20 юли 1877 г. — Началото на „Страшното“ в Карлово

Датата 20 юли 1877 г. остава запечатана в историческата памет на Карловския край като начало на тъй нареченото от местното население „Страшното“ — период на невъобразим терор, насилие и масово изтребление. В контекста на Руско-турската война (1877–1878), този ден бележи преломна точка, в която надеждите за избавление са помрачени от ужаса на репресиите.

На този ден град Карлово е нападнат от около 10 000 османски войници, водени от Кямил паша, с подкрепата на нередовни башибозушки отряди, пристигнали от Чепино и Татар Пазарджик. Това не е просто военна акция — това е организиран погром, насочен пряко срещу цивилното българско население. След първоначално сключено и предадено споразумение за взаимна защита между българи и местни турци, ситуацията рязко се обръща, когато руските войски се оттеглят зад Балкана след тежки боеве при Стара и Нова Загора. Башибозукът, оставен без контрол, нахлува в града, а предателството на част от местното мюсюлманско население допълнително усилва трагедията.

Карлово е подложено на систематично насилие – убийства, грабежи, палежи и масови изнасилвания. Църквите и училищата са опустошени, домовете разграбени, улиците — обезлюдени. Почти цялото мъжко население е избито или депортирано. Известни карловски граждани като Матю Тантилов, д-р Киро Попов, иконом Христо Попвасилев и Бочо Загорски са арестувани и екзекутирани. Църковните камбани замлъкват, а страхът се настанява като постоянен жител в сърцата на оцелелите. Жени преобличат синовете си като момичета, за да ги спасят от гибел — акт, който се превръща в символ на майчината изобретателност и отчаяние.

Преди трагичните събития Карлово се слави като „гайтанената столица“ на Османската империя — проспериращ занаятчийски и културен център, изнасящ текстил в целия Балкански свят. Само за няколко дни това оживено средище се превръща в „град на черните забрадки“ — образ, метафорично обобщаващ женската скръб, вдовишката съдба и колективната травма на един обезглавен град.

„Страшното“ в Карлово е не просто локален епизод на насилие, а симптоматичен пример за съдбата на българското население в ключов момент от националноосвободителната борба. То поставя въпроси не само за зверствата на отстъпващата империя, но и за човешката цена на свободата, за границите на страданието и за силата на паметта, която не позволява забравата да бъде окончателна.

Клисура – първата жертва на Априлската епопея

Макар Априлското въстание от 1876 г. да подминава Карлово почти без реални бойни действия, близката Клисура изправя чело срещу османския гнет с храбра решимост — и заплаща с кръв. Това малко, но будно селище става второто след Копривщица, което се надига срещу вековния деспотизъм.

На 20 април клисурци вдигат оръжие и заемат стратегически позиции: по стръмнините на Зли дол в посока Карлово и на десния фланг към подстъпите на Балкана. Въстанието, макар слабо въоръжено, се подготвя с героична решимост.

На 23 април пристига и чета от около 150 души, водена от Панайот Волов и Георги Икономов — емблематични фигури в националноосвободителната борба. Бойният дух е висок, въпреки недостатъчната въоръженост. Легендарният Боримечката – Иван Стайков – известява жените и децата да не се плашат от гърмежа на черешовото топче. Но самоделното оръдие се пръска още при първия изстрел – символично и реално предвещание за предстоящия разпад на съпротивата.

На 25 април башибозушки отряди нахлуват в района. Въстаниците откриват залпов огън и отбраняват позициите с изненадваща ефективност. Легендите разказват как Ненко Калъча – ветеран от гарибалдийските чети – с точен мерник поваля няколко османски байрактари. Но численото превъзходство и тактическите обходи на противника обричат клисурци на отстъпление. За да спасят жените и децата си, бойците се оттеглят в селото – вече обкръжени и обречени на жестоко възмездие.

Героизъм и саможертва

Пламъците пълзят по дървения градеж на Клисура. Селото гори. Башибозукът нахлува в кървава стихия – същинска вакханалия от безчестие, насилие и унищожение. Паниката се разлива по улиците, но от сърцето на ужаса изгрява образ, който ще остане запечатан в паметта на българския дух.

Ана Козинарова – обикновена селска жена, майка на четири невръстни деца. В миг, когато изборът е между поруганието и достойнството, тя избира смъртта. Прегръща рожбите си и с последна воля се хвърля с тях в кладенеца. Не като отчаяна, а като героиня. Жестът ѝ надмогва легендите – по-величав дори от жертвите на спартанските жени, по-мълчаливо достоен от подвига на тиванката Тимоклея.

Историята ѝ не е мит. Тя е истина. Българска. Без украса. Без нужда от възвеличаване.

Клисура пада. От 1200 къщи – 1199 са изгорени до основи. Над 400 души намират смъртта си в пламъци, сеч или изнемога. Но никой не предава. Никой не бяга. Сред тази катастрофа няма страх, няма предателство. Има само величие.

Селото е победено – но не е покорено.

Кратка надежда в бурни дни

През лятото на 1877 г., когато вихърът на Руско-турската освободителна война преминава през Балканите, в сърцето на Карловския край отново проблясва надежда. След победоносния поход на генерал Йосиф Владимирович Гурко през Шипченския проход, местното население – изтерзано от кланета, грабежи и унижения – решава да потърси закрила.

Сформирана е делегация до руския военен щаб в Казанлък. Забележително за времето и обстановката, в нея участват както представители на българското християнско население, така и на местната мюсюлманска общност. Този жест свидетелства за кратък, но истински момент на междуетническо разбирателство и обща тревога пред хаоса на войната.

Сред делегатите личат имената на свещеник Христо Попвасилев, Георги Софтов, Нено Бончев, Аврам Чайката, Хаджи Гьока Павлов, д-р Костаки, както и от страна на мюсюлманската общност — Садък Молла Ахмедов и Мехмед Юнизов. Те носят писмено споразумение между българи и турци за взаимна защита, доказателство за зрялост и стремеж към граждански мир в условия на разпадаща се империя.

Генерал Гурко приема делегацията с внимание и съчувствие. В отговор, на 21 юни 1877 г., той изпраща в Карлово пета сотня от 21-ви Донски казашки полк. Влизането на казаците е тържествено – посрещнати са с хляб и сол, под звуците на камбани и под църковни хоругви. По улиците на града отекват молитви, надежди и сълзи на облекчение.

Но радостта се оказва кратка. Вихърът на войната няма милост. Това, което изглежда като начало на нов живот, скоро ще бъде засенчено от най-мрачния период в историята на Карлово – онова, което народната памет ще нарече просто и страшно: „Страшното“.

Погромът – началото на „Страшното“

След тежките сражения при Стара и Нова Загора през лятото на 1877 г. руските войски са принудени да се изтеглят зад планинската верига на Стара планина. Тази стратегическа отстъпка оставя Карловския край уязвим и изоставен на милостта на османските сили. Турското население в Карлово, което по-рано е подписало споразумение за взаимна защита с християнската общност, се оттегля от своите ангажименти. Това предателство дава свободна ръка на башибозука и турската армия да приложат безмилостен терор над местното българско население.

На 18 юли 1877 г. в Карлово влиза Кямил паша – командир на турските войски, известен със своята жестокост. Два дни по-късно, на 20 юли, започва периодът, останал в паметта на местното население като „Страшното“. Този мрачен период бележи най-жестокото и трагично изпитание за Карловския край.

В рамките на няколко седмици почти цялото мъжко население на града е безмилостно избито. Сред екзекутираните са видни обществени и културни дейци – Матю Тантилов, д-р Киро Попов, иконом Христо Попвасилев и Бочо Загорски, които са арестувани и отведени в Пловдив, където са осъдени на смърт и екзекутирани по бърза процедура. Тези загуби представляват не само лична трагедия за общността, но и тежък удар върху социалната и духовната структура на региона.

Оцелелите преживяват постоянен страх и безнадеждност. Градът буквално замира: улиците остават пусти, църковните камбани млъкват, а мъртвите не получават обичайните за християнската традиция обреди по опяване. В опит да предпазят момчетата си от избиване, майките ги обличат в женски дрехи – мярка, свидетелство за отчаянието и суровата реалност на времето.

Този трагичен епизод от историята на Карловския край не само илюстрира ужасите на Освободителната война, но и остава дълбоко вкоренен в паметта на българския народ като символ на героизъм, жертва и борба за свобода.

Сопот и Калофер – споделена съдба на жертвен героизъм

Съдбата на българските възрожденски градове по време на Руско-турската война (1877–1878) е белязана от едни и същи ужасяващи стихии на насилие, разруха и саможертва. Особено показателен в това отношение е трагичният паралел между градовете Сопот и Калофер – два центъра на духовност и национално самосъзнание, които стават символи на споделената участ на българския народ в борбата за освобождение.

Сопот – родният град на народния поет Иван Вазов – е сринат до основи в хода на настъплението на турските черкези и башибозук. По време на клането в местността Бойкова нива е жестоко убит бащата на Вазов, Минчо Вазов – авторитетен и уважаван гражданин. При погрома загиват над 400 души, включително жени и деца, а голяма част от оцелелите се включват впоследствие в отбраната на Шипка – един от най-драматичните епизоди на Освободителната война.

Сходна участ постига и Калофер, другият голям център на просвета, занаяти и български дух. Градът, известен с будното си население и като родно място на Христо Ботев, не остава безучастен пред историческата повеля на времето. Група местни мъже проявяват невероятна дързост и военна съобразителност, успявайки да пленят над 800 души от редовната османска армия. Уви, този акт на доблест не е пощаден от възмездие – скоро градът е обсаден и опожарен от настъпващите части на Кямил паша. Само при самото нападение загиват 618 души. Но истинската човешка трагедия се разгръща в дните след разрухата: при бягството през снежните пътеки на Балкана, без храна, облекло и подслон, умират от студ и изтощение още над 1100 души – предимно жени, деца и старци.

Берлинският срам и гласът на вдовиците

През горещото политическо лято на 1878 година, докато европейските дипломати с делова хладност чертаят новите граници на Балканите в залите на Берлинския конгрес, далеч от тези кабинети на властта отеква един неподправен и съкрушителен човешки глас — гласът на вдовиците от Карлово.

След кървавото потушаване на Априлското въстание и освободителната война, България за кратко вкусва от реалността на свободата чрез Санстефанския мирен договор. Но Берлинският конгрес обръща тази надежда в горчивина. По настояване на Великите сили, Южна България — Източна Румелия — трябва отново да бъде поставена под османски политически скиптър, макар и под маската на административна автономия. За българите, изстрадали робството, това е не просто геополитическа корекция, а историческа обида, тежък удар по възроденото национално самосъзнание.

Тогава, 800 вдовици от Карлово, чиито съпрузи са избити в годините на насилие и война, събират сили и достойнство, за да се изправят пред лицето на великосиловата дипломация. Със сълзи, но и с твърдост, те изпращат протестно писмо до Великите сили, в което се заявява:

„Нека турските войски се опитат да се върнат в нашите земи — ще трябва да минат през труповете ни.“

Тези думи не са реторика, не са поза, не са пропаганда. Те са морална декларация, историческа присъда и дълбоко човешко свидетелство. Те разкриват не само болката на една разтерзана общност, но и нейния граждански патос и национално достойнство. В този акт на масово женско неподчинение прозира нещо повече от спонтанен протест — това е своеобразен женски манифест на българската свобода, заявен не с оръжие, а с думи, но не по-малко силен от всеки бой на Шипка.

Берлинският конгрес остава в историята като символ на геополитическия цинизъм, при който правото на силата побеждава силата на правото. Но историята също така помни и друг глас — гласът на вдовиците от Карлово, който звучи като ехо на съвестта на един поробен, но непреклонен народ.

Памет и чест: Камъкът, който говори

В сърцето на Карлово, в двора на храм „Св. Николай“, се издига един каменен кръст – на пръв поглед скромен, но всъщност натоварен с историческа плътност и морална висота. Той не е просто мемориален знак, поставен в чест на отминали събития. Той е своеобразен исторически субект – каменен свидетел на болката, на саможертвата, на онова безмълвно, но величествено неподчинение, което прави от страданието духовна победа.

Кръстът напомня за кървавия погром, сполетял Карлово по време на Априлското въстание и последвалите репресии, когато стотици невинни жители – мъже, жени и деца – станаха жертви на една имперска отмъстителност, неспособна да разбере копнежа по свобода. Техният „грях“ не беше друг, освен че носеха в себе си едно непримиримо чувство за достойнство – че предпочитаха духовния избор на свободата пред „алените фесове на рая“, пред онова примамливо, но покорно съществуване, което осигурява ред, но отнема душата.

Този паметник не е дело само на каменоделска ръка. Той е изсечен от жертвоготовността на поколения българи, които с действията си превърнаха Карлово не просто в родно място на велики личности, а в жива икона на националното самосъзнание. Върху неговата студена повърхност времето не изтрива имената на героите – то ги дълбае още по-дълбоко в общата ни историческа памет.

Паметници като този не са само културно-исторически артефакти. Те са морални маркери в пейзажа на българската национална идентичност. Те ни питат – не с глас, а с присъствие: „Помниш ли? Заслужаваш ли? Готов ли си?“. Затова отговорността на нашето поколение не е просто да ги съхрани, а да ги осмисли. Защото паметта без чест се превръща в празна церемония. А чест без памет е осъдена да остане сляпа.

Лалю Метев, 20–21 юли 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968, София) е български юрист, изследовател и публицист с дълбок интерес към националната памет, философията на страданието и вътрешната връзка между минало, съвест и идентичност. Неговите текстове се отличават с рядко съчетание на документална прецизност и морална чувствителност – стил, който превръща историческия разказ в жива етична рефлексия. В светлината на трагичните събития от „Страшното“ в Карлово, Метев не просто разказва, а възкресява: придава глас на безгласните, лице на потъпканите, а на ужаса — метафизична плът. За него историята не е мъртва хроника, а етична география на паметта, където всяка дата е събитие не само във времето, но и в съвестта. В този дух и настоящият му текст не е просто възпоменание, а зов — към потомците, към съвремието, към отговорността да помним с достойнство.