Времето показа, че нищо не разтърсва и не вълнува така дълбоко българския дух, както паметта и делото на Ботев.

Шейсетгодишнината от неговата героична смърт отново премина като буря над ежедневието – за да събуди силни чувства и горди мисли.

Една от тези мисли е въпросът за Пантеон на българския дух – въпрос, който трябва да бъде поставен ясно и решително и да не напуска съзнанието ни, докато не бъде претворен в завършено дело.

Пантеон на българския дух – това означава средищно светилище, където да гори неугасимият огън на паметта, осветяващ множество ликове и събития – израз на горд, самостоятелен и непокорен дух.

Там ще бъде съхранен духовният квас на народността ни – онзи, от който ще черпи сила всичко бъдещо, до края на времената.

Там ще тупти сърцето на всички български сърца – ще ни дава сила да живеем и да умираме за вярата, за свободата, за земята си.

Имаме толкова свети места – Оборище, Шипка, Бузлуджа, Вола, Плиска, Рилският манастир – но още не сме избрали едно, което да издигнем над всички; още не сме положили ръка върху избраното и не сме казали всенародно: ето тук трябва да бъде издигнат олтарът на отечеството!

Време е да сторим това. И онова, което решим, да бъде плод на гигантски замисъл, а онова, което започнем – да изисква усилието и волята на поколения, за да се превърне в чудо и легенда. Не става дума за параклис – а за строителство с такива мащаби, че да изисква помощта и участието на цял народ.

Къде и как? – това са въпросите. Но преди всичко – къде?

Всички герои бяха велики, всички се проявиха еднакво в саможертвата си за свободата. Но един има нещо повече – това е Ботев.

Ако можем да говорим за необикновено въплъщение на българския дух – такова преди всичко е Ботев.

Той бе онзи син на народа, който по чудо излезе от недрата му – сгъстил в себе си всичко гордо и прекрасно, просто и величаво. Онова, което у другите зрееше като идея, у Ботев бе напълно узряло, съвършено оформено – падащо като зрял плод.

У него нямаше колебание, нито търсене на форма – чрез него светкавично заговори вековната воля за свобода на народа ни.

Като магьосник се появи, за да възвести и гениално въплъти тази воля – умирайки за нея със сладостта на самоотвержената смърт.

При входа на нашето Възраждане стои Паисий, на върха му – Ботев. Две въплъщения на един и същи дух, разделени от един век на осъзнаване. И двамата – еднакво прозорливи, еднакво стихийни, еднакво скърбящи и бичуващи.

Около завършителя Ботев има и много други – също велики. Но неговата разлика е в това, че той върховно осмисли тяхното дело чрез поезията си.

И ето – в резултат на дълго, дълбоко обмисляне, сега – по случай шейсетгодишнината от смъртта на Ботев – аз дръзвам да заявя: там, където издъхна този горд дух, където куршумът прониза вдъхновеното му чело – там трябва да бъде положен Пантеонът на българския дух.

И ми се струва, че целият народ – усещайки гения си – би потвърдил: да, там!
Не в буквалния смисъл точно на това място, защото ще трябва да се вземат предвид и други съображения, но все пак близо до там, във връзка с това велико събитие.

Нашият народен борчески дух и волята ни за самостоятелен живот са закърмени и закалени от майка Стара планина. Това е най-българската от нашите планини – и именно в нейните гънки трябва да бъде поставен онзи олтар, върху който да гори вечният огън.

За това е нужно да се избере място, наситено с исторически смисъл и обгърнато от природно величие. Такова място ни предлага Стара планина в онзи свой възел, където река Искър пробива последните ѝ гигантски прегради – и говори със силата на титаническа упоритост.

Там от векове стои един манастир – Черепишкият. Легендите го обвиват със стародавни предания, а по височините и завоите личат останки от древни крепости. В по-ново време, в местността „Рашов дол“ положиха кости десетима Ботеви четници, а горе, на върха – както подобава на вожда – издъхна и самият Ботев.

Именно тук, по завоите на Искъра, трябва да бъде избрано мястото за всебългарското светилище. То може да бъде в самия манастир, може да бъде срещу него – в местността „Заград“, обградена от Искъра в такъв завой, че с лекота би могла да се превърне в остров.

Може да бъде и в „Рашов дол“, където вечното мълчание и надвисналите скали се извисяват като окаменяла майка над малката гробница на Ботевите четници. Може да бъде и на равнището при спирка „Люти брод“ – място на някогашен римски град.

От всички тези места обаче най-подходящо е „Заград“. Тук природата е най-величествена, тук най-силно се вълнува българското сърце. Строителните възможности са големи, а мястото носи и романтика, и мистика. Един внимателен оглед ще потвърди тези съображения.

Само Шипка от българските светини би могла да се съревновава с подобен замисъл – но по величието на природата, както и по отдалечеността от сърцето на България – София – тя би следвало да отстъпи.

Вярвам, че най-достойното възпоменание към паметта на Ботев ще бъде, ако по случай шестдесетгодишнината от неговата гибел положим основния камък на една горда и вече належаща идея – Пантеона на българския дух.

Димитър Николов

Църковен вестник, Год. XXXVII, Брой 24-25, София, събота, 30 май 1936 г.