Българите и северното Черноморие през II–IV век
Една критична реконструкция на основанията за протоисторическо етнокултурно присъствие

Историографският дискурс около евентуалното присъствие на български (или прото-български) етнически компоненти в северното Причерноморие през II–IV век се движи между две крайности: от една страна, схематични и понякога идеологически мотивирани хипотези за древна и териториално обширна българска етничност; от друга — скептични позиции, настояващи върху крайно ограничената достоверност на изворовата база за този период. В настоящия анализ се цели да бъде предложен междинен модел на реконструкция, основан на строга интерпретация на археологическите, текстуалните и културно-историческите свидетелства, без приписване на априорни етнонационални значения на комплексните и многостранни процеси на трансформация, характерни за северното Черноморие в късната античност.

Особено през втората половина на XX век, под влияние както на съветската етногенетична школа, така и на стремежа към национално-историческа легитимация, в българската историография се формира тенденция към ретроспективно етнизиране на степните пространства на Евразия. В този модел българите са представяни като не просто обитаващи, а доминиращи етнокултурни субекти в земите между Днестър, Дон и дори Волга, още от епохи преди Великото преселение на народите. Територии като северното Причерноморие, Кубан, Приазовието и северния Кавказ често се включват в реконструирани „древни български ареали“ с обосновки, базирани на широки археологически аналогии, избирателна изворова интерпретация и терминологична разтегливост.

Подобни хипотези — независимо от евентуалните им интуитивни основания — често страдат от методологически слабости. Те оперират с ретроспективно проектирани етноними, без да отчитат условността на самата етничност като конструкция в античността, както и динамиката на културните взаимодействия в степния свят. В същото време, те не правят ясно разграничение между културна трансмисия, миграционна мобилност и етническа консолидация.

Писмените извори от периода II–IV век — основно римски и ранновизантийски хроники, географски и етнографски съчинения — не съдържат нито недвусмислено, нито систематично упоменаване на българи (Bulgari, Βούλγαροι) в северночерноморския регион. Едва в средата на VI век, в съчинението Getica на Йорданес, се открива изолирано споменаване на „българи, чиито жилища са отвъд Черно море“, поместено в контекст, наситен с терминологична и географска неяснота. До този момент, хронистите — включително Тацит, Птолемей, Дион Касий, а по-късно и Амиян Марцелин, Йорданес, Приск, Прокопий Кесарийски — описват множество народи от евразийската степ, но никъде не посочват българите като отделна и разпознаваема етнополитическа единица.

Освен това, етнонимите, използвани в ранните източници — утигури, кутригури, оногури, савири и др. — макар и понякога тълкувани като генеалогично или културно свързани с по-късните българи, не могат да бъдат директно приравнявани с тях без ясен хронологичен и просопографски апарат. Съществува сериозен риск от терминологичен анахронизъм, ако към тях се подхожда с намерение за преднамерено етническо идентифициране.

Археологическите данни от разглеждания период свидетелстват за доминацията на т.нар. Черняховска култура — широкомащабен културен хоризонт, обхващащ части от днешна Украйна, Молдова и югозападна Русия. Характерна със своята керамична традиция, урбанизирани селищни структури, интензивна земеделска дейност и високотехнологична металургия, тази култура е резултат от синкретични взаимодействия между различни етнически и културни групи: готи, сармати, дако-тракийски остатъци, раннославянски елементи, а вероятно и алано-хунски инпут.

Въпреки че в определени сегменти на този хоризонт могат да се идентифицират елементи, формално сходни с артефакти, приписвани на по-късни прабългарски групи (напр. специфични типове оръжие, елементи от погребалния обред, езически символика), липсва системна проследимост, която да позволява пряка културно-етническа идентификация. Възможните културни аналогии следва да се интерпретират не като доказателства за идентичност, а като свидетелства за участие в общия културен обмен на степния свят — мобилен, хибриден и постоянно преформулиращ се.

Утвърдените понятия като „протобългари“ и „ранни прабългари“, макар и широко използвани в научната и популярна литература, често са обременени с терминологична неяснота. Те съчетават в себе си етнически, културни и политически компоненти, без винаги да правят ясно разграничение между тях. Подобна амбивалентност пречи на точното картографиране на етногенетичните процеси, особено когато се опитваме да съотнесем културно-материални комплекси към етнически идентичности, описани в по-късни писмени източници.

Историческата методология изисква да се прави ясно разграничение между културна принадлежност, етническа консолидация и политическа организация. Етническата идентичност в античността е флуидна категория, подложена на постоянни трансформации, често предизвиквани от външнополитически натиск, миграционна мобилност и религиозни или езикови трансформации. Следователно, всяко претендиращо за научност твърдение относно ранното присъствие на българите в дадена територия трябва да почива на съвкупност от интердисциплинарни индикатори, а не на единични сходства или изолирани изворови фрагменти.

Регионът на северното Причерноморие без съмнение заема значимо място в контекста на формирането на старобългарските общности през втората половина на I хилядолетие. Но по отношение на периода II–IV век, наличните данни не позволяват да бъде говорено за наличието на ясно разграничима и консистентна „българска“ културна или етническа идентичност в този ареал. Всички твърдения за подобно присъствие следва да бъдат разглеждани като хипотетични конструкции, които изискват не утвърждаване, а допълнително емпирично и сравнително обосновано изследване. Дотогава, всяка реконструкция на ранната българска история в северното Черноморие следва да остане предпазлива, критична и методологически прозрачна.

Изследването на ранните споменавания на етнонима Bulgari в античните писмени източници е от съществено значение за реконструкцията на най-ранните етапи от българската етническа история. Въпреки това, наличните данни са ограничени, фрагментарни и често контекстуално обременени от литературни и идеологически шаблони. Един от най-често цитираните извори в тази връзка е съчинението Getica на готския историк Йорданес, написано около 551–552 г., което съдържа предполагаемо най-ранното недвусмислено упоменаване на българи в северното черноморско пространство.

В глава 63 на Getica, Йорданес заявява: “Ultra et supra Pontum, Bulgari, quos nostrae culpae innotuerunt, sedes habent...” – „Отвъд и над Черно море живеят българите, които станаха известни поради нашите грехове.“ На пръв поглед този фрагмент изглежда като пряко свидетелство за географското местоположение и историческото присъствие на българите. По-внимателен критически прочит обаче поставя под въпрос неговата изворова стойност като конкретна историческа регистрация, а не като реторическа и богословска конструкция.

На първо място, географското обозначение supra Pontum в късноантичната литература е термин със значително по-широк и аморфен обхват от съвременните координатни разбирания. Терминът не обозначава непременно строго „на север“ от Черно море, а по-скоро „отвъд понтийската граница“ от гледна точка на византийската периферия. Това позволява включването на разнообразни територии – от севернокавказкия ареал до западните степи на Евразия – без задължително географско прецизиране. В този смисъл, локализацията на Bulgari от Йорданес следва да се тълкува като литературно-геополитическо обозначение, а не като картографски фиксирана реалност.

На второ място, етнонимът Bulgari се появява в пасажа в рамките на типичен за късната античност богословски наратив. Изразът „quos nostrae culpae innotuerunt“ – „които станаха известни поради нашите грехове“ – е част от стандартен езиков шаблон в християнската историография, при който бедствията, нанасяни от външни народи върху империята, се интерпретират като наказание за моралния упадък на християнското общество. Подобна реторика откриваме у Прокопий Кесарийски, Зосим, Йоан Малала, Теофан Изповедник и други. Следователно, появата на етнонима в този контекст следва да се разбира не като конкретна референция към определен военен сблъсък или трайно присъствие, а като морализиращ елемент в универсалната история на греха и възмездието.

От трета страна, самата структура на етническия каталог у Йорданес е подчинена на реторически принципи. Последователността, в която се споменават Acaciri, Bulgari, Huni, не предполага строга хронологическа или териториална логика, а следва традицията на „варварската география“ – литературна техника за подреждане на народи отвъд римския цивилизационен хоризонт, чрез която се постига реторическа, а не емпирична консистентност. Поради липсата на допълнителна информация относно културните, езиковите или институционалните характеристики на тези Bulgari, тяхната идентификация остава силно хипотетична и отворена за тълкуване.

Не бива да се пропуска и фактът, че Getica представлява компилационен текст, базиран на по-ранното, днес изгубено съчинение на Касиодор, изготвено вероятно в началото на VI в. Касиодоровата перспектива, ориентирана към прославяне на готската история и вписването ѝ в римската традиция, добавя допълнително интерпретативно натоварване към етноименната топонимия. В този смисъл, дори самото упоменаване на Bulgari може да е плод не на емпирично знание, а на вторична етнографска рецепция в духа на късноантичните схеми.

И накрая, остава отворен въпросът дали използваният от Йорданес етноним Bulgari кореспондира пряко с по-късната историческа формация на Дунавска България или обозначава друг, временен и епизодичен етнополитически субстрат. Една възможност, разглеждана в съвременната историография, е, че названието Bulgari през VI в. все още не носи стабилна етническа стойност, а обозначава коалиционна група от конни военизирани племена, функциониращи в условията на степна мобилност и динамика, без фиксирана териториална база или институционална структура.

Споменаването на българите в Getica е ценно, но изолирано свидетелство, което следва да бъде разглеждано с висока степен на методологическа предпазливост. Липсата на пряко съпоставими археологически и текстуални данни от същия период означава, че това свидетелство не може да се използва като самостоятелен аргумент за доказване на ранно и трайно присъствие на българите в северното Причерноморие. Вместо това, то трябва да бъде интерпретирано като част от по-широкия дискурс за варварите в късноантичната историческа мисъл – дискурс, в който фактографското и символното, геополитическото и богословското се преплитат по начин, изискващ внимателен и интердисциплинарен анализ.

Археологическите свидетелства от територията, разположена между реките Днестър и Днепър, очертават един от най-динамичните и хетерогенни културни процеси на Късната Античност – формирането на т.нар. черняховска култура (II–IV в. сл. Хр.). Представляваща многослоен археологически феномен, черняховската култура се простира върху обширен ареал от северното Причерноморие, обхващащ съвременни части от Молдова, Западна и Централна Украйна, и достига до югозападните региони на Русия. Археологическият ѝ хоризонт демонстрира едновременно структурна зрялост и културна отвореност – качества, които я отличават като уникален случай на междуетническа симбиоза и социална иновация в рамките на постимперския свят на Евразийската степ.

Сред водещите характеристики на този археологически комплекс се открояват редица технологични и социални индикации за напреднало ниво на организация: разпространението на грънчарското колело, изработката на висококачествени фино полирани съдове, наличието на пространствено регламентирани селищни структури, както и следи от социална диференциация, специализирано занаятчийство и комплексна погребална обредност. Тези особености свидетелстват за интензивна интеракция между различни културни субстрати – включително дако-сарматски, готски, алански и, по-особено, такива с възможен балкански произход.

Именно върху тази последна компонента – хипотезата за балкански културни импулси в черняховския ареал – се концентрира настоящият анализ. Особено показателна е появата, в рамките на черняховската керамична продукция, на съдове с изключително високо ниво на технико-технологична изработка, аналогични по форма, декорация и изпалителна техника на късноелинистическите и ранноримските грънчарски традиции от долнодунавския и тракийски ареал. Фактът, че този тип съдове изчезват от балканската археологическа сцена след II в. сл. Хр., но се „преактивират“ в нов контекст на север от Черно море, поставя основателни въпроси относно механизмите на трансфер – било чрез миграции, културни дифузии или вторични адаптации на изоставени технологични практики.

Аргументът за директна демографска мобилност от юг на север намира допълнителна подкрепа в историческите извори. Страбон, в книгите си Geographica и Historika Hypomnemata, описва процес на масово обезлюдяване и разселване на население от Илирия, Тракия и части от Дакия вследствие на римски военни интервенции, нашествия на варварски групи и институционалната нестабилност на периферните провинции. Същевременно, римската неспособност да интегрира бежанските и прогонените общности в ефективна административна рамка поражда възможности за тяхното пренасочване към нови, по-слабо контролирани територии. В този контекст, севернопонтийският регион, граничещ с Империята, но извън прякото ѝ управление, се явява потенциално убежище и арена на културна реорганизация за преселени или самонастанени групи.

Археологическият материал подкрепя тази интерпретация чрез редица индиректни индикатори. Например, особености в типологията на керамиката, погребалната архитектура и орнаменталния репертоар в определени черняховски некрополи показват структурни прилики с практики, засвидетелствани в долнодунавските и вътрешнобалкански региони от I–II в. сл. Хр. Същевременно, някои некрополи свидетелстват за дуализъм в обредността – редуващи се инхумации и кремации – което може да отразява културна хибридност, произтичаща от сливане на локални и привнесени обичайни системи.

В рамките на тази динамика, особено внимание заслужава въпросът за евентуално присъствие на протобългарски или сродни с тях групи в черняховската среда. Макар категорична етническа атрибуция на археологическия материал да остава невъзможна (поради липсата на пряко кореспондиращи текстови извори или еднозначна символика), множеството културни корелати — включително номадски елементи в погребалния инвентар, специфични типове оръжия и конска екипировка, както и форми на жилищна архитектура — отварят възможности за анализ в рамките на по-широкия хипотетичен спектър на „етнокултурна среща“.

В този смисъл, реконструкцията на черняховската културна екосистема следва да се извършва не чрез търсене на хомогенност или етническа чистота, а чрез проследяване на процеси на акултурация, реадаптация и културна пролиферация. Присъствието на балкански елементи в този северен контекст не следва да се разбира като прост резултат от механично преместване на население, а по-скоро като израз на трансрегионален обмен, посредничен от война, икономика, миграция и идентичностни трансформации.

Черняховската култура, в своята комплексност, представлява много повече от статичен археологически конструкт. Тя е жива лаборатория на културна хибридизация, в която възможните балкански приноси — материални, технологични, ритуални — играят важна, макар и трудно отделима, роля. Само чрез прилагането на интердисциплинарен подход, включващ археология, историческа демография, лингвистика, генетика и културна антропология, може да се постигне по-цялостно и нюансирано разбиране за мястото на балканските групи в генезиса на севернопонтийската етнокултурна конфигурация през късноримската епоха. Такъв подход не само преосмисля границите на културно влияние, но и предлага нови перспективи относно възникването на политически и етнически формации в постимперския свят на Късната Античност.

Етногенетични и културно-антропологични проекции

Съвременният напредък в популационната генетика, базиран на изследвания на митохондриална ДНК (mtDNA), Y-хромозомни хаплогрупи и автозомни геномни данни, разкрива нови измерения в анализа на древни миграции и културни трансфери в рамките на Късната Античност. Сред най-обсъжданите маркери в този контекст е Y-хаплогрупа I2, чийто най-ранен произход се проследява до мезолитните ловци-събирачи на Балканския полуостров. Днес тя се регистрира с висока честота в популациите на Западните и Централни Балкани, но и в ареала на Черняховската култура, по-специално в зоните между Днестър и Среден Днепър.

Разпространението на хаплогрупа I2 в контекста на културни формации като Черняховската (III–V в. сл. Хр.) придобива особена значимост за изследванията на етногенезата в Източна Европа. Наличието ѝ в образци, датирани от периода на Късната Римска империя, позволява формулирането на хипотези за транслокация или дифузия на балкански популации в севернопонтийския регион — процес, който вероятно се осъществява във връзка с разпада на римската провинциална система в Дакия и Мизия, както и в контекста на възобновяващи се военни и миграционни сътресения, включително готските нашествия и хунската експанзия.

Важно е да се подчертае, че съвпаденията в хаплогрупи не следва да бъдат абсолютизирани като пряко доказателство за етническа идентичност. Те обаче предлагат надежден инструмент за проследяване на генетична приемственост и за реконструиране на древни демографски динамики. Комбинирани с археологически и антропологични данни, тези маркери разширяват аналитичния хоризонт на етногенетичните изследвания и позволяват да се очертаят по-сложни и многопластови модели на взаимодействие между различни културни и биологични общности.

В рамките на черняховската културна система се регистрира интензивен културен синкретизъм между германски (предимно готски), сарматски, гето-дакийски, славянски и други степни елементи. Археологически находки, свързани с погребална обредност, керамични стилове и технологични практики, свидетелстват за пластов характер на културната интеграция в този регион. Някои от тези елементи — като плановете на жилища тип „полуземлянка“, специфични форми на металургично производство и определени типове керамика — показват структурни аналогии с балканските културни реалии от ранноримската епоха, особено в Тракия и Дакия.

Тези паралели отварят възможност за разглеждане на хипотезата, че балкански групи — включително потенциално и ранни протобългарски ядра — са могли да участват в формирането на етнокултурната мозайка на черняховския ареал. Подобна хипотеза се подкрепя и от езиковедски и ономастични анализи, включително чрез регистрирането на топоними и хидроними със старобалкански корени в зони северно от Черно море, както и чрез съществуването на субстратни лексикални елементи с възможен тракийски или дако-мизийски произход в по-късните прабългарски диалекти.

В този контекст протобългарската етногенеза следва да се разглежда не като изолиран процес в рамките на степната културна традиция, а като резултат от сложна и многопосочна интеграция на различни популационни компоненти, включително балкански, ираноезични, тюркски и германски. Въпреки липсата на пряка писмена документация за демографски потоци от юг на север в периода III–V в., акумулацията на археогенетични, материални и културно-антропологични свидетелства сочи към съществуването на по-дълбока балканска връзка в контекста на севернопонтийските културни процеси.

Задълбоченият синтез между генетични данни и културно-исторически анализ предоставя ефективен методологически инструментариум за реконструкция на сложната етническа картина в периода на късната античност и прехода към средновековния свят. Този подход позволява не само да се идентифицират възможните механизми на трансфер на население и културни практики, но и да се постави под съмнение традиционната бинарност между „варвари“ и „римляни“, между „степ“ и „Балкани“, заменяйки я с по-гъвкави, мрежови и взаимозависими модели на културна циркулация.

Въз основа на наличните археогенетични и културно-антропологични данни, може да се предложи интерпретация на черняховската културна общност не като продукт на еднопосочна миграционна вълна, а като резултат от серия от демографски и културни преходи, включително такива, произхождащи от южните, балкански територии. В този смисъл, процесът на формиране на протобългарската идентичност, както и на други ранносредновековни общности, следва да се осмисли в контекста на една широка и комплексна културно-генетична матрица, в която взаимодействията между степ и Балкани, между местно и привнесено, между автохтонно и асимилирано, играят ключова роля за изграждането на новите етно-културни реалности на постримския свят.

Проблематизация на етническите означения в късноантичните извори: концептуални граници и историографски перспективи

В късноантичната епоха, когато политическите, културните и социалните реалности на Евразия претърпяват дълбоки трансформации, употребата на етнически наименования в историко-литературните и географските извори следва да бъде подлагана на методологически критичен прочит. Термини като „българи“, „хуни“, „готи“, „сармати“ и др., макар привидно функциониращи като стабилни етноними, в действителност изпълняват многофункционална роля в рамките на дискурсивната практика на късноантичните автори. Те често представляват условни означения, отразяващи променливи политически лоялности, военни конфигурации или географски представи, а не хомогенни етнически субекти в съвременния смисъл на понятието.

Така нареченото „етническо“ в античния дискурс е по-скоро символна конструкция — обобщение на комплекс от поведенчески, културни или териториални характеристики, приписвани на определена група в конкретен исторически контекст. Често тези наименования обозначават коалиции от различни родови и племенни формирования, временно консолидирани около силна фигура или под въздействието на външни фактори като миграции, военни съюзи или търговски интереси. Следователно, етнонимите в късноантичната реторика не могат да бъдат тълкувани като отражение на устойчива биологична или езикова идентичност, а по-скоро като политико-социални етикети, функциониращи в рамките на специфични идеологически и наративни структури.

Класически пример за тази концептуална амбивалентност представлява творбата Getica на Йорданес. Макар съчинена през VI в., тя черпи данни основно от по-ранния труд на Касиодор (от средата на V в.) и отразява една вече анахронична картина на етническата и геополитическа динамика в Северното Причерноморие. Липсата на споменавания за утигури и кутригури — групи, които съвременниците на Йорданес като Прокопий Кесарийски и Агафий Миринейски вече регистрират като значими политически субекти — подсказва, че етнографският регистър в Getica отразява реалност от по-ранна епоха, вероятно от времето на хунската хегемония през IV–V в.

Споменатите в Getica „българи“ следователно не следва да бъдат идентифицирани автоматично с кутригурите или утигурите от VI в., а по-скоро с по-ранен военнополитически субстрат в степния свят — евентуално гранична общност, ситуирана в периферията на хунската конфедерация, или васални формирования с частична автономия. Географското им позициониране „горе и отвъд Черно море“ — т.е. в зоната между долното течение на Днепър и западния Черноморски басейн — насочва към пространството на черняховския културен ареал. Това позволява да се предполага, че споменаването на българите в Getica се отнася до една много по-ранна и вероятно вече консолидирана политическа и културна идентичност, чието изкристализиране е станало в мултиетническа среда.

Черняховската културна конфигурация (III–V в. сл. Хр.) се отличава със своята археологическа хетерогенност и социална комплексност. Комбинирайки елементи от гето-дакийски, сарматски, готски, славянски и, както може да се допусне, протобългарски култури, тя представлява продукт на дълготрайно съжителство, икономически взаимодействия и културна трансмисия между различни популационни групи. В тази среда „българите“ — както терминът се явява у Йорданес — може да са обозначавали не етнически чиста група, а специфична военно-племенна конфигурация с ясно разпознаваема политическа и културна характеристика в границите на късноантичната евразийска степ.

Като такъв, терминът „българи“ следва да бъде концептуализиран в категориите на т.нар. ethnogenesis — процес на политическо и културно формиране на нова общност, базиран не толкова на родова или расова хомогенност, колкото на съвместно участие в общи исторически обстоятелства: мобилност, война, васалитет, асимилация и интеграция в по-широки политически структури (в случая хунската конфедерация). В този смисъл, употребата на етнонимите в античните извори следва да бъде осмислена не като обективна етнографска категоризация, а като част от реторическата и политическата логика на самите текстове.

Тази необходимост от контекстуален и диахронен анализ е особено належаща в съвременната историография, където често се наблюдава тенденция за ретроактивно проектиране на модерни национални или етнически концепти върху древни исторически обекти. Подобен анахронизъм замъглява комплексния характер на античната социална реалност и подменя историко-културните процеси с редукционистки наративи.

Следователно, критическото осмисляне на етническите означения в късноантичните извори изисква интердисциплинарен подход, който да обединява филологически анализ на първичните текстове, археологическа интерпретация на културния контекст и културно-антропологична рефлексия върху механизмите на колективна идентичност. Само по този начин може да се изгради надежден и аналитично устойчив модел на формирането и разпознаването на протобългарските групи в севернопонтийското и степно пространство преди VII век. В този смисъл, споменаването на българите в Getica не е доказателство за наличието на държавна структура или национална идентичност в съвременния смисъл, а по-скоро израз на ранна политическа видимост на една група, която тепърва ще придобие устойчив облик в рамките на постхунския свят и трансформацията на Евразийската степ в прага на Средновековието.

Възможни контури на едно ранно българско присъствие в северното Причерноморие (II–IV век)

Анализът на наличната изворова, археологическа и културно-историческа база данни не позволява категорично да се утвърди хипотезата за съществуването на организирана и устойчива българска политическа или етническа структура в северното Причерноморие през периода II–IV век сл. Хр. Отсъствието на директни писмени свидетелства, еднозначни етноними или отчетливи археологически маркери, които да се свържат недвусмислено с раннобългарски общности, поставя предел пред възможността за реконструкция на ясно очертана историческа реалност. Независимо от това, редица индиректни и интердисциплинарно съотнесени индикатори очертават правомерността на предположението, че в посочения хронологически отрязък в степния пояс северно от Черно море е налице протобългарско или сродно на него етнокултурно присъствие с формиращ се характер.

На първо място, свидетелството на Йорданес в Getica (средата на VI век) заслужава внимателен контекстуален прочит. Макар неговото произведение да съдържа съществени анахронизми и идеологически натоварени конструкции, споменаването на „българите“ („Bulgares“) в рамките на описанието на скитското пространство — географски ситуирани „горе и отвъд Черно море“, западно от хуните — представлява ценно указание. Независимо че етнонимът у Йорданес не носи семантиката на национална идентичност в съвременен смисъл, присъствието му в контекста на IV век (периода, за който текстът основно реферира) позволява да се предположи, че една ясно разпознаваема военно-племенна общност е функционирала в рамките на постсарматския и черняховския свят.

Археологическата картина допълва тази хипотеза. Черняховската култура, чийто хронологически обхват съвпада с периода на интерес, се характеризира с комплексна етническа и социална структура. Макар доминирана от готски елит, тя включва сарматски, дакийски, алански и славянски компоненти — и не на последно място, индикатори за балканско културно влияние. Тези взаимодействия се проследяват в керамичната типология, погребалните ритуали, фортификационните практики и структурите на селищна организация. Възможността за присъствие на протобългарски групи в тази културна рамка не може да бъде изключена, особено ако се приеме, че те са функционирали като подвижни, военнополитически организирани конгломерати, интегрирани временно в по-широки племенни конфедерации.

Демографската динамика в постдакийския период (след изтеглянето на римските легиони от Дакия в началото на II век) също заслужава внимание. Освободените територии предразполагат към заселване от различни групи, включително възможни елементи от старобалканско или трако-скито-сарматско население, чиято мобилност е ускорена от военнополитическите трансформации в долнодунавския и понтийския регион. Наличието на протоалтайски, ираноезични и балкански езикови субстрати в по-късния старобългарски лексикален пласт може да се тълкува като отзвук от такива дълбоки, многослойни процеси на етнокултурно преплитане.

Същевременно мултидисциплинарният подход е не само препоръчителен, но и необходим за адекватното проследяване на тези процеси. Генетичните изследвания, основани на популационна ДНК (включително Y-хромозомни и митохондриални маркери), позволяват да се проследят евентуални връзки между населението на Черноморската степ и южнобалканските региони, като се регистрират сходства в хаплогрупи и генетични подписи, свързани с автохтонното население на Югоизточна Европа. Лингвистичните реконструкции — особено в областта на ономастиката и субстратната лексика — също подсказват възможна приемственост и взаимодействие между ираноезични, алтаистки и балкански елементи, оставили отпечатък в старобългарския език.

Археологически корелации на материалната култура (особено в сферите на оръжието, керамиката и погребалните съоръжения) разкриват мрежи на културен обмен, които трудно могат да се интерпретират като еднопосочна миграция или асимилация. По-скоро става дума за синкретични процеси, които произвеждат нови културни конфигурации чрез механизми на адаптация и политическо договаряне в контекста на варварски конфедерации. В тази връзка присъствието на протоелементи, които по-късно ще бъдат асоциирани с българската етногенеза, може да бъде търсено не в държавни или племенни рамки, а в зоните на контакт, периферия и преход между доминиращите етнополитически формации — готски, сарматски, алански и по-късно хунски.

Не по-малко важно е и внимателното историографско осмисляне на писмените извори, в които споменаването на „българи“ трябва да се разглежда не като проява на етническа консистентност, а като продукт на късноантичната етнонимична стратегия — механизъм за означаване на мобилни, често мултиетнически военно-политически образувания. От тази гледна точка българите в Getica представляват не толкова „народ“ в модерния смисъл, колкото социална и политическа конструкция, утвърдена чрез военна мобилност, лидерство и културна адаптивност.

Макар и лишено от сигурни документални опори, предположението за ранно, макар и неструктурирано, протобългарско присъствие в северното Причерноморие през II–IV век може да бъде смятано за допустимо в рамките на реконструктивна и критически осъзната научна хипотеза. Това присъствие следва да се мисли не като изолирана, хомогенна реалност, а като част от сложната тъкан на варварските трансформации в късната Античност. В този смисъл степният ареал северно от Черно море не е просто транзитен коридор, а активна сцена на културно и демографско взаимодействие, в която протобългарските елементи играят роля, която постепенно ще се кристализира в процеса на формиране на българската средновековна идентичност.

Лалю Метев, 3 август 2025 г.