Атентатът в храма „Св. Неделя“ и теологическо осмисляне
на терора като отрицание на Божия образ в човека

Атентатът в столичния храм „Св. Неделя“ на 16 април 1925 г. представлява не само едно от най-ужасяващите проявления на политически терор в историята на България и Европа през ХХ век, но и парадигматичен акт на богоборчество, в чиято същина стои метафизичното отричане на човешката личност като носител на Божия образ. Осъществен по време на опело в Божи храм, този акт не е насочен просто срещу военни или политически дейци, а срещу самия сакрален порядък на битието – срещу онова място, където човекът и Богът се срещат. Ето защо атентатът не може да бъде разбран единствено в политически или исторически категории. Той е терор срещу самото присъствие на светостта в света. Въпреки своята мащабност и демонстративна злонамереност, този терористичен акт така и не получава международно правно, политическо, нито канонично осъждане. В рамките на православния свят отсъства каквото и да било съборно или дори поместно богословско осмисляне и анатема спрямо подобни прояви на антихристов дух, макар те да са насочени пряко към Църквата, нейните служители и нейната свещена територия.

Комунистическият терор и войната като духовно престъпление

Това мълчание е симптоматично за едно по-дълбоко разколебаване на духовния компас на Европа през ХХ век. Църковното безмълвие спрямо злото не е просто историческа недомислица, а свидетелство за това, че самата Христова Църква – институционално – може да бъде уловена в изкушението да поставя „политическата реалност“ над духовната истина. Ала Христос не се поддаде на това изкушение в пустинята. И Църквата, като Негово тяло, е призвана да свидетелства не за историческата целесъобразност, а за Божията правда. Комунистическата идеология, в чиито рамки се извършва и атентатът в „Св. Неделя“, възприема войната и терора не като трагични ексцесии, а като средства за исторически прогрес и социално инженерство. Така тя превръща убийството в нормализиран инструмент на управление, а човешкия живот – в разходен материал. Това е най-страшната форма на духовно престъпление – обезличаването на човека до функция, до „елемент“ на класовия враг, до мишена.

Лъжата за „легитимното насилие“ и църковната реакция днес

Днес, когато се водят войни в различни краища на света, включително в Украйна, отново чуваме гласове, които рационализират злото – които, също както в случая с „военните сборове“ в Суми и Кривой Рог, се опитват да разграничават между „допустими“ и „недопустими“ жертви. Това счетоводно мислене върху злото – деленето на убийствата на „разбираеми“ и „непростими“ – е дълбоко антихристиянско. Защото Христовото учение не допуска такава логика. Убийството не е статистическа величина, а онтологично падение – загуба на човешкото в човека. Църквата не може да остане безучастна, още по-малко да бъде съучастна, когато историята бива пренаписвана, а страданието на невинните – омаловажавано. Христовата Църква е пазителка на паметта – и не на „идеологическата памет“, а на онова вътрешно съзнание, което наричаме съвест. Да се премълчи злото, значи да му се даде легитимност. Да не бъде осъден атентатът в „Св. Неделя“ на вселенско и църковно равнище означава да се допусне възможността той да бъде повторен – с други средства, в друго време.

Първата световна война и забравеният ужас на европейската дехуманизация

Тук трябва да се подчертае и още една болезнена истина – забравата на църковната оценка за войната като зло само по себе си. Първата световна война – и нейните продължения в болшевизма, националсоциализма и други идолопоклоннически идеологии – разкъсва не само границите на държавите, но и тъканта на духовното единство на Европа. Разколебаването във вярата, особено сред младите хора, се превръща в широко разпространено явление след 1918 г., и именно в този вакуум на вярата нахлуват тоталитарните религии на XX век – с техните обещания за нов свят, нов човек и нов ред, но без Бога. Тези лъжовни месианства се оказват не спасение, а проклятие. Те довеждат до нови касапници, нови лагери, нови духовни пепелища. Но едно остава неизменно: че във всяка война човекът губи – не само физически, но онтологично. Победен е не германецът или българинът, не французинът или британецът – победено е човешкото в тях. Заличено е лицето на другия като брат, като образ на Бога, а на негово място е поставен идолът на нацията, на партията, на идеологията. Това е именно същностният белег на дехуманизацията – отказът да видим в другия не просто враг, а лице, което да обичаме, както ни заповядва Христос. Отказът от братството е отказ от Богообщението.

Църквата – свидетел на Истината, а не на идеологията

В този контекст ролята на Църквата не може да бъде сведена до институционална реакция или формално осъждане. Тя е призвана да бъде глас на съвестта – паметта на човечеството за собственото му падение, но и за възможността за покаяние. Ако Църквата мълчи пред злото, тя престава да бъде Църква. Ако омаловажава страданието, ако го разменя за дипломатически баланс, за политическа неутралност или за културна търпимост към всякаква лъжа, тя се отдалечава от своя Господ, Който Сам претърпя най-голямото насилие – Кръста – не за да го оправдае, а за да го победи.

Атентатът в „Св. Неделя“ трябва да бъде осмислен и като богословски казус, в който Църквата е призвана да даде не политическа, а духовна присъда – не заради възмездие, а заради истината. Защото няма истина в братоубийството, няма оправдание за убийството на невинни, особено когато то се извършва в място, определено за молитва. Това е анти-Пасха, анти-Евхаристия – не възпоменание на живота, а приношение на смъртта.

Зов за съборна памет и покайна антиминса на историята

Днес, когато светът отново е изправен пред изкушенията на войната, пред технологично усъвършенствано, но духовно осакатено насилие, Църквата е длъжна да си припомни не само богословието на мира, но и богословието на паметта. Не политическата памет, която брои жертвите по лагери, фронтове и етнически признак, а онтологичната памет – за човека като икона на Бога.

Атентатът в „Св. Неделя“ трябва да бъде припомнян ежегодно в Църквата не само като исторически факт, а като литургична възпоменателност – като покайна антиминса на нашата история. Той трябва да бъде осветен от сълзите на съпричастие, от словото на Истината, от трезвото съзнание, че без Христос всяка история се превръща в демонология.

Време е за църковно осмисляне и съборно покаяние

Църквата не може повече да бъде заложник на исторически компромиси и идеологически страхове. Време е за ясно и недвусмислено богословско осъждане на терора, включително на комунистическия терор, както и на всички форми на „легитимирано“ насилие, извършвани в името на политическо или социално „спасение“. Осъждането на атентата в „Св. Неделя“ – не просто като криминален, а като богословски прецедент – е част от нашето възстановяване на паметта. Защото без памет няма покаяние, без покаяние няма изцеление, и без изцеление няма Църква. Само чрез истината и покаянието можем да възстановим не само историческата справедливост, но и онова, което най-дълбоко е наранено – човешкото лице.

И така, нека този страшен ден от историята не остане в сянка, нека бъде вписан в църковната ни памет не като обвинение, а като зов за покаяние – за да не се повтори повече. Защото Бог не е Бог на забравата, а Бог на живите.

Лалю Метев, 12 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и публицист, чиито изследвания свързват правото, богословието и паметта за историята в общ хоризонт на духовна отговорност. Роден в София на 20.10.1968 г., той се утвърждава като глас на съвестта в общественото и културното пространство със своите задълбочени анализи върху ролята на Църквата, правото и човешката личност във времена на историческо и духовно изпитание. В своите текстове Метев разглежда терора не само като политическо престъпление, но и като богословски феномен – радикално отрицание на Божия образ в човека. Настоящият му труд за атентата в храма „Св. Неделя“ е част от по-широкото му усилие за възстановяване на онтологичната памет на народа ни – онази памет, която не се измерва в исторически дати и политически диаграми, а в трагедията и достойнството на човешкото лице. Призивът му за църковно покаяние и съборна истина е не обвинение, а зов за духовно изцеление.