На 18 юли 1332 г., в околностите на крепостта Русокастро в Югоизточна Тракия, българската армия, предвождана лично от младия цар Йоан Александър (упр. 1331–1371), постига една от последните големи победи на Второто българско царство, като разгромява полевите сили на византийския император Андроник III Палеолог (1328–1341). Победата не само стабилизира българските позиции в Югоизточна Тракия, но и се явява своеобразен апогей в политическата и военната кариера на Йоан Александър. От стратегическа гледна точка, тя представлява последната значима териториална експанзия на българската държава в навечерието на османското настъпление на Балканския полуостров.

Битката при Русокастро се разгръща на фона на напрегнатите българо-византийски отношения през първата половина на XIV век. След смяната на властта в Търново през 1331 г., когато нашият предтеча Йоан Александър отстранява от трона своя първи братовчед цар Иван Стефан (син на цар Михаил III Шишман), Византийската империя вижда удобен момент за реванш и възстановяване на влиянието си върху спорни територии в Югоизточна Тракия и по Черноморието. Кампанията на Андроник III цели възвръщането на стратегически крепости като Месемврия (Несебър), Созопол, Анхиало (дн. Поморие), както и на територии около Сливен и Карнобат – земи, чието владеене осигурява контрол върху важни търговски и военни пътища.

В отговор на византийската инвазия Йоан Александър демонстрира бърза политическа и военна реакция. Той успява да консолидира властта си и да мобилизира верни военни контингенти от Търново, Северна и Централна България. В допълнение, царят осигурява съюз с татарски наемни отряди от Златната орда – свидетелство за гъвкавия и прагматичен характер на неговата външна политика. Това споразумение вероятно се основава на вече съществуващи контакти между Търновград и сараите на хановете в Северното Причерноморие.

Сражението при Русокастро, според сведенията на византийския хронист Йоан Кантакузин – участник и очевидец на събитията, се разиграва в рамките на един ден, като българите проявяват значително по-добра тактическа организация. Благодарение на доброто разузнаване, на познаването на терена и на внезапната атака, армията на Йоан Александър успява да изненада византийците и да ги принуди към отстъпление с тежки загуби. Победата е категорична и довежда до дипломатическа инициатива от страна на императора, който търси мир.

След военния разгром, Андроник III е принуден да сключи мирен договор, с който признава българския суверенитет над освободените територии в Югоизточна Тракия. За да се затвърди мирното споразумение, е уговорен и династичен съюз: синът на цар Йоан Александър – Михаил Асен, е сгоден за дъщерята на византийския император Мария Палеологина (в някои източници е посочена и като дъщеря на византийския аристократ Стефан Душан, по-късно цар на Сърбия, което отразява тристранната геополитическа динамика в региона и изисква допълнителна критическа проверка на първоизточниците). Така българо-византийският конфликт отстъпва място на краткотрайна стабилизация, в която обаче вече се усеща натискът от настъпващите османски сили в Мала Азия и Галиполи.

Битката при Русокастро е възприемана в историческата наука като последната голяма военна победа на България през Средновековието, преди страната да навлезе в период на вътрешнополитически разпад и нарастваща външна заплаха от югоизток. След 1354 г., когато османските турци преминават Дарданелите и стъпват трайно в Европа, военно-стратегическият баланс в региона се променя необратимо. Победата при Русокастро, макар и внушителна в краткосрочен план, не успява да спре този процес.

Лалю Метев, 25 юли 2025 г.


Допълнителни пояснения и библиографски препратки:

За подробности относно военната и дипломатическа политика на Йоан Александър:
Андреев, Й. Българските ханове и царе VII–XIV в., София: Абагар, 1996.
Гюзелев, В. Към въпроса за геополитическите приоритети на Втората българска държава, в: Исторически преглед, бр. 3/1993.

За византийската перспектива върху събитията:
Кантакузин, Йоан VI. История (1320–1356) – налична на гръцки и в преводи на други езици; съдържа субективна, но ценна информация от пряк очевидец.

По темата за стратегическото значение на Русокастро и военната организация на България през XIV в.:
Петър Мутафчиев. Книга за българите, София: Изток-Запад, 2005 (първоначално публикувана през 1931 г.).