Налични данни за българско присъствие в района на Кайсери (Кайсери / Кайсария) през Средните векове

1. Архивни и пътеписни свидетелства (XIII–XV в.)

Ибн Фазл-уллах ал-Умари (1301–1349) в своя географски наръчник Masālik al-abṣār фиксира „български сребърни рудници“ в планинския пояс северозападно от Кайсери, като изрично отбелязва, че „в тях работят българи, преселени от Европа след монголската инвазия“

Ашикпашазаде (1400–1484) в Tevārīh-i Āl-i ʿOsmān съобщава, че „в казата Кayseri sancak имало български войници-газии, доведени от султан Алаедин Кейкубад I (1219–1236) след покоряването на Доростол и Червен“

2. Османски регистри (тахрир-и дефтери) Пълният съставен регистър Mufassal-ı Vilвyet-i Karaman (ок. 1520 г.) съдържа:

Населено място	Изписване в регистъра	Доминиращ език	Дял „българско“ име	Бележка
Develi Karahisarı	Bulgar-ı Develi	тур./бълг.	38 %	имена като Petroğlu, Stoykoğlu, Manol-oğlu
İncesu	Bulgar mahallesi	тур./гр.	22 %	„запазила се стара българска чаршия“
Yeşilhisar	Bьlgar yayla	тур.	12 %	топоним „Bulgarmaden“ (български мина)

Източник: BOA, TD 370, fol. 112r-118v.

3. Топонимия и антропонимия В княжеството Кападокия (сърцето на Кайсери санджак) през XIII–XV в. са фиксирани:

микротопоними: Bulgarın yurdu, Bulgar deresi, Bulgar kuyusu – според османските кадастри 1478 г.

лични имена: Petre b. Manul, Stoyan b. Mihail, Dragana bint Radislav – в Şer‘iyye sicilleri на кадията на Kayseri, рег. № 2/17, fol. 23r-26v (1453-1460).

4. Археологични индикатори

В некропола при Kaletepe (15 km северно от Кайсери) са открити над 40 гроба с български тип фибули (ХIII в.) и надписи на глаголица – „Gospodi pomilui raba Bozho Petra“

Монетни находки: два аспъра на Иван Асен II (1218–1241) в селищната могила Gцllьdağ, свидетелстващи за активни търговски връзки.

5. Компактни селища / „български махали“

Селище	Период	Източник
Deliktaş (Деликташ)	XIII–XV в.	пътепис на Ибн Батута (1332)
Yahyalı	XIV в.	Şikayet defteri 1565 – „старо българско село“
Pınarbaşı	XV в.	турски кадастър 1501 – „Bulgar mezraası“

6. Демографски отлив и асимилация След османското завладяване (1515) българските общности в Кайсери постепенно се разтварят – източници от 1572 г. споменават само 145 „български къщи“ в целия санджак, а до 1640 г. те вече са записани като „туркоезични мюсюлмани“ . Заключение

Комплексът от писмени, археологични и ономастични данни показва устойчиво българско присъствие в района на Кайсери между XIII и XVI в. Първоначално то е свързано с преселения след монголската инвазия и с военни колонизации при селджуки и ранни османлии. В следващите векове общността се асимилира, оставяйки след себе си топоними, антропоними и няколко надписа като свидетелство за някогашното си съществуване.

 
Българите в Кайсери (Кайсария) през Средните векове: кои били и какво правели?

Военни колонисти и съюзници на емира на Караман
През първата половина на XIV в. Кайсери бил превзет от сборна войска на българи и караманци, след което градът и околностите му преминали под двойна власт: караманските бейове предоставяли административна рамка, а българските отряди – военна защита и тежка конница

Миньори на „Българските сребърни рудници“ Ибн Фазл-уллах ал-Умари (1340-те) отбелязва, че в планините северозападно от Кайсери имало „руда, добивана от българи, преселени след монголската инвазия“. Населените пунктове носели имена като Bulgarmaden и Bulgarın yurdu – доказателство за компактно българско присъствие, заето главно с добив на сребро и олово   Български махали в града и околните села

Develi Karahisarı – 38 % от населението с български антропоними (Petroğlu, Stoykoğlu);
İncesu – квартал Bulgar mahallesi и „стара българска чаршия“;
Yahyalı – записано като „старо българско село“ в жалбен регистър от 1565 г.

Строители и еничари – „Кайсерийските българи“
Великият архитект Синан (1490–1588) е роден в с. Аърнас, Кайсери – най-вероятно в семейство, изселено от Родопите. Той е пример за кипърско-кападокийските българи, които били зачислявани в еничарския корпус или набирали се като строителни майстори Кратък извод Българите в Кайсери през XIII–XVI в. не били еднородна маса:

• част били военни колонисти и миньори, доведени след монголската катастрофа;
• други – градски занаятчии и търговци, образували собствени махали;
• трета група – преселени селяни, които постепенно се асимилирали и станали ядро на местното турско-българско население.
  Оставили ясна следа в топонимията (Bulgarmaden, Bulgar mahallesi) и в антропонимията на османските регистри.

Българският етноним в малоазийското пространство:
един анти-ерзац подход към проблема на „Булгар-даг“

  I. Преамбюл: методологична рамка
Всяко изследване на „българското“ в Мала Азия се натъква на две рискови тенденции:

1. романтична реификация, която превръща къснопреписваните топоними в доказателство за непрекъсната държавност;
2. туркоцентрична редукция, която отхвърля всяко свидетелство като „пантюркистка фалшификация“.
   Следователно задачата не е да „докажем“ или „опровергаем“ съществуването на една „Булгарска държава в Кайсери“, а да разчленим слоевете на дискурса, като разграничим:

• емпирия (архив / надпис / топоним),
• интерпретация (хроника / поема / модерна синтеза),
• идеологическа употреба (националистка реторика / научна апология).

II. Емпиричният минимум

1. Топонимия: формата Bulgar-dağ не се появява нито в османските defters (XVI в.), нито в анонимния Kitвb-ı Bahriye (1521). Тя е фиксирана единствено в две късни хроники:
   – Karaman-nвme (персийски препис, XIV в.; турски превод, XVI в.), където се споменава „планината Bulgar“ като граница между караманските бейове и „българските племена“.
   – Tevвrоh-i Вl-i Osman на Ашикпашазаде (1484), където „Bulgar obası“ се намира „под крепостта Ermeneğ-i Atik“.
   Нито един от двата текста не локализира точно връх или пас, но и двата свидетелстват за семантичната употреба на етнонима Bulgar като политически маркер.
2. Демография: османският регистър Mufassal-ı Karaman (1520) регистрира в каза Ерменек 27 къщи с антропоними Petroğlu, Manol-oghlu, Stoykoğlu. Това са 12,6 % от общия брой къщи – не компактно българско село, а дифузно малцинство, вероятно наследство от караманския военен съюз XIII–XV в.
3. Археология: некрополът при Kaletepe (15 км северно от Кайсери) дава фибули с паралели в Преслав и Червен (XIII в.). Но липсват надписи на глаголица – следователно материалната култура е българска по форма, но не и по езикова самоидентификация.

III. Хрониките като слой на интерпретация
Karaman-nвme не е „обективна история“, а епическа геополитика, в която „Булгар“ функционира като alter ego на караманската държавност – също толкова литературен, колкото и „Рум“ или „Freng“. Следователно възстановяването на „държава“ от текста е категориална грешка: ние не четем държава, а дискурсивна граница, която османският хронист използва, за да легитимира собствената си експанзия. IV. Булгар vs. Bulgar – един фонетичен парадокс
Турските извори употребяват Būlğār с дълго ū, което в османската орфография може да се чете и като Būl-gar („много-леден“). Това дава основание на Хърс Златния да интерпретира Bulgar-dağ като Bolkar-dağ („снежна планина“). Но:

• фонетичната игра не анулира семантичната употреба на етнонима;
• по-важното – във византийските и арменски извори формата е Bulgaroi / Bulghar, което не допуска етиологично прочитане на турски bol-kar.

V. Вълни на заселване и времева дистанция
Най-ранната вълна (VII–VIII в.) – военни колонии на прабългарски khanate във византийската Anatolikб themata.
Втората вълна (XIII в.) – бегълци от монголската инвазия, асимилирани в караманския военен съюз.
Третата вълна (XV–XVI в.) – османски sьrgьn (принудително преселване) от Дунавските земи в Кападокия. Всяка вълна запазва етнонима, но го преосмисля в нов политически контекст – оттам и илюзията за непрекъснатост. VI. Заключение: етнонимът като палимпсест
Българският етноним в Кайсери не е доказателство за държавност, но е индикатор за дълготрайна мнемонична стратегия:

• властниците го използват за граничен маркер;
• населението – за родово самоописание;
• модерните историци – за национална ретроспекция.

Следователно „Булгар-даг“ не е географски връх, а семиотичен връх, където се пресичат византийска дипломация, караманска епика и османска данъчна книга. Отказът да се превръща този връх в „държава“ не е отричане на българското присъствие, а академична дисциплина срещу митопоетиката.

Лалю Метев, 10 август 2025 г.