Из печата
В книжки 5 и 6 на настоящата година списанието на Българското икономическо дружество публикува следната стойностна статия за Негово Блаженство:

† Екзарх Йосиф I

„Моят приятел е други – аз съм истината“, казва Аристотел; той е нашата съвест, въплътена в човек.
Л. Й.

Осамотен и изоставен, представителят на българското национално обединение напусна Цариград, където вече нямаше място след злочестието, сполетяло България.

Пристигнал в столицата на своето отечество, той изпита най-дълбоката болка на душата — студа, за който още в младостта си вярваше, че е открил лек: „Да поддържаме духа си в живо движение не само чрез трудолюбието, но и чрез общуване с подобните нам и чрез светските занимания“. А тук той не намери нито едните, нито другите — със самото приемане на расото вече беше напуснал светския живот.

Сирак от дете, той бе смиреномъдър, но още в младостта си разбра, че „дори и смиреномъдрието човек превръща в храна за своята гордост. Под черната и скъсана расо на монаха се крие толкова гордост, колкото и под сърмената и шевронена униформа на генерала“.

Израснал в най-славната епоха на родния си Калофер — когато там преподаваше Ботйо Петков, баща на Христо Ботев и ученик на Райно Попович — Лазар Йовчев замина за Цариград с дълбоко вкоренено чувство за дълг към народа си. В съседното Карлово, при същия Попович, образование и пламенно родолюбие бяха получили дейци като Гаврил Кръстевич, Сава Раковски и други.

Във френския лицей зрелият ученик Лазар намира богат източник на знания, а младият учител Йовчев печели приятелството на просветени съвипускници, от които усвоява изкуството на живота. Кипящият живот извън училището закалява неговото народолюбие. Там той осъзнава: „Колко е слаба у нас умствената дейност“.

Подкрепен от родолюбци, той заминава за Париж, където в Сорбоната, а после и в Правния факултет намира отговор на въпросите, с които беше напуснал Цариград. След завръщането си, като редактор на списание „Читалище“, той споделя духовните си придобивки с поколението си, на което възлага мисия: „Да прогони от народа невежеството – причинителя на народните страдания“.

В няколкото си статии за свободата и дълга, за страстта, себелюбието, човеколюбието и др., се очертава величавата личност на бъдещия духовен водач — човек с изграден мироглед, който има основание да заяви: „Само от съвестта си завися; аз съм воля всесилна и свободна“.

А ние можем да добавим, че тази твърда воля произтичаше от една нежна природа — в това съчетание той намираше душевната красота на човека.

Свободата, към която се стреми Лазар Йовчев, не е отвлечено понятие, защото той не е от онези „студени и вдървени души, които прекарват живота си като насън“. С примери от логиката или историята той бичува турската тирания и иска да издигне „човешкото достойнство на българина“.

Под „български въпрос“ той разбира „пълното освобождение на българския народ от гръцкото духовно владичество“ — в противовес на онези, които „били готови да пожертват нещо, за да спечелят благословията на патриарха“. В своята френска брошура „Глас български из смесените епархии“, той казва:

„С фермана лек не се тури на болната част от българския народ, а там, където той почти не страдаше — в Дунавския вилает, където няма гърци. Разрешението на българския въпрос няма да се постигне, докато 20-те смесени епархии от Тракия и Македония не се присъединят към 14-те на България съгласно чл. 10 от фермана.“

Такъв беше човекът, който като глава на Българската църква води близо половинвековна борба за издигането на човешкото достойнство на своя народ — човек, който няма друг приятел освен собствената си съвест и който, след своето нещастие, редом с това на Мицкевич, би могъл да каже:

„Моята любов в света не заседна върху едно същество, както насекомото върху трендафила. Тя не заседна нито в едно семейство, нито в един век...
Аз обикнах цял един народ.
Аз държах в ръцете си всички негови предци и потомци. Притисках ги тук, на сърцето си – като приятел, любовник и съпруг, като баща.
Аз исках да дам на отечеството си живот и щастие. Исках да го направя възхищение за света...
Страдах, обичах, израснах сред страдания и любов.
Но когато, Боже, Ти завидя на моето щастие, аз в сърцето си окървавих собствената си ръка...
Но никога не я издигнах против Теб.“

Църковен вестник, Година XVI, Брой 35, София, събота 29 август 1915 г.

Статията представлява възвишен портрет на Екзарх Йосиф I (Лалю Йовчев) — духовен водач, интелектуалец и дълбоко морален човек, отдаден изцяло на служението към народа си. След напускането на Цариград, където вече не намира място след националната катастрофа, той се връща в България — самотен, чужд на светския живот, но верен на своя вътрешен дълг. Описан е неговият жизнен път: от осиротяло дете в Калофер, през обучението му при френски учители, до годините в Париж и Сорбоната, където той изгражда мироглед, обединяващ просветителски идеали и дълбоко родолюбие. Като редактор на „Читалище“ и като мислител, Йовчев призовава към борба с невежеството, подчертавайки, че свободата е невъзможна без нравствено и духовно извисяване. Особено внимание е отделено на борбата му срещу гръцкото духовно господство и защитата на българските интереси в смесените епархии, включително чрез неговата френска брошура „Глас български из смесените епархии“. Той настоява за пълноценно църковно и национално освобождение, като поставя човешкото достойнство в центъра на своята мисия. Завършекът на текста е дълбоко емоционален, вдъхновен от поетичния дух на Мицкевич — Екзарх Йосиф е представен като човек, който е обичал не отделен човек или род, а целия народ. Той страда и се жертва, воден единствено от съвестта си и вярата в Бога, без да се отклони от своя идеал. Цялостно, статията е възвишена апология на духовната мощ и човешкото величие на Екзарх Йосиф I — фигура, в чието лице българският народ намира морален стълб и съвест на своето време.