В сряда, на 4 декември 1912 г., в 2 часа следобед, внезапно се е представил в Господа Високопреосвещеният Врачански митрополит Константин.

Скръбната и неочаквана вест ще потопи в тъга цялата ни църква, защото в лицето на блаженопочиналия тя губи един от най-ярките си йерарси – истински и безстрашен поборник за Православието и за правата на Българската православна църква.

Със смъртта на митрополит Константин България и Българската църква изгубват един от редките и типични представители на църковно-народните ни велика̀ни – онези, които създадоха и утвърдиха църквата с безрезервна преданост; които поставяха нейната съдба и благоденствие над личния си живот; които отдаваха ума, волята, енергията и цялата си душа за доброто и просперитета ѝ. Те живееха със самия живот на Църквата – и нейното благо бе единствената им цел.

Трудно и мъчително е в този тъжен миг дори бегло да се очертае образът на покойния, да се припомнят неговите архипастирски дела. Както и другите йерарси от онази бляскава школа и епоха на новоцърковния ни живот, така и Високопреосвещеният Константин е историческа личност, за която само Историята ще произнесе своето окончателно и заслужено слово.

Но дори в този час на дълбока скръб рязко изпъкват черти от светлия образ и живота на покойния, които чувстваме още по-силно, защото с неговото отминаване сякаш си отиват и те – оставяйки след себе си невъзвратима загуба и тежка празнота.

Митрополит Константин се отличаваше преди всичко с дълбока вяра и лично, голямо благочестие. Опората на неговия дух бе вярата в Спасителя и в Неговото божествено учение. Той я носеше в себе си, за нея живееше, тя градише и крепеше живота му. Нея проповядваше и никога не се уморяваше да възвестява.

В Христа и в Неговото спасително слово той виждаше залога както на своето лично спасение, така и на спасението на българското общество. С тази дълбока вяра неизменно се съединяваше благочестието на архиерея. Вярата му не беше сух принцип или студено слово – чрез благочестието тя бе неугасващ пламък, който озаряваше и стопляше, който придаваше на тази вяра една сърдечна и интимна привързаност – както е привързан истинският син към своя Отец.

И нищо така дълбоко не наскърбяваше покойния йерарх, както когато забелязваше, че сред християни, дори сред духовници, не се среща в пълна сила онази свързаност между вярата и личното благочестие.

Покойният се отличаваше и с две други високоценни лични добродетели: със силна воля в следването и защитата на доброто и със справедливост в делата и отношенията си.

Вярата, благочестието, умът и опитът му ясно му посочваха къде е истината и къде е дългът. От тях той никога не отстъпваше. Не трепваше дори пред най-големите изпитания, когато се налагаше да защити правото — Христовото и църковното. Наричаше лъжата и преструвките с истинските им имена, а с апостолска доблест отблъскваше нападките и кроежите срещу истината. В критични моменти — било в мирно, било в бурно време — той забравяше личностите: пред него оставаха само истината, доброто и авторитетът на Църквата.

Затова, и с пълно право, покойният беше известен сред всички като безстрашен борец за Христа и Църквата. Паметни останаха гоненията, на които бе подложен заради правото църковно дело. Но също толкова паметни са и неговата твърдост и безстрашие. Митрополит Константин нито за миг не се поколеба, не се огъна пред заплахите и преследванията. Свещеното знаме на Църквата — заедно с блаженопочиналите и още живите си съратници — той държеше високо, носеше го с твърдост и го запази чисто, здраво и победоносно.

Това беше валидно и в личния му живот, и в неговата епархия, и в цялата Църква. Такъв беше той през целия си живот — от началото на обществено-църковната си дейност до самата си смърт. Благодарение на тази негова твърдост и безстрашие, като верен страж на Църквата, до голяма степен се дължи сегашният ред и благоустройство в епархията му — както и свободата и порядъкът в Българската църква изобщо.

Твърдостта и постоянството му вървяха ръка за ръка със завладяваща справедливост. Очарованието и силата му се кореняха именно в това — че се опираше на истината и правдата. Митрополит Константин не беше нито безволев, нито произволен — беше справедлив. Когато не ставаше дума за основни и жизнени интереси на Църквата, той проявяваше бащинска снизходителност и милосърдие.

Духът на този блаженопочинал митрополит бе рядко съчетание от душевни добродетели — на истински, верен служител и апостол Христов. Вярата, умът и твърдостта му се преплитаха с благочестието, правдата, справедливостта и милостта. Работейки изцяло за Църквата — тоест за паството, за народа си — той винаги беше достъпен и близък до всички. Сладкодумен и ревностен проповедник, той привличаше и очароваше още повече.

Обичта на паството към него вървеше заедно с искрено уважение — такова, каквото заслужават истинските пастири като Митрополит Константин. Син на своя народ и отдаден на неговите духовни блага, проникнат от истината, на която служеше, и вдъхновен от животворното слово на служението — той се отличаваше със скромност до самозабрава, с простота, която привличаше, и с отбягване на всичко светско и суетно, което можеше да изкуши праведния му дух.

Като всеки служител на истината, той не търсеше популярност. Със своята твърдост и борба за църковната правда, често беше изоставян от обществото ни и, с неколцина съратници, оставаше сам с истината и дълга. Предпочиташе да върви срещу течението, да понесе хули, дори да бъде преследван — но не и да пожертва истината, правдата, Църквата и Христа. А когато времената минаваха, когато страстите утихваха, като защитник на истината оставаше пак Митрополит Константин. И неговото паство, което разпознаваше нещо друго освен правдата на своя пастир, го обгръщаше с любов и уважение.

Митрополит Константин беше един от най-строгите църковници, един от стълбовете на църковността. Обичаше просветата и я насърчаваше. Не отхвърляше новите нужди — напротив, посрещаше ги с разбиране. Обичаше свободата, особено свободата в Църквата, и за нея беше дори мъченик. Но винаги проповядваше и отстояваше, че Православната църква е божествено установление — с установено учение, с определен ред, с непоклатими основи. Вярата и благочестието са градежните камъни на църковността. Свобода — но свобода в Христовата и църковната воля.

Митрополит Константин беше борец за църковните права и свободи — но борец, който поставяше дълга над свободата, задължението преди правото — заради Христа и Църквата. Онзи, който говореше за вяра и Църква, но не проявяваше пълна отдаденост към нея; онзи, който претендираше за права, но забравяше за задълженията си; онзи, който развързваше езика си, но държеше ръцете си скръстени — такъв християнин или пастир беше за него истинска скръб.

И тогава блаженопочившият митрополит не пренебрегваше нито любвеобилния съвет, нито твърдото настояване — да се върне човек към истината и да стане достоен син на Църквата.

Митрополит Константин вложи цялата си душа, както и всички свои високи лични и архипастирски добродетели, в делото по устройството и напредъка на Българската православна църква.

В продължение на десетилетия той бе неотменен член на висшето църковно ръководство. Беше един от достойните сътрудници на своите събратя, с които го свързваха общ дух и посока.

На неговата вярна и безстрашна подкрепа църковното ни ръководство – а чрез него и цялата ни църква – дължат преодоляването на немалко трудности и кризисни моменти, които застрашаваха правотата и чистотата на нашата вяра, църковния ни дух, както и свободите и правата на Църквата.

И днес, когато Българската православна църква и нейните архипастири са изправени пред отговорни задачи, свързани с окончателното ѝ вътрешно и външно устройство и стабилизиране, загубата на митрополит Константин – с неговия разум, дългогодишен опит, непоклатима църковност и твърда защита на вярата – ще се усети особено тежко и болезнено, както никога досега.

С истински сълзи сега оплаква загубата на своя доблестен пастир осиротялото паство на митрополит Константин. С дълбока скръб е изпълнена от тази незаменима загуба и цялата Българска православна църква.

Историята на новобългарския църковен и обществен живот ще оцени достойно както светлата личност на починалия, така и болката на неговото паство и Църквата.

Вечна памет на верния и самоотвержен служител на нашата православна църква.

Нека Всевишният удостои, сподоби и всели светлата му душа в обителите на праведните.

* * *

Бележки за живота на митрополит Константин

Високопреосвещеният Врачански митрополит Константин, в света – Костадин П. Димитров, е роден през май 1843 г. в град Калофер в семейство на свещеник и иконом. Израснал в благочестиво духовно обкръжение, още от младини проявява силна привързаност към Църквата и желание за просвета.

Първоначалното си образование получава в родния си град, под ръководството на двама от най-изтъкнатите учители в Южна България – даскал Ботйо (баща на Христо Ботев) и даскал Славиди. Стремежът му към по-задълбочено знание го отвежда в Цариград, където със средства на родителите си завършва класно образование в едно от елитните гръцки училища.

По това време българската църковна борба срещу гръцкото духовно господство е в разгара си. Сред българите в Цариград има и такива, които търсят мирен път към църковна независимост, както и малцина – повлияни от западни сили – склонни да приемат унията с Рим. Католическата пропаганда, под претекста на образование, изпраща на Запад млади, даровити българи с цел да ги превърне в бъдещи проводници на католицизма.

По инициатива на униатски среди и с посредничеството на брат му, Костадин П. Димитров е изпратен да учи в римокатолическата богословска колегия „Св. Атанасий“ в Рим. Там той пребивава шест години и завършва успешно. След завръщането си в България обаче Костадин остава верен син на Православната църква. По-късният му живот доказва, че е един от най-ревностните ѝ защитници и безкомпромисен противник на католическата пропаганда.

След кратък престой в Цариград, Костадин отива в Русе при митрополит Григорий, където среща и бъдещия митрополит Климент (Васил Друмев). Под ръководството на митрополит Григорий, двамата приемат монашески постриг и дяконски сан. Костадин приема името Константин. Като йеродякон се отличава с усърдие, благочестие и църковна отдаденост, които скоро са оценени от митрополита.

Константин е ръкоположен за йеромонах и изпратен за наместник в Силистра, а впоследствие обикаля епархията с важни църковни поръчения. Когато през 1873 г. Врачанската митрополия остава овакантена, Константин е възведен в архимандритски чин и назначен за управляващ епархията. Така остава до 1884 г., когато е избран за каноничен Врачански митрополит. На 11 ноември същата година е ръкоположен и канонически възведен в архиерейски сан.

Като митрополит на Враца, Константин проявява истинско архипастирско усърдие както към клира, така и към своето паство. Известен е с благия си характер, усърдното проповедничество, грижата за духовния напредък на вярващите и личната си нравствена примерност. По негово време Врачанската епархия става една от най-добре устроените в Княжеството.

Заради своите достойнства митрополит Константин е избран през 1896 г. за член на Светия Синод на Българската православна църква. А през 1905 г., след оттеглянето на митрополит Симеон (Варненски и Преславски), той заема поста председателстващ на Синода.

Интензивната работа започва да подкопава здравето му. През 1908 г., за да предотврати пълно разстройство на здравословното си състояние, той се оттегля от членството и председателството в Синода, въпреки настоятелните молби на събратята си архиереи, които високо ценят неговите заслуги.

Оттеглил само в епархията си, митрополит Константин не успява да възвърне здравето си. През 1910 г. получава първия удар. Започва лечение, което временно подобрява състоянието му, но на 4 декември 1912 г., около 14:00 ч., Високопреосвещеният митрополит Константин е сполетян от втори удар, който слага край на неговото земно, мъчително, но достойно и светло дело.

Вечна памет и мир на духа му!

Когато високопреосвещеният митрополит Климент изживяваше мъченическите си дни в Гложенския манастир, строго изолиран от външния свят, събратята му йерарси решили един от тях да се опита да го посети и да поговори с него. Тази отговорна задача поел митрополит Константин. Преоблечен като обикновен монах, той преминал покрай стражата незабелязан – взели го за прост калугер, живеещ в манастира. Така успял да влезе при митрополит Климент и да разговаря с него.

Както и в много други градове, и във Враца мнозина изпитвали „щастието“ си в новогодишната нощ по кафенетата, играейки карти до зори. Камбаните на сутринта зовели вярващите в Божия храм, за да изпратят старата и да посрещнат новата година с молитва, благодарност и надежда.

Високопреосвещеният Константин тръгнал за църква и по пътя забелязал, че кафенетата са пълни с хора, прекарали нощта в игри.

Той влязъл в едно от най-многолюдните кафенета. Настъпила суматоха – присъстващите станали на крака, изненадани. Митрополитът ги поздравил с новата година и им говорил за безсмислието и вредата от такова посрещане. После ги приканил да дойдат в църквата – там, пред Бога, да потърсят истинското щастие.

Оттогава играещите карти на Нова година значително намалели. Всички помнели случката – за да не се случи отново неочакваната визита на митрополит Константин.

През последните няколко години от живота си, митрополит Константин усещал влошаване на здравето. През 1910 г. получил апоплектичен удар, който – за щастие – не завършил фатално. Въпреки това, здравословното му състояние останало разклатено, макар че с времето започнал да се подобрява и през последната година почти не личали следи от инцидента.

С настъпването на коледните пости близките му забелязали ново отпадналост и униние, но без особени тревожни признаци.

На 6 декември, деня на св. Никола, когато е храмовият празник на съборната църква във Враца, митрополитът възнамерявал да отслужи празнична литургия. На 4 декември, сряда, се подготвял за службата – до обяд бил зает с епархийски дела и срещи със свещеници. След обяд, около 12:30 ч., отишъл да се изкъпе в банята в жилището си.

Минал около час и половина, но той не излизал. Протосингелът му, иконом Илия Якимов, отишъл да провери. Влязъл в банята и го намерил вече изкъпан, седнал в празната вана. Митрополитът успял само да прошепне: „Не мога“, след което изгубил съзнание. Била оказана първа помощ, но без успех. Повикан бил и лекар, който само констатирал смъртта.

Печалната вест за внезапната кончина на обичания йерарх се разнесла във Враца като гръм. Митрополит Константин се радвал на искрена обич и уважение сред своето паство. Затова вестта предизвикала дълбока скръб сред вярващите.

Веднага била уведомена Св. Синод, чрез председателстващия митрополит Василий (Доростолски и Червенски), както и Синодната канцелария, която съобщила на всички синодални членове и епархийски архиереи.

Митрополит Константин бил погребан на 7 декември, петък, от 9 часа сутринта. От името на Св. Синод опелото и погребението било извършено от Търновския митрополит Антим.

Покойникът, облечен в пълно архиерейско одеяние и с митра на главата, бил поставен на архиерейско кресло в салона на архиерейския дом – седящ, с жезъл в едната ръка и св. Евангелие в другата.

Голямо множество от вярващите идвали да се поклонят за последен път на своя архипастир. Погребението се състояло в двора на съборната църква „Св. Никола“, източно от олтара.

Митрополит Константин оставил имущество в размер на около 35–40 000 лева в ценни книжа, както и имот в София на стойност около 150 000 лева. Един екземпляр от завещанието, депозиран при Св. Синод, още не бил открит към момента на съобщението.

Според информация от Враца, той завещал имуществото си:

1. На Св. Синод – за създаване на фонд с просветителна цел;

2. Средства за две стипендии в Духовната семинария;

3. Суми за училищата във Враца и Калофер;

4. По 600 лв. за всяка градска църква във Враца и по 200 лв. за всяка градска църква в епархията му;

5. Остатъкът – на своите родственици.

В завещанието си покойният йерарх изразил желание на гроба му да бъде поставена само каменна плоча и каменен кръст.

За изпълнители на завещанието той е посочил двама високопреосвещенни синодални архиереи – Доростолския и Червенски митрополит Василий и Търновския митрополит Антим.

Допълнителни подробности от завещанието на високопреосвещения митрополит Константин ще бъдат съобщени впоследствие.

От своя страна, както вече съобщихме, Светият Синод е определил високопреосвещения Търновски митрополит Антим да извърши опелото и погребението на дългогодишния си член и председател. Разпоредено е също във всички градски църкви в страната да бъдат отслужени панихиди за упокой душата на покойния йерарх.

Народното събрание и смъртта на митрополит Константин

На първото си заседание след узнаване на печалната вест, председателстващият Народното събрание съобщил на народните представители за кончината на митрополит Константин. Всички народни представители станали на крака и с дълбока скръб изслушали известието. Събранието възложило на председателството да изрази от името на Народното събрание най-дълбоки съболезнования на Светия Синод по повод смъртта на високопреосвещения покойник.