ИЗБОРЪТ НА ЕКЗАРХ (1945)

Политическата трансформация, настъпила на 9 септември 1944 г. в резултат на установяването на властта на Отечествения фронт, оказва значително въздействие върху вътрешния живот на Българската православна църква. Настъпилата държавна промяна е възприета от част от архиереите като възможност за възстановяване на църковния ред и за институционално укрепване на Светия Синод, чиято дейност в предходните години е била затруднена от вътрешни разногласия и външнополитически обстоятелства.

Особено активна роля в този процес изиграва Софийският митрополит Стефан (Шоков), който в своите публични изяви – включително обръщения по радио „София“ и послание до руския народ – подчертава своята ангажираност със съдбата на славянските народи в контекста на Втората световна война. В тези речи митрополит Стефан открито осъжда германския националсоциализъм, определяйки го като „враг на славянството“, и изразява увереност, че съпротивата срещу него ще бъде увенчана с победа благодарение на усилията на Съветския съюз и неговите съюзници – САЩ и Великобритания. Така той демонстрира ранна лоялност към новата политическа конюнктура, което допринася за доброто позициониране на Българската православна църква пред новата власт.

Новото правителство на Отечествения фронт, от своя страна, проявява готовност да сътрудничи с църковната йерархия. Това се изразява в бързо предоставена институционална подкрепа и съдействие по ключови въпроси от църковно-административно естество. На 16 октомври 1944 г., Светият Синод приема подадената оставка на Видинския митрополит Неофит (Калчев), който до този момент е изпълнявал длъжността наместник-председател на Синода. На негово място, с единодушно решение, за нов наместник-председател е избран митрополит Стефан Софийски.

Още на 18 октомври 1944 г., в последвалото заседание на Светия Синод, е взето решение да се отправи официално искане към правителството за разрешение да се пристъпи към провеждането на избор за Български екзарх – длъжност, която фактически остава вакантна след смъртта на екзарх Йосиф I през 1915 г. и поради обективните политически условия, които възпрепятстват избора на нов предстоятел. Правителството дава своето съгласие без възражения и в дух на институционално съдействие. Наред с това, съгласувано със Светия Синод, са извършени и изменения в Екзархийския устав, с цел осигуряване на по-широко участие на клира и миряните в процеса на избор на екзарх, което е интерпретирано от съвременните наблюдатели като акт на демократизация в църковната организация.

Изборът на нов български екзарх се провежда на 21 януари 1945 г. в столичния храм „Света София“ – символично място с дълбока историческа и духовна значимост. В избирателния събор участват 90 делегати с редовни пълномощия, избрани от различни епархии и църковни среди, които гласуват между трима кандидати:

• митрополит Стефан Софийски,

• митрополит Неофит Видински,

• митрополит Михаил Доростоло-Червенски.

С убедително мнозинство от 84 гласа, за български екзарх е избран митрополит Стефан, който става трети и последен предстоятел с титлата „Екзарх Български“, преди възстановяването на Патриаршеското достойнство на Българската православна църква през 1953 г.

Изборът на митрополит Стефан за екзарх бележи едновременно и възстановяване на върховната институция на Българската църква, и адаптиране на нейната висша йерархия към новата държавна действителност. В лицето на екзарх Стефан Църквата намира фигура, способна да балансира между каноничната традиция и изискванията на епохата на идеологически натиск и реорганизация на обществените структури. Именно неговата фигура – умерена, дипломатична, а в определен контекст и политически проницателна – става ключова за оцеляването и институционалното стабилизиране на Българската православна църква в началото на комунистическия период.

* * *

Изборът на екзарх през 1945 г. – екзистенциалната драма на Църквата между самосъхранението и предателството

Изборът на български екзарх през 1945 г. не бива да бъде разглеждан единствено като формален акт на попълване на дългогодишно вакантна длъжност в църковната йерархия. Той представлява повратен момент в духовната история на Българската православна църква – съдбоносен възел, в който се пресичат еклисиологичната идентичност, политическият натиск и нравственото изпитание. В контекста на ускорената съветизация и методичното разграждане на традиционните обществени структури, Църквата – макар формално самоуправляема – се оказва в обсега на нова, настъпателна, идеологическа власт, за която всяка институция със самостоятелна духовна легитимност е по дефиниция подозрителна, а религиозната свобода – подлежащ на ограничаване остатък от миналото.

След преврата на 9 септември 1944 г. България преминава от състояние на монархическа държавност към реална политическа васалност спрямо Съветския съюз, подчинена на Кремъл чрез правителството на Отечествения фронт и поддържана от присъствието на Червената армия. Новата власт незабавно пристъпва към цялостно преформатиране на държавната тъкан: армията е „пречистена“, съдебната система – подменена, образованието – идеологизирано, културните и професионалните съсловия – приведени в подчинение. В този контекст Църквата, със своята жива връзка с народната душа и памет, не просто не е пропусната – тя се превръща в стратегически обект на контрол.

Духовната автономия, която векове наред е била осмисляна като същностен белег на църковната съвест, сега бива застрашена не от ерес, а от нов тип политическа тоталност – такава, която не воюва открито с вярата, а се стреми да я „институционализира“ по своя мярка. Българската православна църква се изправя пред класическата дилема: да съхрани телесното си съществуване чрез приспособяване или да остане вярна на духа, дори с цената на външно обездържавяване. Това е драмата на всеки духовен организъм, изправен пред исторически момент, в който оцеляването се разминава с истината, а компромисът изглежда като единствената възможна стратегия за институционално спасение.

Промяна в синодалното ръководство и началото на нова епоха

След драматичните събития от септември 1944 г., които предопределят форсираната трансформация на България в сателитна държава на Съветския съюз, начело на Светия Синод настъпва ключова кадрова промяна. Дългогодишният наместник-председател на Синода, Видинският митрополит Неофит (Калчев), е отстранен и на негово място е издигнат Софийският митрополит Стефан (Шоков) – духовник с ясно заявена ориентация към новата власт и изключителен усет към политическата конюнктура.

Още в първите дни след установяването на режима на Отечествения фронт, митрополит Стефан не просто декларира, но и активно демонстрира своята лоялност към съветската власт – чрез радиопослания, обръщения до българския народ и официални писма до съветското военно командване. В тях той категорично заклеймява германския националсоциализъм като „враг на славянството“, изтъква ролята на СССР като освободител и призовава към славянско единство в духа на „антифашистката солидарност“.

Този негов дискурс, облечен в реториката на универсални хуманистични и християнски ценности, де факто легитимира съветската интервенция като морално оправдана, а новата власт – като продължител на историческата мисия на освобождение. Тази политическа проницателност, граничеща с църковен опортюнизъм, обаче поставя въпроса: докъде стига допустимото „пастирско приспособяване“, и кога то преминава в отказ от духовна самостоятелност?

В този контекст, провеждането на първия след 1915 г. избор на български екзарх – след повече от три десетилетия вакантност на върховната църковна длъжност – изглежда като знаков акт на възстановяване на институционалната пълнота на Българската православна църква. Формално той е представен като демократизиран изборен процес, включващ по-широко участие на клира и миряните. Но зад фасадата на обновление прозира ясно структуриран сценарий, в който резултатът е не плод на свободен вот, а следствие от предварително изградено политическо съгласие.

На изборния събор, проведен в храма „Св. София“ на 21 януари 1945 г., митрополит Стефан получава 84 от 90 гласа – резултат, който сам по себе си поставя под въпрос автентичността на вота, особено като се има предвид участието на две други утвърдени и канонически признати фигури – митрополит Михаил (Чавдаров) и митрополит Неофит (Калчев). В условия, при които всеки делегат действа под сянката на репресивния апарат, а всяка институционална автономия е вече под наблюдение, такова единодушие не е белег на църковно единомислие, а симптом на административно дирижирана процедура.

Вместо тържество на църковната свобода, изборът на екзарх през 1945 г. отбелязва началото на една нова епоха на институционално подчинение, в която пастирската отговорност е подменена с политическа адаптация, а църковната мисия – сведена до съжителство с диктатурата под формата на лоялно мълчание.

Съпоставка между две духовни парадигми:  Стефан и Михаил

Критерий	Митрополит Стефан (Шоков)	Митрополит Михаил (Чавдаров)
Политическа линия	Конформизъм и ранна декларативна лоялност към СССР	Мълчалива дистанция и нравствена твърдост
Обществена активност	Радио обръщения, писма до съветските власти, политически сигнали	Сдържаност, скромност, вярност към канона
Роля в избора	Подготвен, фаворизиран, реален избраник на новата власт	Почитан, но изолиран; морален, не политически авторитет
Поведение след избора	Опит за балансиране; ограничени реални правомощия	Преследван, поставен под наблюдение, изолиран от управление
Историческа оценка	Дипломат, но с компромиси; някои ги тълкуват като капитулация	Верен на канона и истината; фигура на нравствен стоицизъм

Богословски и екзистенциален размисъл: между Кръста и Цезаря

Историята на Църквата е не просто хронология на събития, а драматична литургия на свободата и страданието – пространството, в което се сблъскват нетленното и преходното, апостолската истина и държавната целесъобразност. Всеки исторически миг на църковно решение под натиск е и момент на духовна проверка – изпитание на способността ѝ да различава „гласа на Духа“ (срв. Откр. 2:7) от гласовете на „княза на този свят“ (Йоан 12:31).

Случаят с избора на митрополит Стефан за български екзарх през 1945 г. разкрива с болезнена яснота екзистенциалния парадокс на Църквата в условия на диктатура: призвана да бъде „в света, но не от света“ (Йоан 17:14–16), тя се оказва в капана на политическа необходимост, в която институционалното самосъхранение се оказва по-силно от духовното свидетелство. Тук вече не става дума за избор между добри и лоши хора, а за сблъсък между две различни есхатологични визии: една – която вярва в спасението чрез адаптация, и друга – която вижда спасението в съпротивата до край.

Митрополит Стефан, както някога митрополит Сергий в СССР, приема пътя на „икономията“ – компромис, който цели да спаси институционалната обвивка на Църквата. Той остава във видимото пространство на историята, но на цената на дълбоко нравствено разколебаване. В своето намерение той не търси лична изгода, а институционална сигурност; и все пак, в очите на бъдещето, неговият избор изглежда като отказ от пророческата мисия на Църквата – да бъде съвестта на народа, дори когато народът мълчи.

От другата страна стои митрополит Михаил – безмълвният изповедник, чиято добродетел е не в гласовитата съпротива, а в ненакърнимата праведност. Той не влиза в публични конфликти, но отказва да предаде вътрешната си свобода. Неговото мълчание не е страх, а съзнателна форма на свидетелство – това, което богословието нарича „пророческо мълчание“ – онова свещено безмълвие, в което отсъствието на думи се превръща в абсолютен жест на несъгласие. Така той се сродява не със земната логика на властта, а с образа на мъченика, който избира кръста пред компромиса.

В избора между Стефан и Михаил Църквата разкрива своята драма между Цезаря и Христос – между принудата да оцелява като институция и призванието да бъде жертвеник на Истината. И ако историческият резултат отдава властта на Стефан, то есхатологичната правда осветява Михаил – като онзи, който избра не удобството на трона, а тесния път на вътрешната свобода.

Истинската Църква не е в това, което се вижда от трибуната на времето, а в онова, което остава в съвестта на вечността. Между митрополит Стефан – администратор на една оцеляла, но вече компрометирана институция – и митрополит Михаил – тихия пазител на каноничната чистота – се простира цялата екзистенциална гама на Църквата под натиска на тоталитарната държава.

В този смисъл, историята на избора на екзарх през 1945 г. не е просто част от църковната хроника, а богословска притча за това, какво се случва, когато Църквата е поставена на изпитание – не чрез огън и меч, а чрез изкушението на властта, сигурността и институционалната целесъобразност. И както често се случва в Писанието – мълчаливият побеждава гласовития, а изолираният излъчва светлина, която продължава да свети и в нощта на забравата.

Исторически парадокс и нравствено огледало

Изборът на екзарх през 1945 г. е не просто събитие от църковния календар, а икона на едно дълбоко противоречиво време – време, в което властта не прибягва непременно до открито насилие, а упражнява по-фина форма на доминация: овладяването на съвестта. Това е епоха, в която духовните институции се съхраняват във външната си форма, но често плащат цената на вътрешна ампутация. В нея Българската православна църква оцелява телесно, но на моменти губи от своята пророческа и апостолска душа. Институционалният успех се оказва съчетан с нравствена цена – колкото по-устойчив е корпусът, толкова по-слабо чуваем е духът.

В такава гранична ситуация, двамата основни кандидати за екзархийския престол въплъщават две противоположни есхатологични визии, два различни отговора на един и същ духовен въпрос: как се живее истината във време на лъжа?

• Митрополит Стефан – фигура на историческия компромис, човек на „разумната приспособимост“, способен да лавира между канона и конюнктурата. Той е политически умен, дипломатично пластичен и прагматично настроен спрямо властта. Но именно тази адаптивност го прави част от колективната вина на една епоха, в която Църквата не говори, когато трябва да свидетелства, и мълчи, когато трябва да изобличава.

• Митрополит Михаил – тихият изповедник, който без да бъде външно демонстративен, остава вътрешно непоклатим. Той олицетворява онова духовно безкомпромисно „дори до смърт“ (срв. Откр. 2:10), което е белегът на истинското пастирско служение. Неговото поведение е лишено от триумф, но изпълнено с истина; отстранен от власт, но запазил своята свобода във вярата.

Историческият парадокс е налице: този, който печели изборите, губи нравствения суверенитет; този, който е отхвърлен от временната конюнктура, бива възвеличен в духовната памет. Църковната истина не се измерва с легитимността на властта, а със светостта на свидетелството. Не този, който е седнал на престола, а онзи, който е останал верен на Христос, ще бъде „поставен над много“ (срв. Мат. 25:21).

Историята може да бъде временно написана от силните, но паметта на Църквата винаги се съхранява от праведните. Там, където светската летопис може да мълчи или да манипулира, литургичната памет говори ясно. И точно в това огледало – между успеха и истината, между компромиса и светостта – Църквата вижда собственото си лице през вековете.

Лалю Метев, 20 юни 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е юрист, изследовател и публицист с дългогодишен интерес към граничните точки между историята, богословието и екзистенциалната драма на съвестта. Автор е на множество есета, студии и аналитични текстове, в които съчетава строго академичен подход с вътрешно духовно прозрение. В писането си той често се насочва към неизговореното – онези исторически зони на мълчание, в които институциите се сблъскват със своята морална граница. Негови текстове са публикувани в специализирани издания, блог-платформи и литературни сборници. Съчетавайки документален стил с богословско-философска рефлексия, той предлага нов прочит на теми от църковната и политическа история на България – прочит, в който събитието е едновременно факт и притча. Творчеството му търси не просто историческата истина, а есхатологичния отглас на човешкия избор – там, където компромисът не е само стратегия, а диагноза на духа.