Никола Аврамов – забравеният строител на българщината

В родовата памет на всеки народ има имена, които времето постепенно заличава от официалните страници на историята, но които продължават да светят като тихи, постоянни пламъци в сърцата на потомците. Такова е името на Никола Аврамов – мой прапрадядо по пряка бащина линия, роден около 1821 г. в Калофер.

С труда, вярата и щедростта си той оставя траен отпечатък върху българското Възраждане. Като търговец, дарител и обществен деец, Никола Аврамов не само изгражда кантори и търговски мрежи, но и подпомага училища, църкви и национални инициативи – дейности, които превръщат личния му успех в общонародно благо.

Въпреки че след политическите събития от 1944 г. името му остава подценено в публичното пространство, днес неговият живот и дело заслужават да бъдат възстановени – не само като частна родова гордост, а като свидетелство за духовните и нравствените устои, върху които е изградена модерната българска нация.

Род и наследство

Никола Аврамов е първородният син на българския етнарх хаджи Аврам Чорбаджи – калоферски първенец, търговец и участник в движението на етеристите. Хаджи Аврам загива по време на Руско-турската война (1828–1829) край Стражата, по султанска заповед, след донос от руското командване. Още като дете Никола наследява не само имота, но и отговорността за рода.

Братята му – Димитър, Петър (впоследствие също станал хаджия), Христо и Стоян Аврамови – били заможни калоферски търговци (гайтанджии и чорбаджии). Всички по различен начин участвали активно в Църковно-училищното настоятелство, а хаджи Петър и Христо са били избирани за мухтари (кметове).

По бащина линия семейството свързва произхода си с последния търновски цар Шишман IV, а по майчина – с Бурмовия род, дал на България Христю Ботйов и първия министър-председател Теодор Бурмов. В тази двойна наследствена памет – царствена традиция и духовна мисия – се откроява призванието на Никола Аврамов да бъде едновременно търговец и духовен строител.

Дядо му, Кольо Загореца, преселник в Калофер от Ново село (Троянска околия, в Калофер известно като Загоре), бил внук на даскал поп Аврам – внук от своя страна на приснопаметния Аврам йерей Димитриевич. Кольо имал трима сина: Бельо, Аврам и Атанас. Тяхна майка била калоферката Гена, сестра на бъдещия нишки митрополит Виктор Чолакович (1783–1888). От брака на хаджи Аврам със съпругата му Гена, представителка на Бурмовия род, се родили: Мария, Никола, Димитър, хаджи Петър, Христо, Тота и Стоян Аврамови.

Гайтанджийският еснаф в Калофер и неговата роля

По бележките на сетнешния кмет Димо Хаджи Гендов (1837–1919), гайтанджийският еснаф в Калофер бил най-големият и най-престижен занаятчийски съюз в града. Той носел славата на прочутия калоферски гайтан – търсена и високо ценена стока, по-скъпа и по-качествена от произведената в Карлово, Сопот и Казанлък.

Занаятът бил строго регламентиран. Всеки пакет, тежащ около 2 оки, съдържал гайтан с дължина 40 топа по 42 аршина. За производството се използвала чиста табашка скубана вълна, боядисана със синило – гаранция за здравина и трайност на нишката. Контролът върху качеството се осъществявал от двама безплатни чауши – своеобразни инспектори, които редовно обикаляли работилниците. При нарушение недобросъвестният майстор бил задължаван да преустанови работа и да се яви пред председателя на еснафа с извинение и обещание за поправка. Глобите варирали от 1 до 3 оки восък, който се дарявал на църквата, а при повторни нарушения наказанията били още по-тежки.

Тази вътрешна дисциплина и самоконтрол издигали авторитета на еснафа дотолкова, че дори турската администрация рядко обръщала внимание на оплаквания срещу него, признавайки неговата сила и самостоятелност. Именно строгият ред и високото качество изградили трайния престиж на калоферския гайтан.

В редиците на еснафа влизали най-заможните и предприемчиви калоферски фамилии. Сред тях били и братята Аврамови, включително Никола, които съчетавали майсторството с търговска находчивост. Чрез своето участие те не само укрепвали икономическата мощ на града, но и подпомагали неговия обществен и културен възход, превръщайки Калофер в един от водещите центрове на занаятчийството и търговията в рамките на империята.

Търговец и дарител

Калоферци винаги са се отличавали с ученолюбие, задружност, скромност и стремеж към странстване. Още през 1814 г. във Виена съществуват три калоферски кантори – на Христя Хината, Киро Стоилов и Стоян Караминков. Обаче войните с Наполеон Бонапарта довеждат до значителен икономически срив, виенските банкноти обезценяват, а канторите се опропастяват. Мнозина калоферци напускат Виена и насочват вниманието си към Цариград, Мала Азия и Одеса.

В годините преди Кримската война калоферските фамилии постепенно установяват значимо влияние в Цариград, изграждайки стабилни търговски предприятия и съчетавйки икономическа дейност с културна и просветна работа. През XIX век Османската столица се превръща в своеобразна „втора родина“ за калоферци, които активно участват в живота на българската диаспора. С Освобождението тези първенци – включително потомците на фамилии като Аврамови, Бракалови, Золотович, Морфови, Странски, Тошкови, Тъпчилещови, Фетваджиеви, Филови, Шишеви и Шопови – пренасят своето влияние в новоосвободеното Княжество България или в Източна Румелия, ставайки част от политическия и културен елит.

Около 1848 г. в Балкапан-хан има двадесет стаи, в които пребивават 40–50 калоферци. В периода 1852–1877 в Цариград действат калоферски търговци като Христо П. и Никола П. Тъпчилещови, Никола и Тодор Бракалови, братята Комсиеви, Пею Ласков, братята Симови, Д. Тюлев, П. Стаматов, Христо Караминков, Ст. Гендов, Д. Несторов, Д. Минчов, братята Добреви, Цв. Илийчев, Ст. Комсиев, Н. Трифонов, Т. Барзов, Ив. Чоканов, Ст. Увалиев, Дамян Павлов, братята Аджарови, Ст. Брадински, Христо Груев, Н. Командарев, Драган Стойчов, както и подрядчици на турската войска за дрехи и хранителни продукти: Иван Дочооглу, Атанас Фетваджиев, Т. Сватовски, Станчо Мечкарев и Никола Аврамов.

Младият Никола Аврамов поема по пътя на търговията още от ранна възраст. Неговата кантора в Цариград се намира в Балкапан-хан – център на българската търговска общност в османската столица. Там той влиза в съдружие с Христо П. Тъпчилещов и за известно време управлява неговата кантора, която освен търговски и банков операции служи и като национално средище на българите в Цариград.

Кантората на Аврамов се намира в крепостното съоръжение между Египетския пазар и Златния рог. Там миризмата на мед, зехтин и подправки се смесва с гамата от звуци и цветове на многоликия Истанбул. Складовете и каменните дворове на Балкапан-хан са били не само място за търговия, но и „втора родина“ за българите – пространство за песни, беседи и взаимна подкрепа. Денем ханът оживява като търговски кошер, където се коват сделки и изгражда доверие; вечер – дворовете отекват от разговори, песни и смях, сякаш цялото българско село се е преселило в сърцето на султанската столица.

Този „камък на българщината“ обединява българи от Калофер, Клисура, Сливен, Копривщица и Добруджа. За мнозина поклонението в Цариград е непълно без посещение на българската черква и Балкапан-хан – символи на национална идентичност и общност.

В такава среда Никола Аврамов натрупва значително състояние като снабдител на имперската войска с дрехи и хранителни продукти. Но богатството му не е самоцел – то се превръща в извор на щедрост. Той редовно дарява средства за издаване на книги, подпомага училища, църковни настоятелства и национално-революционни комитети.

Балкапан-хан е едновременно „кантора“, „училище“ и „светски манастир“ – място, където българинът се учи да мери ръст с чуждите, но и да пази своето. В тази атмосфера Аврамов калява чувство за дълг към рода, църквата и бъдещата свободна България. Той се утвърждава не само като успешен търговец, но и като строител на българщината, който разбира, че истинското богатство се крие в общността, училището, храма и паметта на народа.

Или както Хюсеин Мевсим сполучливо отбелязва в „Балкапанъ-хан“ – българският микрокосмос в космополитния Цариград: От средата на 40-те до началото на 80-те г. на XIX век „Балкапанъ хан“ представлява за българите едно пространство, колкото интимно, родно, свое, толкова и публично - тук напусналият патриархалното си гнездо българин мери ръст с другите, утвърждава се в пъстротата и смесицата от народи и езици, добива и повишава самочувствието си, дотолкова, че изтъркулнал се от втория етаж на хана по стръмните стъпала и ударил силно главата си на каменния под, той се хвали със здравината й, сравнявайки я с гръцката, която би се строшила на „хилядо парчета“.

Участие в църковно-националната борба

Възпитаник на именитите даскали Райно Попович и Ботйо Петков, както и верен последовател на своя учител архимандрит Неофит Бозвели-Хилендарец, Никола Аврамов от ранни години свързва житейския си път с идеята за духовна независимост на българите. Най-ярко това проличава във Великденската акция от 3 април 1860 г., когато в храма „Св. Стефан“ в Цариград (т.нар. Дървена църква) българската общност открито отхвърля властта на Вселенската патриаршия.

На този Великден, когато църквата е препълнена с народ, тържественото богослужение внезапно придобива нов смисъл. В момента, когато трябва да бъде произнесено името на патриарха, хорът замлъква. Епископът, подкрепен от настоятелите, споменава името на султана, но не и на гръцкия първосвещеник. Така с едно мълчание и едно премълчано име българите изразяват волята си за самостоятелна църква.

Сред настоятелите, които подготвят и подкрепят този рискован акт, е и Никола Аврамов. По предание, седейки сред първенците на „Балкапанъ хан“, той изрекъл: „Днес сме повече българи от всякога – ако мълчим, и децата ни ще мълчат.“

Акцията не е спонтанен жест, а плод на дълга подготовка от страна на българските църковни дейци и търговския елит в Цариград. В нея участват Христо П. Тъпчилещов – народен представител в столицата, неговият брат Никола П. Тъпчилещов, техният съдружник Никола Аврамов, както и други близки наши родственици и съграждани: Димитър Н. Бракалов, Христо Д. Караминков, Димитър Хаджинесторов, Иван В. Чоканов и т.н. търговци от „Балкапанъ хан“, както и братовчед ни Тодор Ст. Бурмов.

От страна на еснафите се включват прапрадядо ни чорбаджи Стойко Мирчов Шишев, сродниците ни Драган Т. Чавдаров (дядо на митрополит Михаил Доростолски и Червенски) и Енчо Т. Еленкин, заедно с още много българи, свързани не толкова по кръв, колкото по съдба. Всички те действат като отговор на неотстъпчивостта на Вселенската патриаршия към българските искания.

Макар на пръв поглед „дребен“ жест, този акт има огромно символично значение – той бележи началото на откритото противопоставяне и поставя основата на борбата за Българска екзархия. Никола Аврамов остава и след това сред най-активните настоятели, събира средства, подпомага училища, организира общността и неуморно убеждава съгражданите си, че духовната свобода е равностойна на политическата.

Десетилетие по-късно, през 1870 г., с ферман на султан Абдул Азис се признава Българската екзархия. Така усилията на цяло поколение се увенчават с успех – българите получават легитимна духовна институция, която става стожер на тяхното национално и културно обединение.

Църковно-училищното настоятелство в Калофер

Църковно-училищното настоятелство в Калофер било ключов институционален орган, избиращ се ежегодно от многолюдно общоградско събрание, в което участвали представители на всички съсловия. Настоятелството се състояло от един свещеник и единадесет миряни, които между себе си избирали председател, касиер и писар. Тази комисия безвъзмездно управлявала делата, свързани с училищата, църквите, манастирите и някои общински въпроси, и по този начин играела централна роля в общественото управление на града.

Заседанията се провеждали редовно – всяка седмица – а всички решения се записвали в протоколите на настоятелството. Учителите и учителките се назначавали и заплащали от настоятелството, което стопанисвало и приходите от църковните имоти и балканските пасбища.

Освен образователни и финансови функции, настоятелството изпълнявало ролята на местен арбитър, разглеждайки търговски спорове, наследствени казуси и семейни конфликти. Благодарение на справедливостта и мъдростта на членовете му, повечето спорове били успешно помирявани, а решенията им се вписвали в протоколите и при желание се издавали преписи, признати и уважавани от турските съдебни и административни органи.

Настоятелството разполагало с капитал от около 100 000 гроша, който предоставяло на занаятчии и търговци със 12% годишна лихва, стимулирайки развитието на местния еснаф и търговията.

След Кримската война Калофер се утвърдил като значим търговски и индустриален център, натрупал значително богатство. В града били издигнати около 300 къщи по европейски образец, обзаведени с домашни килими и възглавници, а атмосферата наподобявала малък Цариград по богатство, култура, облекло и етикет.

Сред най-активните членове на църковно-училищното настоятелство и основни поддръжници на авторитета и развитието на Калофер били видни търговски фамилии като Бракалови, Аврамови, Бацурови, Шишеви, а също и Никола Аврамов. Тяхната дейност обхващала не само управлението на приходите и училищата, но и културно-национални инициативи, с което се засилвал авторитетът на настоятелството в обществото.

В състава на настоятелството се включвали: Недялко Бракалов, Т. Бракалов, Недю Начоглу, Христо Пиронков, Н. Добрев, Лазар Н. Топалов, Димо Хаджи Гендов, П. Павлов, Хаджи Неделчо Кьойбашиев, В. Сотиров, Хаджи Петър Аврамов, Наню Бояджиев, Генко Попов, Иван Ионка Драганов, Г. Славов, Начо Дойнов, Христо Брадинов, Т. В. Бракалов, Иван Диамандиев, Петю Бояджиев, Димитър Е. Блъсков, Т. Блъсков, Гъчо М. Пиронков, Хаджи Тодор (Хаджи Паро), Димитър Караминков, Др. Иван Бацов, Драган Манджуков, Стойко Мирчов Шишов, Иван Сахтиянджиев, Христо Аврамов, Христю Бацуров и редица цариградски търговци, сред които Никола Аврамов, както и абаджии, които редовно посещавали Калофер.

Настоятелството е ярък пример за съчетание на религиозно, образователно и търговско управление в българските градове от Възраждането, като осигурявало социална стабилност, културна активност и икономическо развитие.

Семейство и потомство

Никола Аврамов свързва живота си с Анна (1840–1922) – дъщеря на чорбаджи Стойко Мирчов Шишев (в различни източници Шишов или Шишман) – заможен цариградски търговец, влиятелен калоферски мухтар, ааза в конака и църковен епитроп. Двамата изграждат многолюдно семейство с десет деца: Гена, Аврам, Стефан, Васил, Ирина, Елена, Мария, Любина, Владимир и втори Владимир (кръстен на мястото на нелепо починалия при „Бегът“ брат).

Четиримата синове – Аврам, Стефан, Васил и Владимир – продължават възрожденската мисия на рода и се нареждат сред дейците, които градят устоите на съвременна България.

• Аврам Аврамов (1858–1927) – полковник от Българската армия, организатор и военен деец. Службата му го утвърждава като пример за вярност към националния идеал и за лична храброст в защита на отечеството.

• Стефан Аврамов (1862–1906) – педагог и просветен деец, допринесъл за укрепването на българското училище. Той въвежда новаторски подходи и работи за разширяването на просветното дело.

• Васил Аврамов (1864–1946) – юрист, отдаден на изграждането на съдебната система в младата държава. Изявен учен-историограф, нумизмат и общественик, той съчетава научна с практическа дейност.

• Владимир Аврамов (1879–1963) – една от най-значимите фигури в българското право през първата половина на ХХ век. Като главен прокурор и председател на Върховния касационен съд оставя трайна следа в развитието на правосъдието.

Така, чрез съчетанието на военен, педагогически и юридически принос, родът Аврамови се превръща в своеобразна институция на националния живот. Техният труд и обществена мисия допълват и продължават делото на Никола Аврамов – предприемач, дарител и общественик, чиято лична съдба поставя основите на родовото наследство.

Животът му свидетелства за дълг и национална отговорност, а потомството му – за устойчивост и приемственост в градежа на модерна България.

Завръщане и забрава

Калофер отдавна поддържал живи връзки с Цариград. През десетилетията стоките се пренасяли от турски кираджии от околните села, за които в града се вярвало, че нито товар, нито дете ще пострадат в техните ръце. Десетки момчета всяка година тръгвали към столицата – като чираци и помощници при свои бащи, роднини или познати търговци. В турското съзнание битувала дори мисълта, че на оня свят душите може да са разделени, но на този – българите са им поверени от Аллах, и затова те се въздържали да им сторят зло.

С идването на Раковски и Каравелов, с огненото перо на възрожденските книжовници и с оръжието на Караджа, Хаджи Димитър, Ботев и Бенковски, народното съзнание се пробудило. Заедно с това обаче се променила и политиката на властите: започнали подозрения, гонения, преследвания. Започнала „нова и лоша епоха“ за българите в империята.

В този бурен исторически контекст Никола Аврамов преживял своя поврат. След смъртта на Христо П. Тъпчилещов през 1875 г. и настъпилите неуредици около капиталите и султанските дългове, той напуснал Цариград и се завърнал в родния Калофер – тъкмо в навечерието на Априлското въстание. Няколко години по-късно, след новата Руско-турска война (1877–1878), той заварил града си в руини: опожарен, обезлюден, със съборени храмове и мълчаливи улици.

След трагичното събитие останало в народната памет като „Бегът“ и „Страшното“, Никола Аврамов отново се завръща в родния Калофер. Но някагашния горд Алтън-Калофер, който заварва след опожаряването му през 1877–1878 г., е вече друг – градът е покрит с руини и пепел, камбанарията е паднала, улиците са пусти, а калоферци, преживели бедствието, събират сили да градят отново домовете си.

Предание в рода разказва, че когато за пръв път погледнал към Калофер от височината над града, очите му се спрели върху дима, който все още се вдигал от изгорелите махали. Тогава произнесъл думи, които потомците му пазят: „Калофер е жив, щом има кой да го гледа с болка.“

От този момент Никола Аврамов отново се наредил сред настоятелите на града. Дарявал средства за възстановяване на училището и храмовете, подпомагал бедните и бездомните, насърчавал общинските дела. Докато мнозина от чорбаджийските фамилии търсели по-сигурен и спокоен живот в Пловдив или София, той останал в Калофер – убеден, че богатството има смисъл само когато служи на общността.

И все пак, както често се случва с хората, чието дело е по-тихо, името му постепенно потънало в мълчание. Останало в няколко документи, в устни предания и в паметта на града. Но дори и в забрава, образът му остава като един от онези невидими строители на българщината – хора, които въздигат не със сабя, а с вяра, с труд и с щедрост.

Ролята на предприемачите като Никола Аврамов

Поради своето благосъстояние, образованост и международни контакти, калоферският елит среща известна съпротива и недоверие в новосъздадената българска държава. Възникват конфликти и конкуренция между калоферските родове и новите обществени слоеве, които се формират след Освобождението. В същото време много от старите чорбаджийски фамилии, които имат значително влияние в османските градове и в София, остават изолирани поради нарастващата националистическа и политическа борба. През XX век, с настъпването на социалистическия режим, тези семейства са подложени на репресии, а техният принос често е омаловажаван или дори заличаван от колективната памет на нацията.

В условията на икономически трудности и бавен подем, Никола Аврамов се откроява като образец на предприемач, който не само натрупва богатство, но и го използва социално и национално за доброто на българската общност. Неговата търговска дейност в Цариград, снабдяването на османската армия и участието му в културно-образователни и революционни инициативи го превръщат в един от строителите на българското Възраждане и в основоположник на модерната българска държава.

Аврамов и други предприемачи от този период са ключови носители на капитал и умения, които с труд и постоянство подготвят икономическата почва за индустриалната модернизация, която се ускорява значително след 1900 г.

След Освобождението България поема по трудния път на възстановяване и национално изграждане в тежка икономическа обстановка. Индустрията, както е функционирала по време на османското владичество, е почти разрушена - много фабрики и занаяти са оставени в руини вследствие на войната през 1877–1878 г. Единственото голямо предприятие, което успява да оцелее, е държавната текстилна фабрика в Сливен.

До края на XIX век в страната цари сравнително застой в индустриалното развитие. Високият внос на евтини чужди стоки, липсата на съвременна банкова система и големите лихвени проценти създават спирачки за развитието на местната капиталистическа индустрия. Без достъп до нисколихвени кредити и без активна държавна подкрепа, местните предприемачи се насочват основно към търговия и лихварство.

Първоначалното натрупване на капитал във времето преди Освобождението е скромно. Само няколко български фамилии притежават значителни средства, а много от по-заможните претърпяват сериозни загуби по време на войната и социалната нестабилност. От 279 по-богати български фамилии, разположени в ключови търговски и занаятчийски центрове като Цариград, Свищов, Копривщица, Калофер, Карлово, Клисура, Габрово и други, след 1878 г. едва 64 се задържат като значими представители на търговско-промишлената буржоазия. Превръщането на доскорошните заможни търговци и занаятчии в индустриални капиталисти е изключително рядко.

Въпреки тези пречки, постепенно се появяват начални форми на индустриализация. Между 1880 и 1900 г. броят на фабриките расте — текстилни, тютюневи, кожарски и други предприятия бавно променят облика на българската икономика. Държавата започва да прилага протекционистки политики, а капиталистическите отношения се укрепват.

В този процес предприемачи като Никола Аврамов играят ролята не само на икономически дейци, но и на радетели за национална култура, образование и обществено развитие. Техните усилия полагат основите на промишлената екосистема, която през ХХ век се развива с ускорени темпове, подтиквана от по-благоприятната икономическа и законодателна среда.

Заключение

Казват, че човек умира два пъти – веднъж, когато сърцето му спре, и втори път, когато името му бъде забравено. Но ако паметта се пази, животът продължава отвъд времето.

След 9 септември 1944 г., подобно на много други представители на възрожденските родове, Никола Аврамов изпада в преднамерена забрава. Името му изчезва от официалния исторически разказ, а в съвременните дигитални енциклопедии често е отхвърляно като „родова хроника“. Но истинската памет не живее в архиви или регистри, а в преданията, в разказите на потомците, в делата, които продължават да дават плод.

Историята на Никола Аврамов е част от по-голямата българска история – историята на онези „тихи строители“, които, без да носят оръжие, издигат училища и храмове, създават общности, даряват знание и надежда. В богословски смисъл да помниш значи да възкресяваш – и като произнасяме неговото име, ние връщаме един живот в настоящето, за да освети бъдещето.

Може би именно в това е истинското наследство на Никола Аврамов: не в златото на канторите, а в светлината на паметта – онази светлина, която не угасва, докато има кой да я разказва.

Лалю Метев, 26 август 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20 октомври 1968 г., София) е български юрист, изследовател и публицист с дълбок и систематичен интерес към културната, институционалната и интелектуалната история на България. Завършил магистратура по право, той развива изследователска практика, която съчетава правно-аналитичен подход с богословско-философска и екзистенциална перспектива, като акцентира върху взаимодействието между личност, морал и институционална структура. Автор е на редица академични и публицистични изследвания, фокусирани върху историята на българската модерност, философията на правото, политическата психология и психологията на лидерството. В работите си Лалю Метев разглежда историческите личности и събития не само като фактологичен материал, а като сложни екзистенциални и културни явления, чиито действия и ценности оказват трайно въздействие върху институционалната и духовна тъкан на обществото. В неговите анализи се откроява особен интерес към ролята на харизмата, разума и състраданието като основни фактори за формирането на националното съзнание и устойчивостта на българската държавност. Той подчертава, че устойчивостта на модерната българска държава и културната памет се изграждат не само чрез закони, регулации или административни механизми, но и чрез моралната и психологическата архитектоника на историческите личности — носители на колективни ценности и етически ориентири. Като страстен генеалог и любител-историк, Лалю Метев посвещава усилията си на съхранението и разкриването на родовата памет и националната идентичност, като чрез своя труд допринася за осветляването на забравени личности и събития, сред които и фигурата на Никола Аврамов — един от подценените стожери на българщината.