Цар Борис II (†977): биографична реконструкция

Престолонаследник на Петровата династия, между унижението и символа на легитимност

Произход и възпитание

Борис II е първородният син на цар Петър I (царувал 927–969) и византийската принцеса Мария-Ирина Лакапина, внучка на император Роман I Лакапин. Роден вероятно между 931 и 935 г., той е пряк наследник както на Първото българско царство, така и на една от водещите византийски династии. Именно това двойно династично наследство прави фигурата му особено ценна в политически план и за двете империи.

Поради младата си възраст по време на активната част от царуването на баща му, няма преки сведения за самостоятелна политическа дейност. Образован и възпитан по модела на царския двор в Преслав, вероятно получава известно познание и във византийската традиция чрез майка си.

Плен и унижение във Византия (969–971)

През 969 г. войските на византийския император Йоан I Цимисхий навлизат в България, превземат столицата Велики Преслав, и пленяват цар Петър и синовете му. Петър скоро умира (или вече е починал), а Борис II е признат от ромеите за цар с чисто символична цел – да се легитимира византийският контрол над България.

През 971 г., след военната кампания срещу киевския княз Святослав, Цимисхий организира тържествен триумф в Константинопол, където Борис II е показно лишен от царските си инсигнии и обявен за „патриций“. Този акт е силно символичен – публично отричане на българската царска независимост. Той е възприет като край на Първото българско царство, макар съпротивата на запад да продължи под комитопулите.

Извор: Йоан Скилица; също и Лъв Дякон, които описват унижението на Борис и начина, по който византийците го използват като политически инструмент.

Престой във Византия и статут на васал (971–977)

След триумфа, Борис II е оставен да живее във Византия като почетен заложник. Получава титлата магистър или патриций, но фактически е пленник – политически неутрализиран, макар да се ползва с известни привилегии в Константинопол.

Няма свидетелства за участие в политическия живот на Византия. Това състояние на външна почит и вътрешна несвобода продължава около шест години. Именно през този период българската съпротива на запад, водена от четиримата братя комитопули, набира сила.

Бягство и гибел (977)

През 977 г. Борис II, заедно с брат си Роман, успява да избяга от Константинопол, вероятно с помощта на про-български настроени елементи или благодарение на временно отслабен византийски контрол.

При приближаването им до българската граница, Борис II е убит от гранична стража на комитопулите, която погрешно го смята за византийски благородник. Това събитие е засвидетелствано от Йоан Скилица и повтаряно от други византийски хронисти.

По този начин Борис умира трагично, без да успее да възстанови царското си достойнство, което му е било отнето от Цимисхий. Брат му Роман оцелява и е символично признат за цар, докато реалната власт преминава окончателно в ръцете на Самуил и комитопулите.

Историческа значимост и оценка

Царуването на Борис II може да бъде условно разделено:

• Де юре цар (969–971): признат от византийците с царски титул, но без реална власт след падането на Преслав.

• Де факто васал и пленник (971–977): използван от Византия като пешка за политическа легитимация, но отстранен от активен политически живот.

• Трагична гибел – вероятно последният опит на Борис да възстанови позицията си, приключва фатално, потвърждавайки края на неговата линия в българската власт.

Съвременната историография

Историк	Тълкуване
В. Н. Златарски	Борис II е последният цар на Първото царство; символично царство след 971
Иван Божилов	Акцентира върху ролята на Борис като политически символ
Сърджан Пириватрич	Разграничава ясно между символична и реална власт; акцент върху комитопулите

Обобщена хронология

Година	Събитие
ок. 931–935	Раждане на Борис II
969	Превземане на Преслав, Борис е пленен
971	Тържествено лишен от царство в Константинопол
971–977	Живее като заложник във Византия
977	Бяга от Византия, убит погрешка на границата

Извод

Борис II е трагичен образ на династична преходност. Макар и формално признат за цар, той е дефакто последният български владетел, лишен от реална власт, обезоръжен символично от византийската пропаганда и в крайна сметка жертва на собствената си легитимност, неразпозната от съвременниците му на бойното поле.

Генеалогична схема на Борис II и Роман-Симеон

Крум (?–814) │ Омуртаг (814–831) │ → Маламир / Пресиан I (836–852) │ Борис I Михаил (852–889) │ Симеон Велики (893–927) │ Петър I (927–969) ───┬──────────┐ ∞ Мария-Ирина │ │ (внучка на Роман │ │ Лакапин) │ │ │ │ Борис II Роман-Симеон (цар 969–971) (цар 977?–997?)

Забележка: Пряката линия се свързва с династията на Крум през Омуртаг, а по майчина линия с византийската императорска фамилия на Роман Лакапин.

Таблица с основни извори

Извор	Автор	Период	Свидетелства
Йоан Скилица	Византийски хронист	XI в.	Подробности за пленяването, триумфа и унижението на Борис II; избягал, убит от граничари; ослепяването на Роман
Лъв Дякон	Византийски историк	X в.	Потвърждава участието на Борис в триумфа на Цимисхий
Яхия Антиохийски (al-Antaki)	Арабски хронист	XI в.	Предоставя различна датировка за смъртта на Роман (997), без да споменава за скопяване
Зонара и Валсамон	Коментатори на каноничното право	XII в.	Повтарят сведенията на Скилица
Симеон Логотет	Хронист	X в.	По-ранни сведения за цар Петър и византийско-български отношения
Шарл Дюканж	Френски византинист	XVII в.	Приема версията, че Роман живее до 1003 като стратег в Абидос
В. Н. Златарски	Български медиевист	XX в.	Предпочита версията на Яхия; реконструира "царуването" на Роман
Иван Божилов	Български историк	XX в.	Представя и двете версии, без категорично становище

Съпоставителен анализ: Борис II и Роман-Симеон

Показател	Борис II	Роман-Симеон
Роден	ок. 931–935	ок. 930–940
Статут във Византия	Признат цар, публично унижен	Заложник, евнух (според Скилица), назначен за стратег
Скопен	Не	Да (по Скилица и изворите за препозити)
Царска титла	Формално признат (969–971), но без реална власт	Символично признат (977?–991), реалната власт е у Самуил
Де факто власт	Никаква	Съмнителна; евентуално титулярна фигура
Политически акт	Символ на подчинението на България пред Византия	Символ на приемствеността на българската династия
Край на живота	Убит от граничари при бягство (977)	Две версии: умрял в Цариград (997, според Яхия); или жив до 1003 като стратег в Абидос
Историческа роля	Последният признат цар от Преславската династия	Последният представител на рода на Симеон, символ на легитимност
Оценка от историографията	Трагична фигура, символ на упадъка	Полемична фигура, разкрачена между легитимност и безсилие

Заключение

Борис II и Роман-Симеон въплъщават двата последни лъча от угасващата Петрова династия, родена от Симеон Велики. Ако Борис II е публично смачкан символ, превърнат в оръдие на византийската демонстрация на надмощие, то Роман-Симеон е тиха сянка на легитимността, чието съществуване служи за исторически мост между падналата Преславска държава и въздигнатата държава на Самуил.

Макар единият да умира от погрешна стрела, а другият да завършва като евнух-администратор (или пленник), и двамата остават призраци на една рухнала легитимност, която историците и до днес се опитват да възстановят чрез изворов анализ и хипотетична реконструкция.

Каноничността на царската власт при евнуси:
богословско-правна и политическа перспектива

1. Исторически контекст:
евнуси във византийската и източнохристиянската традиция

Във Византия евнусите често играят значителна роля в двора, особено като придворни чиновници, дипломати и висши администратори. Класически пример е самият Константин Лакапин, син на Роман I Лакапин – евнух и влиятелна фигура. Някои дори достигат до патрициански титли и командни постове (като препозити, паракимомени, логотети и пр.).

Църковната и политическа традиция обаче прави ясно разграничение между администратор и владетел. Макар евнуси да могат да заемат висши постове в империята, те са изключени от наследяването на императорския и царския престол. Това се дължи на:

• Библейския и каноничен възглед за царската власт като свързана с продължение на династията (вж. 2 Цар. 7:12–16; Мат. 1);

• Теологичната символика на царя като пастир на народа и образ Божий в социалния ред, предполагаща „цялостност“ – физическа и духовна;

• Каноническите разпоредби от V–VI век (вкл. Трулския събор), които забраняват ръкополагането на осакатени лица за епископи и дори свещеници, с аналогично разбиране по отношение на царската власт.

Следователно, възкачването на скопец на царския престол е практически и символично невъзможно – не само поради политически съображения, но и поради сакралната легитимност на царя като Божий помазаник (вж. св. Йоан Златоуст, „За властта“).

2. Прилагане към случая на Роман-Симеон

Според изворите (Йоан Скилица, Зонара), Роман е скопен след пленяването си в 969 г., именно с цел да бъде отстранен от възможността да претендира за престола. Присъждането му на титлата препозит (характерна за евнуси от императорския двор) потвърждава това.

Следователно, дори и да е бил признат символично за цар в България (след бягството през 977 г.), неговата легитимност е компрометирана по канон, по обичай и по възприятие – както сред ромеите, така и вероятно сред комитопулите.

Това поставя въпроса за валидността на приемствеността му като цар и обяснява защо цялата власт е у Самуил, макар формално да се признава върховенството на династическия наследник.

Приемствеността на царската титла:
от Борис II към Самуил чрез Роман-Симеон

1. Проблемът на династичната легитимност след 971 г.

След унижението на Борис II от Цимисхий през 971 г. и неговата фактическа „абдикация“ по волята на Византия, българската държавност на практика се разцепва на:

• Централна и източна част – окупирана от Византия;

• Западна част (Македония и Подунавието) – организирана от комитопулите (Давид, Мойсей, Арон, Самуил), като нелегитимен, но реален политически център на властта.

В този контекст възниква кризис на легитимността: комитопулите са способни военачалници и организатори, но не са от царската династия. Това ги кара – от прагматични и символни съображения – да признаят Роман-Симеон за цар след пристигането му от Византия (977 г.).

2. Формално предаване на властта

Изворите не дават подробности дали Роман е коронясан, но фактът, че Самуил го признава за цар, говори за намерение за символично възстановяване на легитимността на властта чрез династичното име.

Това обяснява запазването на династичното наименование „българи“ в документите и надписите на Самуиловата държава (вкл. Битолския надпис), както и преносът на титулатурата и символиката на Първото царство – чрез Роман към Самуил.

След второто пленяване на Роман през 991 г. от Василий II, Самуил вече няма друг избор, освен да приеме титлата сам, което вероятно става официално след 997 г., когато според някои източници Роман умира (или де факто абдикира).

3. Политическо и църковно признаване

• Царската титла на Самуил не е призната от Византия, но изглежда е призната от българската църква, която също се отделя от Константинопол в този период.

• Династичната легитимност на Самуил остава де факто, но не и де юре, докато той не предава властта на сина си Гаврил Радомир, като нова, самопровъзгласила се династия.

Заключителен анализ

Показател	Роман-Симеон	Самуил
Династичен произход	Династия на Симеон I	Комитопулска аристокрация
Кандидатура за цар	Симеонова линия, но скопен	Военен узурпатор, но с реална власт
Легитимност по канон	Спорна, почти изключена	Възможна, но без династична основа
Символна функция	Мост между старото и новото царство	Създател на новата държавност
Исторически резултат	Затъмнен, полемичен	Утвърден в традицията като "цар Самуил"

Финален извод

Роман-Симеон служи като преходна фигура, чрез която Самуиловата държава узаконява себе си символично като наследник на българската царска традиция. Макар неканонична като евнух, личността на Роман позволява мостова легитимация между двата политически режима.

От своя страна, Самуил, чрез де факто управление и военен авторитет, завършва процеса на трансформация на властта – от династично-византийския модел към нова, западно-българска политическа форма, която черпи своята легитимност не от родословието, а от историческата необходимост, народната подкрепа и победите на бойното поле.

Схематична графика на приемствеността и легитимността на българската царска власт (927–1018)

Цар Симеон I Велики (893–927) │ ▼ Св. цар Петър (927–969) │ ┌────────┴────────┐ ▼ ▼ Борис II Роман-Симеон (скопен) (цар 969–971) (формално цар 977–991)* │ │ (предаден на Византия, абдикация) ▼ Комитопули (Давид, Мойсей, Арон, Самуил) │ ▼ Самуил (де факто цар от 976, титулован след 997) │ ▼ Гаврил Радомир → Иван Владислав → падане под Византия (1018) * Роман изпълнява символична роля като „законен цар“, без реална власт

Църковният статус на Самуиловата държава и въпросът за помазанието

1. Автономия на българската църква след 971 г.

След византийската окупация на източните български територии (Преслав и пр.), Патриаршията в столицата е унищожена, но българската църковна организация оцелява в западните земи. Преносът на патриаршеската катедра (най-вероятно първо в Средец, после в Охрид) е неофициален, но исторически достоверен факт.

• Българската църква запазва самоуправлението си, макар и непризната от Константинопол.

• Патриарх Гервасий (или Герман?) е вероятният предстоятел през царуването на Самуил.

• Това дава възможност цар Самуил да бъде миропомазан, макар и без византийско или римско признание.

2. Канонична стойност на царската титла

• Според православното право, царят трябва да бъде помазан от църковна власт, която е канонична.

• Самуиловата патриаршия претендира за приемственост с Плисковско-Преславската църква, което обосновава каноничността на Самуил като цар от гледна точка на местната църква.

• Византия обаче не признава нито титлата, нито църковната независимост, което води до двойствена легитимност – вътрешна/народна и външна/международна.

Обобщение: типология на легитимността в периода 971–1018

Вид легитимност	Борис II	Роман-Симеон	Самуил
Династична	Да (син на Петър)	Да (син на Петър)	Не (военен узурпатор)
Символна	Частично (абдикация)	Да (след 977)	Пълна (след 997)
Канонична	Да	Спорна (евнух)	Частично (помазан, но непризнат)
Международна (Византия)	Да (до 971)	Не	Не
Реална (де факто)	Не	Не	Да (от 976)
Църковна подкрепа	Да (Патриаршия)	Спорно	Да (Охридска патр.)

Историческа и канонична приемственост на царската власт между Борис II, Роман-Симеон и Самуил

1. Борис II (цар 969–971)

• Произход и възкачване: Син на цар Петър I и византийката Мария-Ирина, внучка на Роман Лакапин. Наследява трона след абдикацията на Петър.

• Отношения с Византия: През 971 г., при похода на император Йоан Цимисхий, Борис II е пленен и отведен в Константинопол, където формално абдикира от българската корона, предавайки символите на властта.

• Съдба: През 977 г. бяга от Константинопол заедно с брат си Роман-Симеон, но е убит на границата от български отряди, които не го разпознават. Историографски се приема, че Борис II умира без да остави наследници.

2. Роман-Симеон (цар 977–991?)

• Произход и особености: Също син на цар Петър. Според Йоан Скилица е скопен във Византия, което прави въпроса за неговата царска легитимност спорен.

• Формално царуване: След смъртта на Борис II, Роман-Симеон се приема за формален цар от комитопулите, въпреки че реалната власт принадлежи на Самуил.

• Плен и край: През 991 г. е пленен отново от Василий II и отведен в Цариград. Там умира според Яхия Антиохийски през 997 г., но Скилица посочва, че след 1003 г. е назначен за стратег на Абидос, което поставя под въпрос точната дата на смъртта му.

Въпросът за каноничността на царската титла при евнуси

• Православна традиция: Според византийската и православна традиция евнуси не могат да наследяват трона, поради сакралния характер на царската функция и необходимостта от телесна цялост за сакралното помазание.

• Роман-Симеон: Ако сведенията на Скилица за скопяването му са достоверни, Роман не би могъл да бъде законно помазан за цар, което поставя под съмнение неговата легитимност.

• Алтернативи: Въпреки това, възможно е комитопулите да са го използвали като символичен цар, за да придадат легитимност на съпротивата срещу Византия.

Самуил (цар от 997–1014)

• Издигане: Самуил е един от четиримата братя комитопули. След смъртта на Борис II и формалното царуване на Роман, Самуил поема де факто управлението на българските земи.

• Титулуване: Според Яхия Антиохийски, Самуил приема титлата цар едва след смъртта на Роман през 997 г.

• Църковна легитимност: След византийската окупация на източна България, Охридската архиепископия претендира за приемственост от Преславската патриаршия. Това позволява евентуално миропомазване на Самуил, макар и без византийско признание.

Обобщение: типология на легитимността

Вид легитимност	Борис II	Роман-Симеон	Самуил
Династична	Да (син на Петър)	Да (син на Петър)	Не (военен узурпатор)
Символна	Частично (абдикация)	Да (след 977)	Пълна (след 997)
Канонична	Да	Спорна (евнух)	Частично (помазан, но непризнат)
Международна (Византия)	Да (до 971)	Не	Не
Реална (де факто)	Не	Не	Да (от 976)
Църковна подкрепа	Да (Патриаршия)	Спорно	Да (Охридска патр.)

Заключение

Царската власт в България между 969 и 1018 г. преминава през сложна трансформация: от легитимна династична линия (Петър – Борис – Роман) към реална власт, установена чрез сила и народна подкрепа (Самуил и потомците му). Роман-Симеон изпълнява ролята на символичен мост между двете фази, въпреки съмненията в каноничността на царуването му. Титлата „цар“ остава свещена, но практическата легитимност на владетеля се определя от военна и политическа реалност, а не само от помазание и произход.

Лалю Метев, 19 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е български юрист, мислител и изследовател с дълбок и последователен интерес към българската средновековна история, каноничното право и политическата теология на царската власт. Магистър по право, Метев съчетава строгата юридическа подготовка с проникновен хуманитарен поглед, насочен към византийската държавност, православната еклесиология и генеалогията на българските царски династии. Автор е на множество аналитични текстове и реконструктивни студии, в които обединява документалната прецизност на академичното изследване с философската чувствителност към историческия контекст и духовната символика на властта. Отличителна черта на неговата методология е съпоставителният анализ на извори – византийски, български и арабски – подложени на критично преосмисляне извън рамките на утвърдената историографска догма. В настоящото изследване Метев прилага междудисциплинарен подход, обединяващ византинистика, канонично право и политическа философия, за да осветли съдбата на Борис II и Роман-Симеон – последните представители на Преславската династия. Особено внимание е отделено на проблема за каноничността на царската власт при евнуси и ролята на Роман като мост между династична легитимност и историческа необходимост в епохата на възхода на Самуиловата държава. Творчеството на Лалю Метев се отличава с концептуална дълбочина, методическа последователност и богата интерпретативна култура. То представлява значим принос към съвременната историография и към по-широкия дебат за православната концепция за царство, помазание и приемственост в средновековна България.