха, но устойчива съпротива има нещо от мъченичеството на възрожденците. Те са знаели, че свободата не е даденост, а завоевание. Че културата не е утеха, а битка.

Ако българското Възраждане е било апотеоз на знанието като спасение, то днес имаме нужда от второ Възраждане – не толкова институционално, колкото духовно. Първото създаде нацията чрез езика. Второто трябва да я възстанови чрез истината.

Да бъдеш културен човек днес означава да бъдеш етичен бунтовник, екзистенциален мислител, духовен пазител. Невежеството не е съдба, а избор – и изборът срещу него е винаги дело на лична смелост.

Културата като онтология, не като украшение

Проф. Георги Каприев ни напомня: „Качество се гони и постига, когато бъде изискано.“ В това изречение не просто се съдържа прагматична максима за образованието или естетиката – в него се откроява екзистенциалната логика на културния акт: културата не е страничен продукт на човешката активност, нито естетически лукс, а онтологично условие за съществуване в пълния смисъл на думата. Да се изисква качество, да се стремим към форма и смисъл, означава да живеем в модус на духовно напрежение, на будно и отговорно човешко битие.

Културата не е нещо, което се случва автоматично, по инерция, в хода на социалното съжителство. Тя е подвиг – аскетическо усилие, сравнимо с духовната бдителност на монаха в пустинята. Подобно на аскезата, културата не е отрицание на света, а негово очовечаване, негово „обличане в слово“, както казва Св. Григорий Богослов. Тя преобразява суровата даденост на битието в изразима и споделима форма – в слово, в образ, в идея, в дело. Така културата става не просто израз на човека, а негов съ-създател – участник в онази непрестанна динамика между дух и материя, между временно и вечно.

Тук проличава онтологичната дълбочина на културата: човекът се култивира, за да бъде, не просто за да знае или да блести. Онтологията на личността се изгражда чрез културата, защото именно културата отваря хоризонта на свободата, съвестта, отговорността и сътворчеството. Без културата като вътрешна форма, човекът се разпада в безформеността на инстинктите, подчинява се на биологичната детерминация, а животът се свежда до борба за оцеляване. Така културата не е добавъчна стойност, а антропологически фундамент – онова, което прави човека човек, а обществото – общност.

В християнския контекст културата е и иконна проекция на Божия замисъл – културният човек е иконотворец, не в смисъл на художник, а в смисъла на този, който открива и отразява образа на Божията истина в света. Той живее в осъзнатостта, че е сътворен „по образ и подобие“, което го призовава да живее не в разпад и леност, а в творческа отговорност. Така културата не е елитарен навик, а екзистенциална задача, нравствен императив, богословска отговорност.

Изоставянето на културата не е просто отказ от знание или естетика – това е онтологично отпадане, падение в безформеността, при което човекът престава да бъде „лице“ и се превръща в „маса“, в анонимно множество, подвластно на манипулация, страх и посредственост. Както посочва Мартин Хайдегер, човекът в модуса на „Das Man“ (се-прави, се-казва, се-мисли) губи автентичност и се подчинява на средностатистическото битие – в което няма култура, а има само потребление на форми без същност.

В този смисъл, съвременното отношение към културата като към украса, развлечение или политическа стока разкрива дълбока духовна криза. Когато културата се търгува, а не се почита; когато тя се третира като услуга, а не като жертва, тогава обществото вече е престанало да бъде духовен организъм и е деградирало до пазарна схема. Така културата, изгонена от центъра на битието, се превръща в празна обвивка, в симулакър, по Жан Бодрияр – образ без истина, стил без съдържание.

Затова апелът на Каприев е не просто академичен призив за образователна реформа – това е антропологическо и богословско предупреждение: без изискване към културата, няма изискване към човека. А без изискване към човека, няма история, няма свобода, няма Царство Божие „във вас“. Културата, следователно, е не просто украшение на битието – тя е неговата изказана и смислена форма. И само онзи народ, който изиска от себе си култура, може да изиска от себе си и спасение.

Между панихида и възкресение: възможен ли е катарзис?

На фона на съвременната културна ентропия и тревожно разрастващата се функционална неграмотност – явление, при което човек познава знаците, но е загубил способността да разчита смисъла – думите на проф. Калин Я. Каприев звучат като глас на пророк, викащ в пустинята. Те тревожат, не утешават. И в тази тревога прозира една дълбока истина: културната и духовната разруха не настъпва с гръм, а с разкапване на смисъла, с рутинното изпразване на съдържанието, с превръщането на езика в безмълвно ехо на утилитарната празнота.

Но нека не забравяме – всяко възкресение предполага смърт, но и възможност за живот отвъд смъртта. Така поставен, въпросът не е просто риторичен: възможен ли е катарзис в епоха, в която панихидата на духа изглежда неизбежна? Отговорът зависи от това дали сме способни да преминем през разпада не като през окончателен край, а като през необходим етап от трансформацията.

В античната традиция катарзисът не е просто емоционално пречистване чрез трагедията; той е антропологическо събитие – разтърсващ опит на съзнанието да премине отвъд илюзията, да бъде съборено и възстановено в истината. У Аристотел това означава извеждане на зрителя от състояние на хаос към порядък чрез идентификация със съдбата на героите. В християнския контекст катарзисът придобива по-дълбоко измерение – той става метаноия, вътрешно обръщане, покаяние, което не просто почиства повърхността, а преражда съществото.

В този смисъл катарзисът е възможен само там, където има съзнание за крах, за бездна, за смърт. Ако не осъзнаем дълбочината на разпада, ако продължим да живеем в културна и духовна летаргия, ще останем в зоната на онова, което патрологията би нарекла „втора смърт“ – не телесната, а онтологичната, разпадът на личността, отстранена от Логоса.

Днес честваме „празника на буквите“, но ако той остане само празник на азбуката, без да се превърне в празник на смисъла, ние сме на крачка от профанация. Когато буквата се откъсне от духа, тя не оживява – тя убива. „Буквата убива, духът животвори“ – казва ап. Павел (2 Кор. 3:6). Словото, лишено от смисъл, се превръща в шум; езикът, освободен от мисъл, се превръща в политическа формула или рекламен слоган.

Истинският празник е този, в който възпоменанието се слива с отговорността: да помним, означава да носим, да сътворяваме, а не само да възпроизвеждаме. Защото културната памет не е архив, а онтологична форма на присъствие – тя е животът на смисъла във времето, продължение на Логоса в историята. Едва когато не просто „познаем буквите“, а разберем думите, когато заобичаме езика като дом на мисълта, тогава Логосът ще оживее в нас – не като риторичен декор, а като екзистенциална светлина.

Логосът не е просто слово, нито просто разсъдъчна категория. В християнската традиция Логосът е въплътена истина – „Словото стана плът и пребивава между нас“ (Йоан 1:14). Това е най-дълбокото различие между културата като украса и културата като онтология: първата украсява фасадата на живота, втората изгражда фундамента му. Възможен е катарзис, само ако Логосът бъде възвърнат в центъра на нашето съществуване – като смисъл, като истина, като лице.

Тук катарзисът се разгръща в тристепенна структура: Разпад – осъзнаване на духовната смърт и културната пустота; Обръщане (метаноия) – преход от буква към дух, от навик към съзнание; Възстановяване – връщане към Логоса, не като теория, а като живо присъствие, към онова, което св. Максим Изповедник нарича енергийно участие в Божия разумен ред.

Между панихидата за изгубената култура и възкресението на духа има напрегнато, но възможно пространство – пространството на катарзиса. То е некомфортно, противоречиво, често трагично, но и единственото, в което може да се роди нов живот. Ако приемем този преход не като загуба, а като шанс, тогава дори краят на едно културно измерение може да се окаже утроба на ново сътворение.

Въпросът не е дали е възможен катарзис – а дали го искаме. Дали сме готови да поемем кръста на съзнанието, отговорността на словото, мъченичеството на мисълта. Защото културното възкресение не се случва автоматично – то изисква живот, положен в жертва. И едва тогава панихидата ще премине в литургия, а буквите ще засияят със светлината на Словото.

Човекът в епохата на машините

Изказването на проф. Георги Каприев относно изкуствения интелект надхвърля нивото на технологичния дебат и достига дълбокото ядро на антропологичната и онтологичната криза на съвременния човек. В момент, когато обществото ни все по-често замъглява границата между човешкото и машинното, неговите думи отекват като предупреждение: изкуственият интелект е инструмент, не субект, средство, а не цел, функция, а не лице.

Поставянето на знак за равенство между алгоритмична обработка на информация и същностното човешко мислене е резултат не от техническа необходимост, а от културна и духовна забрава. Човешкият разум, още от Аристотел насам, не се изчерпва с дедукция и изчисление. Нусът – умът като духовна интуиция и способност за съзерцание на същността – не може да бъде сведена до логаритмична функция. Дори Декарт, обвиняван често в механистично мислене, прави ясно разграничение между res cogitans (мислещо нещо) и res extensa (протяжно нещо). Машината принадлежи към второто; човекът – към първото.

В епохата на изкуствения интелект това разграничение се размива. Идеологически и технологични наративи започват да ни убеждават, че мисленето е процес, който може да бъде възпроизведен, моделиран, дори надминат. Но това, което се пресъздава, е симулация на мисълта, не самата мисъл. Машината може да имитира отговор, но не може да осъзнае въпрос; може да произведе текст, но не и да страда или ликува от неговата истина или лъжа.

В сърцевината на човешкото творчество стои онова, което няма алгоритъм. Въображението – не като произволна фантазия, а като способност да виждаш онова, което още не е – не подлежи на машинна репликация. Чувството за хумор, иронията, дори сарказмът – всички те изискват не само езиков контекст, но и екзистенциално осъзнаване на абсурда, на разминаването между смисъла и света. Трагичното – като осъзнаване на крайността и въпреки това настояване на смисъла – е същностно човешко.

Машината няма крайност, защото няма съзнание за смърт. А там, където няма смърт, няма и екзистенциална отговорност. Човекът създава, защото е смъртен, и именно тази смъртност придава стойност на всяко творческо усилие. Алгоритъмът, колкото и мощен да е, не страда от временността, не познава изкуплението, не познава прошката. Неговите „грешки“ се наричат „бъгове“ – не грях.

Според християнската антропология, човекът е създаден по образ и подобие Божие (Бит. 1:26). Това означава, че човешката личност не е производна на еволюция или случайност, а е онтологически диалогична – същество, създадено да бъде в отношение с Бога и другия. Личността не може да бъде редуцирана до набор от функции или свойства, нито до информационна структура.

Трансхуманизмът, който стои в основата на радикалните визии за симбиоза между човек и машина, е по същество ерес на съвремието – опит за заобикаляне на смъртта чрез дигитално „възкресение“, без покаяние и без спасение. Това е технократският заместител на есхатологичната надежда – обещание за вечен живот не чрез Божията благодат, а чрез силициеви чипове и невронни мрежи.

В този контекст е важно да се припомни, че дори най-съвършеният ИИ не може да носи личност. Машината не може да бъде лице, защото не може да бъде ти, с когото да влезем в автентичен диалог. Човекът не е просто информационен възел, а същество, което казва: „Аз съм“, и чието битие е белязано от свобода, любов и вина – три категории, напълно непонятни за алгоритмите.

Човекът е призван да бъде сътворец, не механичен оператор. Когато позволим на технологиите да определят не само какво правим, но и кои сме, се подчиняваме на логиката на употребата – на това, което Мартин Хайдегер нарича „забравата на битието“. Езикът, изкуството, етиката – всички те се превръщат в под-функции на техническа ефективност. Но същинската човечност започва отвъд ефективността – в жеста на състрадание, в безполезната красота, в отказа да причиниш зло, дори когато можеш.

Тук проф. Каприев ни напомня, че макар и потопени в епоха на машинно посредничество, ние оставаме онтологически различни от своите инструменти. Разумът ни не е само калкулация, а търсене на истина; съвестта ни не е продукт на статистически анализ, а екзистенциален зов. А творчеството – това непокорно, често мъчително усилие да изразиш неизразимото – е онзи белег на Божествения образ в нас, който никоя машина не може да възпроизведе.

В епохата на алгоритми и машини, човекът е изправен пред изкушението да се откаже от своята уникалност – да се слее със системата, да стане „по-програмиран“, по-предсказуем, по-малко уязвим. Но именно уязвимостта, свободата, търсенето – онова, което не може да бъде кодирано – правят човека човек. Няма ИИ, който да обича; няма алгоритъм, който да се моли; няма машина, която да поеме кръст.

Следователно, задачата не е да отречем технологиите, а да ги поставим на мястото им – като инструменти на човешкото призвание, а не негови заместители. И да не забравяме, че дори в най-механизирания свят, човекът остава икона на невидимия Бог, свидетел на тайната, която не може да се изчисли – само да се обикне.

Културният човек като пророчески субект

В съвременна България, в условията на културни, социални и ценностни трансформации, да бъдеш културен човек не е просто социална роля или интелектуален статут, а дълбок, съзнателен акт на съпротива и любов. Този акт е изключително актуализиран и осмислен в изказванията на проф. Георги Каприев, който в своето философско и обществено присъствие съчетава тревога и надежда, критика и вдъхновение.

Да си културен в България днес означава да се противопоставиш на множествата от повърхностни и конформни нагласи, които обезценяват дълбочината, смисъла и истината. В това се състои съпротивата – не отчаян бунт, а рационално, осъзнато и морално устояване срещу културната деградация и обезличаването.

Съвременната масова култура често се характеризира с „функционална неграмотност“ и повърхностна консумация на съдържание, в която знанието и смисълът губят тежестта си. Проф. Каприев пророчески алармира, че културата не бива да бъде празен декор или набор от символи без жив дух, а напротив – тя трябва да бъде активен, динамичен и творчески фактор, който предизвиква и преобразява.

Любовта към родината и културата не бива да бъде сляпа, нито идилична. Тя е любов на отговорността и на истината. Истинският патриотизъм, според Каприев, не се изчерпва в повтарянето на лесни лозунги и ритуални възторзи, а се изразява в смелостта и готовността да посочиш на народа не само какво е той днес, а и какво може да стане – потенциалът за духовно възраждане и нравствено израстване.

Тази любов е, парадоксално, и критика – тя не щади и не ласкае, а подтиква към преобразяване и развитие. В този смисъл културният човек е носител на етична взискателност, която е призив за самоосъзнаване и съкровена промяна.

В традицията на библейския пророк, както и на християнската философия, пророчеството не е властническа функция на водач, а призив към пробуждане. Пророкът не налага посоки, не диктува, а разкрива истини, буди съвестта и отвръща погледа към неизказаното и забравеното.

В този смисъл културният човек не е пастир, който води стадото, а събуждащ глас, който разбужда сънливото съзнание на общността. Той разкрива скритите смисли и предизвиква към вътрешна мобилизация. Тази функция на пророческия субект изисква не само интелектуална зрялост, но и духовна дълбочина и смелост.

Празникът на българската просвета и култура и на славянската писменост – 24 май – трябва да бъде преосмислен в светлината на тази пророческа функция. Той не бива да бъде тъжна панихида за изчезващата духовност или носталгично възпоменание на минали заслуги, а истинско Благовещение – радостна, но и взискателна вест, че словото е живо, духът още диша, и народът не е загубил способността да се пробуди.

В това просветленческо усилие 24 май става символ на обновлението и надеждата, на диалога между миналото и бъдещето, където културата не е застинал музей, а път и призив към живот.

От богословска перспектива, културният човек като пророчески субект е призван да носи логоса, който е не просто символично слово, а творящо и преобразяващо присъствие. В християнската традиция Логосът е Богочовешкото Слово – Христос, чрез когото светът получава смисъл и съществуване.

Човекът, създаден по образ и подобие Божие, е съ-творец, който чрез словото си участва в Божественото дело на създаване и обновление. Тази свързаност с Божественото Слово е фундаментална за ролята на културния човек – той не само предава знания, а призовава към духовно възраждане и общностно съзидание.

Екзистенциално, това означава, че културният човек е онзи, който преодолява отчуждението и безсмислието на съвремието, като отново превръща словото в мост между личността и света, между миналото и бъдещето, между човека и Твореца.

В епохата на кризи, смут и глобална културна фрагментация, културният човек се явява като пророчески субект, който не само носи знание, но и вдъхва надежда. Той е призван да бъде не просто свидетел, а активен участник в сътворяването на смисъл и духовна трансформация. Това е любов, която създава, съпротива, която вдъхновява, и пророчество, което буди – истинският акт на културност, който проф. Каприев така възвишено ни припомня.

Лалю Метев, 26 май 2025 г.

Лалю Василев Метев е български правист, общественик и мислител, чието творчество се движи на кръстопътя между правото, философията и духовната мисъл. Роден през 1968 г. в София, той е магистър по право и дългогодишен изследовател на онтологичните и екзистенциални измерения на културата и словото. В своята работа Метев разглежда кризите на съвременността — като тази на демокрацията и духовната отговорност — като неразривно свързани с културния контекст. Той призовава към възраждане на онтологичната дълбочина на културата, разглеждайки я като живо усилие и човешка мисия. В диалог с видни мислители като проф. Георги Каприев, Лалю Метев отстоява разбирането, че културата не е просто институция или сбор от традиции, а морален и духовен акт на съпротива и обновление. Той призовава към осъзнато съпротивление срещу обезличаването и повърхностността на съвременното общество, като поставя в центъра онтологичната роля на Словото — като жива реалност и извор на духовна сила. Като културен и философски будител, Метев подкрепя идеята на проф. Каприев, че празникът на българската просвета и култура – 24 май – трябва да се възприема не като ритуал или панихида, а като призив към духовно пробуждане и вътрешна трансформация, които дават смисъл на личността и общността. В своите публични изказвания и писания той акцентира върху отговорността на човека като съ-творец и пазител на истината и красотата, чието дело е път към обновление и спасение.