Христо Ботйовъ.

-1876-1926-

Никога друг път Христо Ботев не ни е бил толкова необходим, колкото е днес. Сега той ни е още по-нужен, отколкото преди половин век, когато живя и умря за своя род и Родина. Но никога друг път не сме били толкова отдалечени от него, както сме сега. И именно затова имаме най-голяма нужда от него.

Петдесетгодишнината от неговата смърт трябва да ни доближи до него. Тя трябва да бъде началото на нов обрат у нас и на нов поврат към неговото дело и дух. Всеки изминал ден, с който се отдалечаваме от него във времето, трябва да ни приближава до него по дух. Христо Ботев е толкова велик по дух, че можем само да вървим към него и да се доближаваме, но никога няма да го достигнем.

Тази годишнина трябва да е и началото на истинско разбиране за неговата личност и органично свързване с неговия дух. Христо Ботев, както много велики личности, остава често неразбран. Обикновеният човек трудно може да проникне в необикновеното и възвишеното. Вместо да се стреми да израсне до висотата, на която стои великата личност, той често се опитва да я принизи до своето ниво.

Вместо да разшири хоризонтите си и да проясни ума си в светлината на великия дух, обикновеният човек предпочита да скрие този дух в мрака на своето невежество и да го стесни в тесните рамки на своите възгледи. Вместо чрез хармонията и целостта на завършената личност да постигне своята собствена цялост, той се опитва да раздроби личността и да задържи само отделни нейни части.

За Христо Ботев се говори и пише много повече, отколкото за когото и да било друг у нас. Въпреки това, той остава един от най-малко разбраните велики българи. Още не сме се издигнали до нивото, на което да разберем истинската му величина, затова се опитваме да го принизим, да го свалим от висотата му и да го ограничим в рамките на обикновени стандарти. Този натиск върху Ботевата личност вършим както съзнателно — когато искаме да прикрием собствената си дребнавост, — така и несъзнателно, защото просто не сме способни да осъзнаем неговото величие.

Нашите представи за Христо Ботев винаги са били едностранчиви, ограничени, противоречиви и повърхностни. До днес не е направен истински опит да бъде разбран като цялостна и завършена личност, какъвто той всъщност е. Обикновено се посочват само отделни страни на тази изключителна личност, без да се прониква в дълбочината и да се достигне до нейния велик дух. Дори има тенденции да се отричат преднамерено някои от качествата му и да му се приписват други, които нямат нищо общо с него. Усилията понякога са насочени към промяна до неузнаваемост на величествения и пленителен образ на Ботев.

За него се говори и се твърдят неща, които не само го принизяват, но и го отричат напълно. За едни той е велик поет, за други — голям родолюбец, за трети — пламенен борец за социална справедливост, а за четвърти — комунист, анархист, атеист и прочее. Истината е, че Христо Ботев създаде най-хубавата българска поезия — но той не е само поет. Той обичаше с безгранична и пламенна любов своя народ и Отечество — но той не е само родолюбец. Той се възмущаваше от неправдите в живота и копнееше за общочовешка правда и любов — но той не е само социален деец и борец.

Ботев бе повлиян от социалните течения в Русия през 60-те години на XIX век, запозна се с идеите на Сен-Симон, Фурие, Карл Маркс, Бакунин и Чернишевски. В речта и писмото си той понякога употребяваше социалистическа и комунистическа терминология. Но той се докосваше до тези идеи само на повърхността. По дух и преживявания е съвсем различен от корифеите на социализма и комунизма и стои далеч от техните доктрини.

Той остро критикуваше някои фалшиви прояви в религията и нейните представители, но не е атеист. Напротив, проникнат от дълбока вяра, Христо Ботев разчистваше пътя към истинската религия.

Христо Ботев е необикновена, изключителна личност. Той не се вписва в нито една от познатите ни категории, в които толкова лесно искаме да го поставим. Той излиза извън нормата на обикновеното и затова всеки опит да го ограничим в обикновени рамки е насилие и престъпление. Във всичко той върви по свой собствен път. Няма учители и образци — нито като поет, нито като родолюбец, нито като общественик, революционер или герой. Той не е научил нищо от никого. Нито даскал Ботйо в Калофер, нито Чернишевски в Русия биха могли да му дадат нещо, защото той притежаваше безкрайно повече — дарби и съкровища, за които те дори не са могли да мечтаят.

Той е от онези личности, които могат само да учат, но не и да се учат; да водят, но не и да бъдат водени; да дават, но не и да получават; които разпръскват безвъзмездно богатствата на своята душа. Христо Ботев не признава никакви учения и теории, не се привързва към сдружения или партии, не следва течения или внушени идеи и принципи. От своя дух той извежда всичко, което му е нужно за живота и делото си. В себе си намира благородство, сила, порив, полет, прозрение и идеал.

Неговият вътрешен свят е богат, разнообразен, необозрим и очарователен. Процесите в него протичат по особен начин — и чувството, и мисълта, и поривът, и волята са различни. Развитието му завършва изключително рано: на 18 години, когато другите едва започват да зреят, той вече е завършен във всяко отношение — съвършен поет, изкусен публицист, възторжен идеалист, пламенен родолюбец, отдаден общественик, неустрашим герой.

Силният и величав дух се отразява в красивата му външност — висока и стройна фигура, издигната и горда глава, правилно и мощно чело, големи орлови очи с остър и проницателен поглед, изразителни и сигурни движения, мъжка и смела походка. Той не можеше да живее и умре като обикновен човек — беше предопределен за нещо велико. Не може да се каже, че времето и обстоятелствата са го направили велик поет, родолюбец, общественик и герой — той беше такъв въпреки условията и щеше да бъде такъв и при съвсем други.

Христо Ботев е върховно непосредствена, импулсивна и творческа натура, изтъкана от чисти елементи, проникната от благородни сили и надарена с необикновени способности. Всичко в него е чисто, ясно, светло и възвишено — няма сянка или петно. Основният елемент, стихията на тази рядка личност е любовта.

Ботев иска братята му „силно да любят и мразят“ („На прощаване“). Сам той е обичал и мразил по-силно от всеки друг. Неговата любов и омраза са безгранични, но омразата не съществува отделно от любовта — тя е само една страна на любовта, която прониква цялото му същество. Любовта у Христо Ботев не е обикновено чувство — тя е космическа сила, която блика неудържимо и го свързва неразривно с близките и далечните, със семейството, народа, родината, човечеството и Бога. Неговата любов не знае граници — тя иска да обхване вселената и да стигне до Бога, да проникне безкрайността и да се слее с вечността.

Но тази любов не прави скокове — тя върви по естествен път: от по-близкото към по-далечния, от най-близкото до най-далечното. Друг път за любовта няма. При Ботев любовта блика непрестанно, шурти като постоянен поток, като лъч, който грее за всички и стига до последните предели. Тя не пренебрегва нищо достойно за любов. Когато пламенната любов се простира върху рода и родината, тя не изтихва за семейството. Когато благородната и светла любов обхваща човечеството, не угасва за отечеството. Когато неземната любов достига Бога, не забравя земята и човека.

Когато любовта понася Ботев със стихийна сила към родните Балкани, за да умре там за родината, тя не умира за семейството — напротив, в този момент блика с още по-голяма сила към близките и става още по-пленителна в своята трагична красота. В своите близки Христо Ботев обича цялото човечество, и в образа на човечеството вижда своите близки. Той обича с общочовешка любов своя народ и родина, но и тази любов през рода и родината става универсална.

Любовта към родината у него се превръща в култ — единственият, най-великият култ, който създава за себе си, съвременниците си и бъдещите поколения. В този култ се събират най-дълбоките му чувства и преживявания, както и най-възвишените му мечти и стремежи. Никога любовта към родината не е добивала по-непосредствен, пълен, съвършен и пленителен израз от израза, който тя добива в личността, живота и делото на Христо Ботев.

Тази любов е дълбоко лична, но не егоистична; тя е пламенно патриотична, но не шовинистична. Тя има универсален характер — личният, националният и общочовешкият елемент са неразделни и неразграничими. Тази любов е безгранична и напълно себеотрицателна. Затова тя е божествена.

В своя живот Христо Ботев въплъти най-висшата християнска добродетел и разкри могъществото на човешкия дух — любовта, онази безусловна любов, която ни кара да се жертваме за другите. Няма по-голяма любов от тази, когато даваме живота си за близките си. А за Ботев „близки“ са всички хора. Който има такава любов, стои близо до Бога, защото Бог е любов (1 Йоан 4:16). Това е същината на истинската, съвършената религия — християнството, което изисква да обичаме Бога с цялото си сърце, душа и разум, и ближния като себе си (Матей 22:37,39).

Няма нищо по-възвишено от тази религия, която Ботев носеше в себе си. Той бе дълбоко религиозна личност в най-широкия смисъл на думата, носител на религията на възвишената любов. Тя бе неговата душа, без която животът му нямаше смисъл. Затова той бе безкомпромисен към всеки, който оскверняваше тази светиня. Когато критикуваше фалшивите религиозни прояви, не нападаше вярата, а безвярието и лицемерието. Той яростно разобличаваше лъжливата и лицемерна религиозност, защото обичаше истинската, чиста и неопетнена религия. Виждаше как чуждо духовенство с векове потиска и експлоатира народа ни и се гаври с вярата му — затова насочи своя гняв и срещу тях. Не пощади и свои сънародници, у които забелязваше религиозно лицемерие.

Но тези изобличения не са знак за безрелигиозност, а напротив — те издават чувствителна съвест, благородно възмущение и дълбоко религиозно чувство. Изобличението не е отричане, а утвърждаване и триумф на доброто. Чистите души разобличават безчестието, лъжата, порока и неправдата, за да възтържествуват честта, истината, светостта и любовта. Никой не е изобличавал така безпощадно лицемерието и фалша във всички сфери на живота, включително религията, както Иисус Христос. Неговите думи „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери!“ ще жигосват винаги всяка нечиста и престъпна съвест.

Най-голямото безумие би било да се каже, че Христос — Бог и човек — е бил без религия, без вяра. Той създаде най-възвишената, единствено истинска религия — религията на любовта, религията на истинския Бог.

Затова е напълно погрешно да се правят изводи, че Ботев е имал атеистични възгледи, както често се твърди заради стихотворението му „Моята молитва“. Проф. М. Арнаудов отбелязва за тази молитва: „Тя изтича от препълнено сърце — чиста, искрена и дълбоко преживяна. Утвърждава Бога — не на лицемера, а на истинския християнин. Ботев признава само Бога на потиснатите, а не този, когото славят тирани и врагове на народа; признава само Бога на Иисус, Бог на състраданието и милостта, същевременно и Йехова от Стария завет, който наказва неправдата — и отхвърля сенките, измислени от суеверни, за да утешават нечисти съвести.“

Ботев има религия и Бог, а „Моята молитва“ е поетическото верую на бореца за правда. Търсенето на атеизъм в този рядък шедьовър на българската литература означава да се отрича сърцевината на Ботевия светоглед и етика. Четете внимателно тази гореща молитва с нейния епитаф „Благословен Бог наш“ и ще видите колко тясно Ботев свързва мисълта за отечеството с вярата в Бога и истинския нравствен живот.

Националното и човешкото, земното и небесното, личното и общественото за Ботев са неразделни. За него примирението между тях е възможно само върху основата на вяра, която съчетава разум и любов към ближния. Нека си припомним последното му писмо до Венета, където с увереност казва: „Бог ще ме запази“, и тогава ще усетим, че изкупителната жертва, която прави за народа си, не е чужда на мисълта за Бога в най-решителния момент на живота му.

До такива единствено верни заключения достига всеки, който задълбочено и искрено изучава личността и делото на Христо Ботев. Тази личност е толкова сложна и възвишена, а делото ѝ – толкова благородно и велико, че изисква пълна отдаденост и дълбоко проникновение, за да бъдат истински разбрани. Силата на Ботевата личност се крие в безкрайната ѝ любов към всичко красиво и възвишено – към доброто, истината, справедливостта, чистотата, светостта и Бога, както и в безграничното ѝ отвращение към всичко низко и пошло – към злото, лъжата, безправието и порока.

Тази двойна сила – възвишена любов и благородна омраза – действа у Ботев стихийно. Тя разбива обичайните, ограничени форми, в които се изразява животът на обикновения човек, и търси нови форми, които да я поберат. Най-съвършената форма на живот Ботев намери в смъртта. Когато в порив на вдъхновение той извиква: „На смърт, братко, на смърт да вървим!“, не просто казва думи, а лети победоносно към смъртта.

Няма нищо по-велико и пленително от живота на Ботев – това е всеотдайна любов, непрестанна жертва и пълна смърт, а неговата изкупителна смърт е най-висшият живот. Христо Ботев преодоля смъртта не в преносен, а в истинския ѝ, реален смисъл. Той я победи чрез живота си и сливането си с вечността. Смъртта няма власт над него – той ще живее вечно!

Особеностите на изключителната му природа се отразиха и в неговото поетическо творчество. Той твори непосредствено, импулсивно, стихийно. Неговата поезия не е обикновена – тя е победна сила, която побеждава, подчинява, завладява, увлича и отнася. Тя действа непреодолимо. Кой може да устои на стихове като „Хайдути“, „На прощаване“, „До моето първо либе“, „Хаджи Димитър“ и други? Поезията на Христо Ботев е живот, съвършен живот. Неговите стихотворения и песни са живот, а животът му е неписана песен. Най-красивата неписана поема и неизпята песен е именно неговият живот и неговата смърт.

Христо Ботев е за нас откровение и надежда. В него е събрано и разкрито в най-голяма пълнота и съвършенство всичко най-добро, с което Бог е надарил нашия народ. В него живее, просветлен и увековечен, духът на рода и родната земя. Възприемането на този дух трябва да бъде за всички нас висш дълг и най-висока цел.

— Архимандрит Борис [бъдещ Неврокопски митрополит]

Църковен вестник, Год. XXVII, Брой 24, София, събота, 5 юни 1926 г.