ЯНБОЛУ (ЯМБОЛ)

Янболу (дн. Ямбол) е град с древна история, разположен в Югоизточна България. И българското, и турското название на града произлизат от оригиналното гръцко име на селището – Диамполис. Градът се намира в плодородна низина, на двата бряга на река Тунджа, на 135 м надморска височина. Железопътната линия, свързваща София с черноморския пристанищен град Бургас, преминава през Ямбол. Преди време градът е имал и шосейна връзка с Одрин. Построената през 70-те години на XIX в. железопътна връзка между Ямбол и Одрин (през Симеоновград) впоследствие е изоставена и никога повече не е използвана.

В разположеното южно от Ямбол село Хамбарли (дн. с. Маломирово, Елховско) е запазен старобългарски надпис, известен като Хамбарлийски надпис, датиращ от 813–814 г., изсечен по заповед на Крум. Надписът разказва как византийският император Никифор I Геник Фока излязъл от „долната земя“ и опустошил българските територии, а в отговор Крум предприел наказателен рейд във византийските земи. Подобни разорения се повтарят неколкократно, особено през първата половина на XIV в., и водят до сериозно обезлюдяване на Ямболския регион.

След мирния договор между византийския император Лъв V Арменец и хан Омуртаг през 815 г., българите изграждат висок землен вал с дължина 142 км, за да защитят новоприобщените територии. Пред вала имало и дълбок ров. Защитният вал и ров се простирали от брега на Бургаското езеро до късноантичната и средновековна крепост Констанция близо до Симеоновград. Още на 8 км южно от Ямбол могат да се видят части от това укрепление. Още от самото начало на османския период по тази защитна линия минава и границата между Силистренския санджак и санджака Паша с център Одрин. На български валът е известен като Еркесия – вероятно побългарен вариант на турското „йеркесен“ („земен прорез“).

Ямбол е наследник на античния град Кабиле, разположен на 7 км северозападно от днешния град и разрушен при аварско нашествие през 587 г. От VIII до XIV в. върху руините на Кабиле съществува малко средновековно селище. Турците наричали това селище Таушантепе. Най-ранният извор, в който се споменава Ямбол, е хрониката на византийския автор Скилица Кедрин, който го нарича „Дамполин“ във връзка с голямо сражение през 1049 г. между печенеги и византийския управник на Одрин Константин Арианит.

През 1094 г. „Дамполеос“ се предава на куманите. Арабският географ ал-Идриси, през 1153 г., описва Данбули като малък, но многолюден град, разположен в низината. През 1304 г. българският цар Теодор Светослав Тертер завладява града от византийците. Лятото на 1328 г. византийският император Андроник III Палеолог връща града под византийска власт с цената на големи разрушения. През 1331–1332 г. византийците го връщат на българите в замяна на черноморското пристанище Анхиало (дн. Поморие). До османското завоевание Ямбол остава българско владение като малък, но трудно превземаем град с крепостни стени.

През Средновековието селището е разположено в тясното поречие на Тунджа. Археологическите разкопки от 1978–1981 г. разкриват, че крепостта е заемала площ от един хектар, с размери 100 х 100 м. Разкритите останки датират от началото на XI в., а към началото на XIII в. крепостта е разширена на запад. Източно от крепостта се е намирало голямо гробище, а вероятно там се е простирал и външният, неукрепен град.

Точната година на османското завладяване на Ямбол не е известна. Според някои източници това става през 1365 г. от османска войска, водена от Тимурташ паша, а според други – през 1373 г., което изглежда по-вероятно. Бившият византийски император Йоан VI Кантакузин, съвременник на събитията, отбелязва, че Ямбол се е съпротивлявал от ранната пролет до средата на лятото, но поради горещото време запасите от храна и вода се развалят, възниква епидемия и защитниците се предават. Османският хронист от XVI в. Ходжа Садеддин описва събитията почти идентично. Забележително е, че след завладяването крепостта не е разрушена. През 1410 г. тук отсяда и претендентът за османския трон Муса Челеби.

Най-старата част от т. нар. Стара джамия вероятно е построена в самото начало на османското управление (1375–1385). Планът ѝ е сходен с ранносманските джамии на Орхан Гази в Биледжик (1330–1340) и на Ходжа Ядигяр в Иньоню (1374). При строежа вероятно са използвани каменни блокове от античния Кабиле или от крепостта Диамполис, разположена на 600 м.

През османския период Ямбол се разширява ветрилообразно на изток, до там, докъдето позволява меандърът на Тунджа. Най-ранните демографски сведения се съдържат в османски регистър от 1457 г., според който в града има 711 мюсюлмански и 57 християнски домакинства, като 14 от християнските са на войнуци. Общият брой на жителите се оценява на около 4 хил. души, от които 94% са мюсюлмани, което свидетелства за масово заселване на турци.

През 1481 г. ислямският мистик и учен Ноктаджизаде Шейх Мехмед построява на мястото на средновековната крепост голяма еднокуполна джамия и теке с библиотека. За тяхната издръжка са вакфирани къщи, дюкяни и градини в Ямбол. Около джамията се формира мюсюлманска махала. В края на XV или началото на XVI в. великият везир Атик Али паша издига голям безистен за стимулиране на местната търговия и за приходи за вакъфите си в Истанбул.

През XV в. Старата джамия е разширена заради нарастващата мюсюлманска общност. Според османски регистър от 1530 г. в Ямбол има 278 мюсюлмански и 28 християнски домакинства, или общо около 1500 души. Към края на XVI в. (1595 г.) ситуацията се подобрява – 407 мюсюлмански, 110 християнски, седем ромски и пет еврейски домакинства, общо около 2700 жители. Делът на мюсюлманите спада от 94% през 1457 г. на 77% през 1595 г. По това време в града има три петъчни джамии и осем месджида.

Османският пътешественик Евлия Челеби, посещавайки Ямбол през май 1667 г., описва града като благоустроен и преуспяващ с 3500 къщи, 280 дюкяна, седем джамии, три хамама, три медресета, един безистен и няколко хана. Той е впечатлен особено от безистена и минарето на Старата джамия, четврътито и приличащо на кула. В текста си той цитира строителните надписи на джамиите на Хаджи Юсуф и Ноктаджи-заде, както и на Стария хамам (1435 г.).

През XVIII в. стопанският живот в Ямбол се развива интензивно. Френският консул Пейсонел отбелязва ежегоден износ за Крим на 10–12 хил. кечета. Развити са кожарството, шивачеството, производството на калпаци, бакърени и керамични съдове, вълнени и памучни дрехи, мед и халва. Особено известно било „ямболското кебе“ – вид дебел и груб плат, ценен в цялата османска държава.

Офицерът Г. Енехолм, член на руския Генерален щаб, през 1830 г. описва старата част на града на левия бряг на Тунджа с 11 джамии, 1050 турски, 508 български и 148 еврейски къщи. Новата част (Каргон) на отсрещния бряг имала две малки църкви, 15 турски и 510 български къщи, седем хана и търговска чаршия с 300 дюкяна. Общият брой жители е бил около 11 600 души.

След руско-турската война от 1828–1829 г. много мюсюлмани се изселват. През 1874 г. в Ямбол има 1525 пълнолетни мюсюлмани и 3383 немюсюлмани. Джеймс Бейкър описва града като преуспяващ с около 10 хил. жители към края на османския период.

След Руско-турската война от 1877–1878 г. Ямбол влиза в Източна Румелия, а през 1885 г. с акта на Съединението става част от Княжество България. През 1888 г. населението е 11 241 души – 8825 българи, 1252 турци, останалите – испански евреи, гърци и роми. Делът на мюсюлманите пада на 11%. През 1926 г. населението достига 24 920 души, от които 1134 мюсюлмани и 1162 евреи (мюсюлмани 4%).

Големият безистен и Старата джамия са реставрирани през 70-те години на XX в. След края на комунистическия режим джамията е предоставена отново за богослужение, а безистенът се използва като културно-информационен център.

Днес в региона има 3700–4400 турци мюсюлмани и близо 3 хил. роми, останалата част е българско население.

Османският поет от XVI в. шейх Кемалоглу Беяни е родом от Ямбол.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.