Аврам йерей Димитриевич: забравата и паметта в светлината на православната анамнеза

Фигурата на Аврам йерей Димитриевич (†1710), внук на търновския цар Шишман IV (1598) и виден представител на Карловската книжовна школа, остава почти непозната в официалната национална памет. Това отсъствие е не просто историческа несправедливост, а симптом на дълбока духовна и културна амнезия, която разрушава връзката на общността с нейното духовно и културно наследство. В православната традиция паметта не е архивиране на миналото, а живо и активно участие в духовното наследство – аналогично на литургичната анамнеза (гр. ἀνάμνησις), чрез която спасителните събития се правят „настоящи“ и достъпни за вярата на Църквата.

В Евхаристийната молитва анамнезата е сърцевина, в която църковното „припомняне“ се превръща в сакраментално присъствие:

«Τὰ σὰ ἐκ τῶν σῶν σοι προσφέρομεν, κατὰ πάντα καὶ διὰ πάντα»
(Литургия на св. Йоан Златоуст).

Това подчертава, че паметта е не просто ретроспективен акт, а действено „правене настоящо“ на Божиите дела. Св. Николай Кавасила в Ἑρμηνεία τῆς θείας Λειτουργίας уточнява:

«Ἡ ἀνάμνησις τῶν ἔργων τοῦ Κυρίου, οὐχὶ μόνον μνήμη, ἀλλὰ παρουσία ἐστίν»
(„Анамнезата на делата на Господа не е само спомен, а присъствие“, гл. 27).

Тази богословска концепция насочва към разбирането, че паметта за личности като Аврам йерей е живо участие в продължаващото им духовно дело, което формира и поддържа идентичността на общността.

Св. Йоан Касиан предупреждава:

„Забы́въше учителѧ своего, подобаетъ забы́ти и Писанїѧ, єгоже толковаше“
(Collationes, XIII, 5).

Забравата на духовните отци разкъсва нишката на живия корен, който свързва поколенията в Църквата. В случая с Аврам йерей това е не само исторически пропуск, а духовна ампутация – изтриване на иконата на идентичността. Това явление отговаря на понятието за „забравяне на битието“ (Sein und Zeit) при Хайдегер, като онтологична дезориентация, заплашваща цялостността на човешкото съществуване.

Философът Пол Рикьор в La mйmoire, l’histoire, l’oubli говори за „активна забрава“ – институционално или съзнателно поддържано отсъствие, формиращо дефицит в колективната идентичност, както е и при българската памет за Аврам йерей.

В православната еклесиология паметта е κοινωνία – съборно и спасително общение с Бога и светците. Св. Василий Велики казва:

«Τὰ τῶν πατέρων παραδοθέντα, παρακαταθήκη ἐστίν, οὐ μόνον γνῶσις, ἀλλὰ βίος»
(„Предаденото от отците е не просто знание, а живот“ — De Spiritu Sancto, 27, 66).

Павел Флоренски развива тази идея, възприемайки паметта като „иконен прозорец“, през който миналото не е изгубено, а живо и осветено в настоящето. Изтриването на името и делото на Аврам йерей е затваряне на този прозорец, водещо до духовна бедност и обезсилване на традицията.

Както Евхаристията чрез анамнезата прави Христовата жертва действително присъстваща, така и възпоменаването на духовните стълбове като Аврам йерей е не само културен акт, но и духовна комуникация с благодатта, която те принасят на общността. Св. Григорий Нисийски твърди:

«Ἡ μνήμη τῶν ἁγίων κοινωνία ἐστὶ πρὸς τὴν χάριν αὐτῶν»
(„Паметта за светците е общение с тяхната благодат“ — De vita Moysis, PG 44, 377).

В този смисъл възстановяването на паметта е литургично действие – възкресение на нарушената връзка с духовните корени.

В историческата реалност на османското владичество и по-късните политически промени, личности като Аврам йерей са маргинализирани и заличени от официалната памет. Това е екзистенциален феномен, който кореспондира с онтологичното забравяне на битието, описано от Хайдегер, и води до дезориентация в смисъла и идентичността.

В православното богословие паметта е есхатологичен акт, разкриващ тайнството на Църквата като Тяло Христово – жив организъм, в който миналото, настоящето и бъдещето са в непрекъсната връзка. Възстановяването на паметта за Аврам йерей е възкресение на духа – връзка с отца и корена, която възстановява цялостността на народа и Църквата.

Св. Йоан Златоуст напомня:

«Τιμῶντες τοὺς ὑπὲρ τῆς ἀληθείας ἀθλήσαντας, τὸν Θεὸν δοξάζομεν, τὸν ἐκείνοις δύναμιν δόντα»
(„Почитайки онези, които са се подвизавали за истината, прославяме Бога, Който им е дал сила“ — Homiliae in Hebraeos, PG 63, 131).

Така паметта се явява неотменима духовна необходимост, без която народът губи живия контакт с боговдъхновеното си наследство.

Аврам йерей Димитриевич не е просто историческа личност, а богословско-парадигматично явление, което провокира към размисъл върху смисъла на паметта и забравата в православната еклесиология и българската културна идентичност. Отчуждението от предците води до криза на смисъла и идентичността, проявяваща се като духовна рана върху тялото на народа.

В православието човешката и общностната идентичност не съществуват извън тайнството на свещеното общение (комуниона) – връзка с Бога и другите чрез Духа Свети. Аврам йерей въплъщава това тайнство чрез книжовната и просветна дейност, а неговото забравяне символизира срив на тази връзка и единната духовна цялост.

Православната памет е херменевтичен акт, който съхранява и интерпретира миналото в светлината на есхатона – окончателното откровение на Божието Царство. Паметта за Аврам йерей трябва да бъде жива духовна практика, която съхранява истинската идентичност на народа – закодирана във вярата, културата и историческия опит.

Аврам йерей е призив към духовно възкресение на паметта и преосмисляне на идентичността като паметно общение. Това не е само академична или културна задача, а богословска необходимост за цялостността на Църквата и народа. Забравата, която тегне върху неговото име, предизвиква съвременника да отвори сърцето си за автентичното богословско измерение на паметта – акт, който утвърждава пълнотата на живота в Бога и общението с другите.

Аврам йерей Димитриевич не е просто историческа личност, а живо богословско събитие – пример за еклесиологичен и културен феномен, в който паметта е посредник между миналото, настоящето и бъдещето. Възстановяването на паметта му е акт на духовно възкресение, който утвърждава идентичността на българския православен народ и поддържа живото общение в Църквата – живо тяло, което продължава своя път във времето и есхатона.

Аврам йерей – духовен страж на книжовността и паметта в българската история

Нашият приснопаметен прародител, Аврам йерей Димитриевич – внук на цар Шишман IV – заема изключително значимо и трудно оспоримо място в духовната и културната история на българските земи през XVII век. В рамките на едно от древните подбалкански селища – Сушица – той развива книжовна и просветителска дейност, която, пренесена през изпитанията на османското владичество, съчетава верността към православната вяра с утвърждаването на българската словесна традиция. Фигурата му трябва да се разглежда не просто в локалния контекст на регионалното културно наследство, а като органична част от широкия процес на духовно оцеляване и идентификационно самоутвърждаване на българския народ.

Топонимът „Сушица“ намира своето най-ранно сигурно писмено потвърждение в Карловското вакъфнаме от 15 април 1496 г., в което с изключителна детайлност са очертани землищните граници на днешно Карлово – тогавашното село Шахин. В същия османски документ е засвидетелствано и наименованието „Шушитче“ – турска транслитерация и превод на „Сушица“, а също и топонимът „Балкан етеи“ („полите на Балкана“), отразяващ географската и етнокултурна специфика на района. Именно в тази историко-географска и културна среда Аврам йерей Димитриевич развива своята книжовна и просветителска дейност. Той се явява пряк наследник и продължител на живата традиция на българската словесност и православна вяра в епоха, белязана от тежкото духовно и политическо подчинение на османското владичество, но и от постепенното пробуждане на националното съзнание и самосъзнание.

Несъмнено бащиният ни род Аврамови (R-BY39684), чийто родоначалник се явява Аврам йерей Димитриевич, заема значимо място в стопанската, просветната и благотворителната дейност на българската емиграция във Влашко през XIX век. Синовете на Генко Аврамов от Свищов – Гаврил и Михаил – изграждат устойчиви и стратегически значими връзки с търговско-банкерската фирма на братя Георгиеви в Букурещ, които са и наши кръвни родственици. Това сътрудничество надхвърля рамките на обичайните търговски взаимоотношения, придобивайки характер на дългосрочно доверено партньорство, в рамките на което Гаврил и Михаил Аврамови се утвърждават като едни от най-близките и надеждни сътрудници на Георгиеви, споделящи с тях не само икономически интереси, но и просветителски и благотворителни ангажименти.

Особено показателно свидетелство за обществената ангажираност на рода Аврамови е тяхната просветна благотворителност. В сътрудничество с Евлогий Георгиев те правят дарения от по 7000 жълтици за образователни нужди – сума, която рязко се откроява на фона на общия принос на всички останали дарители, възлизащ едва на 3100 жълтици. Този дисбаланс не само подчертава мащаба на тяхната щедрост, но и показва приоритетното значение, което отдават на просветата като стратегически фактор за националното въздигане.

В различни периоди братовчед ни Георги П. Аврамов от Сопот – вуйчо на Иван Вазов – заема длъжността секретар на галацкия клон на търговско-банкерската фирма на братя Георгиеви, което свидетелства за дълбокото доверие и висока степен на институционална интегрираност между двата рода. Други видни представители, като Атанас Аврамов (Свищов), Гаврил Аврамов (от 1872 г. представител на галацкия клон в Букурещ), Генко Д. Аврамов и Пантели/Пандели Аврамов, активно участват в търговските, финансовите и обществените инициативи на българската колония във Влашко, утвърждавайки я като значим център на възрожденската икономическа и културна дейност.

Въпреки безспорния им принос, имената на тези духовни и обществени стълбове са почти напълно заличени от живата национална памет – те отсъстват от учебници, музейни експозиции, паметни плочи, както и от топонимията на градските пространства. Това институционализирано мълчание е симптом на дълговременно културно забвение, при което „патриотизмът“ се редуцира до риторична поза, а историческата признателност деградира до празен церемониален жест, лишен от съдържателна връзка с действителната историческа памет.

Отсъствието на Аврам йерей Димитриевич (1620–1710) и редица от неговите заслужили потомци от утвърдените исторически наративи представлява не само акт на историографска несправедливост, но и съществена духовна загуба за националната памет. В неговото дело се разпознават ранните импулси на онази просветителска вълна, която ще достигне своя кулминационен израз в творчеството на отец Паисий Хилендарски и неговата Историѧ славѣноболгарскаѧ ѡ народе и ѿ цареи и ѡ стыхъ болгарскихъ и ѡ въсехъ деѧнїа ї битиа болгарскаѧ. В този смисъл, Аврам йерей следва да бъде разглеждан не само като локална духовна фигура, но и като органична част от дългата традиция на българската книжовност и църковно-национално пробуждане.

Забравата на подобни личности представлява симптом на дълбинна културна амнезия — структурна неспособност на обществото да интегрира миналото в живата тъкан на настоящето и да го превърне в надежден нравствен ориентир за бъдещето. В богословската перспектива паметта (ἀνάμνησις) не е пасивно възпроизвеждане на отминали факти, а действен акт на любов и духовно възкресение, чрез който се осъществява онтологична връзка с „тези, които благоугодиха Богу“ (ἅπαντας τοὺς ἀπ᾿ αἰῶνος εὐαρεστήσαντας τῷ Θεῷ). По аналогия, в историческия живот споменът за праведниците и достойните деятели е не второстепенен жест, а условие sine qua non за духовното и идентификационно оцеляване на народа.

Лалю Метев, 8 август 2025 г.

Лалю Василев Метев (роден на 20 октомври 1968 г. в София) е български юрист, родоизследовател, поет и публицист, чиято изследователска дейност се фокусира върху културната и духовна история на българските земи, с особен акцент върху генеалогията на значимите балкански династии и родове, в стремеж към възстановяването на забравени страници от националната памет. Автор е на множество генеалогични публикации, както и такива посветени на историческата топонимия, просветното дело и културните взаимодействия в Балканския регион. В трудовете си съчетава архивни изследвания с философска, богословска и културно-антропологична перспектива, стремейки се по възможност в пълнота да възстанови духовната приемственост между миналото и съвременността. По права бащина линия произлиза от рода Аврамови (R-BY39684), чиито дълбоки корени са свързани с личността на Аврам йерей Димитриевич, и разглежда своята изследователска дейност като дълг на памет и признателност към делата на предците си.