В пространството на българската хуманитаристика рядко се появяват изследвания, които не само допълват липсващи страници в историческата наука, но и подлагат на дълбока критическа рефлексия самите основания на нашето нравствено и духовно наследство. Точно такъв е случаят с монографията на д-р Кремена Маркова, посветена на една от най-неудобните и същевременно най-прозорливи теми в културната история на Средновековието: робството.

Парадоксално или не, в обществото, което се е възприемало като проекция на Божия ред на земята, се е разгръщала практика, коренно противоречаща на основните постулати на християнската антропология – отнемането на свободата и субектността на човешки същества. Нещо повече: тази практика е била не само търпяна, но и регламентирана от светски и духовни институции. Именно тази болезнена амбивалентност – между благовестието за човешко достойнство и реалността на институционализирана несвобода – е в сърцевината на изследването на д-р Маркова.

Робството в българското Средновековие, както убедително показва авторката, не е маргинален, а структурно вписан феномен. Чрез внимателно изследване на исторически и археологически извори – често лаконични, понякога метафорични, но винаги симптоматични – книгата реконструира сложната и многопластова реалност на робския статус. Но отвъд емпиричното натрупване, трудът разкрива една още по-значима липса – етическото зрение на самата историография.

Отсъствието на дискусия за робството не е просто резултат от документална недостатъчност. То издава дълбоко културно нежелание да се осветят тъмните пространства на миналото, онези, в които „героичният разказ“ за националното величие среща своя морален контрапункт – реалността на експлоатация, насилие и обективиране на другия. Какво означава това мълчание? Не е ли то форма на вторично потискане – на отказ от признание на човешкото страдание?

Един от най-дълбоките философско-богословски въпроси, поставени имплицитно, но настойчиво в изследването, е: как се съвместяват християнската идея за онтологично равенство и практиката на робството?. Защото, ако според посланието на ап. Павел „в Христос няма мъжки и женски, роб и свободен“, как да тълкуваме съществуването на пазари за роби в земи, наричащи себе си християнски? Как да разберем институционалното търпение, дори оправдание на онова, което е в пълно противоречие с библейското учение за човека като „образ и подобие Божие“?

Отговорите не са еднозначни. Християнството от самото си начало се сблъсква с неизбежната нужда да бъде едновременно трансцедентно и социално релевантно. Вместо да обяви робството за грях, то го преобразява в поле на добродетел – призовавайки господаря да бъде милостив, а роба – покорен. Но в това нравствено облагородяване на неравенството се крие дълбок теологически компромис. Робът остава „вещ“, макар и обект на състрадание. Свободата, провъзгласена като вътрешна, остава нерефлектирана като социална реалност.

Монографията на д-р Маркова прави именно това: връща телесната, социална и правна реалност в един разговор, който твърде дълго е бил задоволяван с метафизични абстракции. Тя пита: доколко е възможна свобода в общество, което допуска институционализирана несвобода? И какво означава да вярваме в Бога на любовта и същевременно да лишаваме ближния си от правото да бъде личност?

Вниманието към детайла – включително теми като участта на децата, сексуалното поробване, появата на евнуси – не е само плод на архивна ерудиция. Това са въпроси, които изваждат на преден план универсални нравствени и богословски проблеми, които звучат с не по-малка сила и днес. В един свят, където човешката търговия, икономическата принуда и социалното изключване съществуват под нови форми, книгата на д-р Маркова действа като огледало, в което виждаме не само миналото, но и собствените си съвременни страхове и провали.

В крайна сметка трудът на д-р Кремена Маркова не е просто принос към една занемарена историографска ниша. Той е предизвикателство – към съвестта, към богословието, към колективната памет. Да се изследва робството не е акт на академично любопитство, а форма на етическа отговорност. То означава да дадем име на онези, които историята е обезгласила. Да върнем в хоризонта на значимото страданието на „непълноценните“, на „другите“, на онези, които са били „под“ прага на историята, но никога извън нейното тяло.

Монографията на д-р Маркова може и трябва да се мисли като начало на един по-дълбок, по-безкомпромисен и по-етически наситен подход към българската духовна и социална история. Подобно на онези патристични текстове, които не просто тълкуват, а спасяват, това изследване не просто анализира – то свидетелства. А в епоха на кризи на паметта и на смисъла, да свидетелстваш означава да отстояваш истината за човека – и за неговата свобода – дори тогава, когато тя е най-болезнено подкопана.

Понятието „робство“ носи в себе си непреходна етична и историческа тежест. То е сред онези категории, които предизвикват инстинктивно отвращение и морална тревога, независимо от контекста, в който се използва. За съвременния човек терминът често е свързан с архетипни образи на подчинение и страдание – от принудителния труд в каменоломните на Египет и гладиаторските арени на Рим, до плантационната система на американския Юг. Сякаш всяка епоха от миналото е оставила свой отпечатък върху понятието „роб“, натоварвайки го с нова символика на унижението и безправието.

И все пак, в условията на модерността, робството се възприема не само като анахронизъм, но и като фундаментално нарушение на онова, което наричаме човешко достойнство. Отвъд юридическите дефиниции, робството представлява отнемане на субектността, на правото на личен избор, на правото да бъдеш себе си. Затова и неговото категорично отричане се превръща в нравствен вододел, в граница, която всяко справедливо общество следва да защитава без компромис.

В този смисъл, Търновската конституция от 16 април 1879 г. бележи не само правен, но и представлява един цивилизационен акт. Чл. 61, рожба на автентично българско законодателно усилие – а не на външна инициатива – постановява:

„Никой в българското Княжество не може ни да купува, нито да продава человечески същества. Всекой роб, от какъвто пол, вера и народност да бъде, свободен става, щом стъпи на българска територия.“

Тази формулировка е не просто декларация – тя е етически проглас, категорично отстояване на принципа, че човешкото същество не може да бъде обект на търговия, употреба или собственост. Тя е израз на съзнание, което разпознава свободата не като привилегия, а като естествено състояние на човека, което държавата е длъжна да гарантира.

Забележително е, че в момент, когато робството все още съществува в някои части на света – като в Куба (до 1886 г.) и Бразилия (до 1888 г.), а в САЩ 13-ата поправка от 1865 г. се нуждае от десетилетия, за да бъде ратифицирана във всички щати (като щатът Мисисипи прави това едва през 1995 г., с юридическа сила едва от 2013 г.) – България заявява своята позиция безусловно, ясно и достойно. Това не е просто правен жест – това е етическо осъзнаване, родено не от външен натиск, а от вътрешен порив за справедливост и обновление.

И въпреки това, темата за робството остава болезнена и противоречива, особено в контекста на нашата национална историческа чувствителност. Отнесена към османския период, робската тематика бързо добива символичен и политически характер – тя става част от националния разказ за страдание, съпротива и освобождение. Историческата памет за петвековното подчинение се преплита с идеята за загубена и възстановена свобода, превръщайки робството в наративен маркер на жертвеност и героизъм.

Но ако робството в условията на османското владичество е до голяма степен интерпретирано, експлоатирано, дори митологизирано, то за робството в рамките на българското Средновековие знаем малко и често мълчим. Това мълчание е неутешително – не защото липсват факти, а защото липсва готовност да се изправим срещу собствената си история, срещу моментите, в които нашите предци не са били само жертви, но и участници в несправедливи социални структури.

Да се говори за робството в контекста на Първото и Второто българско царство означава да се постави под съмнение митът за нравствена монолитност на християнското общество. Означава да попитаме: Как е възможно да се изповядва вяра в Христос, и едновременно с това да се притежават роби? Как се съвместяват литургийното слово за „синовете Божии“ с реалността на „човешката собственост“? Тези въпроси не са само за историци. Те са за нас – хората на днешния ден, които продължаваме да се борим с новите форми на несвобода, с икономическото поробване, с трафика на хора, с културното подчинение и отчуждението.

Истината е, че робството не е просто исторически факт. То е екзистенциална рана, която продължава да ни напомня за границите на човешкото падение и възможността за нравствена трансформация. И именно затова нашето отношение към него не може да бъде неутрално. Ние сме наследници не само на пострадалите, но и на онези, които са поддържали, узаконявали или търпели една жестока и унизителна система. Да признаем това не означава да се отречем от историята си. Означава да я поемем със съзнание, с болка и с отговорност.

В този контекст паметта за робството не бива да бъде скривана зад завесата на историческия срам, нито идеологически изтривана чрез романтични реконструкции. Тя трябва да бъде осветена, осмислена и интерпретирана така, че да ни приближи не само до миналото, но и до по-дълбокото разбиране за самите нас – за човешката способност както да поробва, така и да освобождава, както да забравя, така и да помни.

Понятието „робство“, често тълкувано в исторически, правен или социален контекст, съдържа в себе си много повече от конкретни институционални или нормативни форми на подчинение. То представлява радикална дехуманизация, превръщане на човешкото лице в обект на притежание, в икономическа или сексуална стока, в лишено от свобода „нещо“. Изучаването на робството в средновековна България изисква не само историографска чувствителност, но и философско-богословски подход – защото тук се изправяме пред дълбинни въпроси за природата на човека, неговото достойнство, свободата като онтологичен дар и границите на историческата отговорност.

Разглежданата монография си поставя задачата да изследва робството в българското общество между IX и XV век не просто като историческо явление, а като симптом на по-дълбоки антропологични и духовни структури. Как е възможно християнска цивилизация, изповядваща вяра в човека като образ Божи, да допуска институции, основани на пълна несвобода? Какво ни казват тези парадокси за границите на религиозния морал, за човешката амбивалентност и за историческата памет?

Българската историография, особено в периода след Освобождението и в рамките на националистическите парадигми на XX век, подхожда към темата за робството с изразена предпазливост или дори мълчание. Доминиращият национален наратив, който утвърждава българите като вековни жертви на чуждо потисничество, трудно допуска разкази, в които местните общества самите те поддържат и упражняват системи на потисничество спрямо други хора.

Това историческо „забравяне“ не е неутрално – то е форма на морална слепота. Както отбелязва Пол Рикьор, паметта, когато се контролира избирателно, се превръща в инструмент на лъжа. Робите в средновековна България – били те военнопленници, икономически зависими селяни, сексуално експлоатирани жени или дори християни, продадени в робство извън границите – остават извън вниманието на официалната историческа памет. Те са „незначимите“, които не влизат в хрониките, защото нямат глас, нито социално име.

Най-дълбокият въпрос, който поставя институцията на робството, е именно богословски: Как съществуването на роби се съвместява с учението за човека като имago Dei – образ Божи? Новият Завет ясно заявява, че „в Христос няма нито юдеин, нито елин, нито роб, нито свободен“ (Гал. 3:28). Въпреки това, християнската цивилизация на средновековна Европа не само допуска, но и нормативно регулира робството.

Византийската законова традиция, която оказва огромно влияние върху средновековна България, третира робите като лица с ограничени права, но не ги изключва от християнската общност. Тази правна-духовна амбивалентност води до развитие на двойствен морал: робите са обект на милостиня, но не и на пълно освобождение; те могат да бъдат спасени, но остават собственост. Християнството в своята институционализирана форма се оказва неспособно да разруши структурите на дехуманизация, които поддържат икономически и политически ред.

Това съжителство между висока богословска антропология и реална социална подчиненост говори не просто за морална слабост, а за дълбинен разрив между теологията като визия и църковната практика като институционален компромис.

Феноменологията на робството не може да бъде сведена до формален правен статус. Несвободата в едно общество се проявява на различни нива: в икономическата зависимост, в социалната йерархия, в символичните форми на унижение. Средновековна България – независимо от отсъствието на мащабни робовладелски практики, характерни за Античността – не е изключение от тази логика на подчинение.

Несвободата в този контекст е не просто политическа, а онтологическа категория – тя описва състоянието, в което човешката личност е редуцирана до функция, до роля, до обект в икономическа верига. Подобно на Хегеловата диалектика на господаря и роба, тук имаме властова асиметрия, в която господарят се нуждае от признание, но отказва да го даде на Другия, когото владее.

Робите в българското средновековие, особено жените, пленени и продавани, или децата, изведени в чужбина, са свидетелства за историческа травма, която остава неразказана. Това не са просто анонимни фигури в социалната структура, а онтологично обезгласени субекти, чието страдание остава невидимо.

Темата за робството не е просто историческа. В контекста на съвременното общество, където икономическа принуда, културно обезличаване и политическа манипулация създават нови форми на зависимост, понятието „робство“ придобива философска актуалност. Трафикът на хора, системната бедност, дигиталният контрол над съзнанието – всички те възпроизвеждат логиката на господството, макар и без видими окови.

Тази актуалност изисква от нас херменевтична чувствителност: да интерпретираме робството не просто като социална реалия, а като онтологична възможност на човека да бъде подчинен, пречупен, лишен от свобода. Без да осъзнаем структурите на съвременната несвобода, ние рискуваме да повторим мълчанието на миналото, но този път под маската на демокрация и прогрес.

Да говорим за робите в средновековна България не е акт на историческа любознателност, а на богословска и морална отговорност. Да си спомним означава да дадем име на страданието, да изведем от мълчание онези, чийто живот е бил „извън историята“. В този смисъл, изследването на робството е форма на теология на свидетелството – отказ да се примирим с амнезията на властта, отказ да приемем страданието като статистика.

Както подчертава Еманюел Левинас, Другият е абсолютен дълг: лице, което ме призовава отвъд себе си. Робът – историческият, съвременният, забравеният – е такова лице. Той ме гледа от бездната на несвободата и пита: „Къде беше ти, когато аз бях притежаван?“

Историята на робството в средновековна България ни връща към основните въпроси на хуманизма и християнството: Какво е човекът? И може ли обществото да съществува без жертви? Ако отговорът е отрицателен, тогава нашият дълг е не просто да изучаваме миналото, а да преобразяваме настоящето чрез памет, справедливост и състрадание.

Робството не е архаизъм, а перманентна опасност – възможност за загуба на човешкия лик. Да му се противопоставим означава да защитим не само историческата истина, но и онтологичното достойнство на човека като свободно и отговорно същество.

Лалю Метев, 30 юли 2025 г.