Разказ на очевидец — Никола Начов, калоферец

...Както е известно, по време на Руско-турската война, в началото на юли 1877 г., генерал Гурко с вихрена смелост премина Стара планина, превзе Шипка, Казанлък и Стара Загора, но скоро бе принуден да се върне обратно и да се установи на шипченските височини, тъй като приближаваше армията на Сюлейман паша.

На 7 юли руски авангард от около 20–40 казаци достигна Калофер, после посети Карлово и Сопот, но също така бързо се изтегли обратно. Посрещнати навсякъде с неописуема радост от българите, казаците вдъхнаха кратка надежда за освобождение.

Преди това в Карлово българи и турци се бяха споразумели за взаимна защита – както от руси, така и от турци. Българите честно удържаха на думата си. Турците – не. Веднага след като руските части напуснаха Розовата долина, разярени и окуражени турски башибозуци, а и редовна войска, нахлуха, за да грабят, палят и отмъщават навсякъде, където бе стъпил руски крак.

Карлово бе обградено с железен обръч. Турците щурмуваха града с ярост – грабежи, убийства и насилия заляха улиците. По-видните българи – свещеници, учители, търговци – бяха арестувани, вързани и под конвой изпратени пеша към Пловдив. Мнозина, изнемощели от жажда, глад и жега, умираха по пътя или биваха доубивани. Само най-силните достигнаха Пловдив, където ги очакваха затвори, мъчения и дълги разпити.

В Пловдив започнаха масови арести на будни българи, обвинени от местни турци и някои гърци. Ужас и несигурност обхванаха града – никой не знаеше какво още предстои.

На 12 септември сутринта, из улиците на града зловещо се издигнаха бесилки — само по Узун чаршия (днешната Главна улица) имаше около двадесет. Такива се появиха и в други квартали. Започнаха да обесват главно карловци. Влачеха ги — измъчени, изпити, жълти, боси, с дълги коси и бради — с прикрепени на гърдите смъртни присъди, заобиколени от озлобени войници. Жертвите бяха неузнаваеми.

Всеки ден по 25–30 души бяха обесвани в продължение на седмица. Сред тях имаше и селяни от Старозагорско и Чирпанско. Туркини, изпълнени с омраза, обикаляха бесилките, сипеха клетви и псувни. Един луд турчин — някой си баба Исмаил — обикаляше града с кичозно накичена глава и дрънкулки, разказваше измислени вести за „турски победи“, сочеше бесилките и повеждаше деца, които по негова подбуда плюеха и замеряха с камъни телата на обесените.

Труповете оставаха да висят по цял ден под жаркото септемврийско слънце. Понякога дори биваха забравени до следващата сутрин. Привечер ги натоварваха на сметарски коли и ги заравяха наемни цигани – набързо, без опело, извън града – край харманите и върбалъците зад Марица по пътя за Калофер.

На Багъ хан (днес близо до Градската градина), обесиха свещеник иконом Христо. На гърдите му още белееше присъдата. Срещу него – до еврейския тенекеджийски дюкян – бе обесен лекарят д-р Киро Попов от Калофер, завършил медицина в Букурещ през 1869 г., брат на митрополит Константин Врачански и баща на д-р Д. Киров в София.

И двамата бяха невинни. И двамата станаха мъченици – жертви за вярата и отечеството.

— Никола Начов, Църковен вестник : Брой 40 Място София Година 1926


– – –


Карлово – средище на просвета и родолюбие
(Исторически преглед и биографична скица за иконом Христо от Карлово)

Още от началото на XIX век Карлово се утвърждава като будно и просветено средище. През 1827 г. в града започва да разпространява знания даскал Райно Попович, а през 1837 г. даскал Брайко хаджи Генович (по-късно свещеник Брайко) – ученик на отец Неофит Рилски – въвежда взаимно-учителската (алалодидактическа) метода на обучение.

Карловските търговци били разпръснати из големи центрове на българската емиграция – Пловдив, Цариград, Букурещ, Галац, Одеса и др. Карлово изпратило много учители из страната: Иван Н. Богоев (по-късно Богоров – в Стара Загора), Параскева Дамянов (в Русе), Ботьо Петков (в Калофер) и други. Семейството Горанови дало трима образовани млади хора – Елисавета, Мария и Богдан, учили в Прага. А от Карлово произлиза и най-славният ни революционер – Васил Левски.

До 1877 г. сред видните карловски фамилии и личности се открояват: братята Иван и Димитър Гешови, Никола и Иван Т. Пулеви, Иван Горанов, Евлогий и Христо Георгиеви, Пенчо и Ботьо Божинови, Христо и Илия Рачеви, Христо Дастарджиев, Теофан Райнов, Иван Грозев, Васил Патев и други. В Карлово живее и умира (на 16 септември 1870 г.) видният благодетел и духовник – протосингел Кирил Нектариев.

Иконом Христо – просветител и мъченик
Иконом свещеник Христо е син на протойерей Василий – архиерейски наместник в Карлово – и ученик на Райно Попович. Семейството му е голямо и уважавано. Братята му са Стефан (търговец в Пловдив), Иван (кафтанджия), Харитон (кожухар) и Никола (ученик); има дете – малкия Василий (пеленаче), а майка му е Мария Ботова. Всички те са записани като дарители и спомощници на книги, включително на изданието „Александрия“.

Поради произхода си и връзката с гръцкия митрополит в Пловдив, Христо отрано научава гръцки език. В духа на времето и своето любознание, усвоява го отлично, показвайки се като достоен ученик на жаркия елинист Райно Попович. По-късно самият Христо става учител в Карлово и в Сопот.

Той е един от ранните наши книжовници-преводачи – човек, посветил се на делото на просвещението, книжнината и духовното укрепване на българския народ.