КАЛОФЕР

Калофер е най-значимото чисто българско селище в пловдивската нахия Гьопса, разположено в нейната източна част, близо до границата с Казанлъшката каза. Градецът е основан след османското завоевание, като жителите му са ползвали специални привилегии като дервентджии – отговорници за охраната на подбалканския път, свързващ Казанлък с Карлово и София. Тези привилегии са една от основните причини Калофер да запази изцяло християнския си облик през османската епоха.

Калофер е сравнително малък град на южните склонове на Стара планина. Според наличните сведения градът възниква в условията на османското владичество през XVI век в 1514 г., и още от ранното си развитие се утвърждава като крепост на българския религиозен и народностен дух. Църквите и манастирите в и около Калофер играят централна роля за духовния, културния и обществения живот на местната общност.

През Българското възраждане Калофер се издига като значителен занаятчийски и търговски център с важна културно-просветна роля за българското население в региона. Градът, наричан „Алтън Калофер“ (Златен Калофер), претърпява няколкократни нападения и опожарявания от кърджалии в края на XVIII и началото на XIX век, които водят до спад в числеността на населението и частично преселване към други части на Османската империя и земите отвъд Дунава.

Благодарение на предприемчивостта и търговския нюх на жителите си, Калофер се възстановява сравнително бързо. В XIX век градът достига забележително за стандарта на Османската империя стопанско развитие. Икономиката се основава на множество занаяти – гайтанджийство, абаджийство и розопроизводство, които превръщат Калофер в търговски център с разпространение в Османската империя и в дунавските княжества, Русия и Австрия.

Църкви и манастири

В града действат три енорийски храма — „Успение Богородично“, „Свети Атанасий“ и „Свети Архангел Михаил“ — както и действащ девически манастир „Въведение Богородично“. В околността има още девически манастир „Рождество Богородично“, по-малък манастир „Покров Богородичен“ и множество параклиси.

Девическият манастир „Въведение Богородично“ е известен от началото на XVIII век; точната година на основаване не е документирана, тъй като през робството обителта е претърпявала многократни опожарявания и писмените архиви са били унищожени. По местни и ръкописни сведения манастирът е страдал при кърджалийските нападения в края на XVIII — началото на XIX век (в различни източници се посочват годините 1799 и 1804). Въпреки разрушенията, монахините многократно възстановяват обителта; през 1819 г. се споменава възстановяване и откриване на девическо училище. При увеличаване на сестринския състав през средата на XIX в. възниква необходимост от по-голяма църква и нови жилищни постройки; със събрани помощи — частично чрез дарения, търсени и в Русия — през 1862 г. са изградени нови сгради и е обновено църковното обзавеждане. В близост до храма има аязмо с малък параклис „Св. Пантелеймон“ — от XVII–XIX век (в източниците се посочва и 1825 г. като година на построяване).

Опожаряванията и възстановяванията

Манастирът и градът са били опожарявани многократно в хода на бурните събития от XVIII и XIX век. През Руско-турската война от 1877 г. Калофер и манастирите претърпяват тежки разрушения: според местни разкази и свидетелства градът е разграбен и изгорен, а множество граждани, монахини и деца попадат сред жертвите на военните действия и в най-тежките епизоди. Част от тези разкази (включително индивидуални истории за оцелели) са предадени устно и подлежат на критическа проверка в архивите. След Освобождението обителта е възстановена с руска помощ — дарени са икони, иконостас, полилей и свещници, които оформят новия интериор.

Родът на Аврамови — Кольо Загореца и потомците му

Кольо Загореца маркира началото на калоферския клон на рода Аврамови — фамилия, която съчетава твърдостта на планинския труд с предприемчивия дух на Възраждането. Произхождащ по родови предания от т.нар. Еникьой (Ново село; дн. Априлци), той пристига в Калофер с намерението да положи основи на дом и род чрез труд, чест и уважение към традицията. Като каменоделец той изсича камъни за воденици, гради къщи и мостове — дело, което полага материалната основа за по-нататъшното развитие на фамилията. Съпругата му Гена, дъщеря на поп Атанасий Чолаков и сестра на бъдещия митрополит Виктор, е важна опора в семейния живот и в поддържането на родовите връзки.

Сред потомците на Кольо особено изпъква фигурата на хаджи Аврам Чорбаджи — обществена и икономическа опора за града. В семейните предания той понякога е представян и като етнарх или претендент за възстановения български престол; такива твърдения принадлежат към родовата памет и изискват критична проверка чрез документални източници. В описанията на неговия образ се открояват устойчивост, нравствена строгост, чувство за дълг и склонност към обществено служение — качества, които утвърждават ролята му на патриархална фигура в общността.

Първородният му син Никола Аврамов продължава родовата дейност, но я преобразува: в неговата личност консервативната твърдост на бащата се съчетава с по-отворен, инициативен и обществено насочен характер. Ранната загуба на баща му оставя отпечатък върху съдбата и мотивацията му да гради и развива семейното дело.

Родовата памет и обществената роля на Калофер

Калофер през XIX век се откроява не само като малко градче, а като средище на дух, просвета и предприемачество. Търговията, занаятите и просветните инициативи съжителстват и се подпомагат взаимно; фамилията на хаджи Аврам Чорбаджи е пример за линия, която съчетава традиция и устрем към новото. Четиримата братя — Аврам, Стефан, Васил и Владимир — представят разнообразни пътища на обществена ангажираност: икономика, държавна служба, просвета и духовност, интелектуален принос — заедно те оформят „семейно съзвездие“, чието влияние надхвърля пределите на града.

Демографска картина

Демографските данни от периода 1819–1884 г. описват постоянен възходящ тренд с временно колебание през 50-те години на XIX век. Населението нараства от 3 000 души в началото на века до около 7 000 преди злощастните събития от 1877 г., когато обаче настъпва драстичен спад поради бастисването и разграбването на градеца.

По време на Руско-турската война от 1877–1878 г. Калофер е напълно опожарен от турски войски и башибозук, а жителите му масово бягат към северните райони на Балкана. Около 500 души, сред които главно стари, болни и деца, които не успяват да избягат, са убити. След войната много от по-заможните семейства не се връщат, а се разселват из други градове на свободна България. През 1879 г. в развалините на града остават едва около 300 души, които започват да възстановяват гайтанджийската дейност.

Преброяването в Източна Румелия от 1884 г. отчита 3 928 жители, което показва значителен демографски спад и задълбочаване на социално-икономическите промени започнали още след Кримската война.


НОВО СЕЛО (АПРИЛЦИ)

Темата за градско-периферната динамика в българските земи през XIX век следва няколко взаимосвързани оси: икономическа специализация, институционално укрепване, демографски трансфери и културно-образователна активност. Ново село в Троянско (дн. част от град Априлци) е показателен пример за съчетание на тези фактори: макар да не се развива като голям административен център, през XVIII–XIX век тук се формира устойчив модел на локална урбанизация, опиращ се на занаятчийство, търговска мобилност и религиозно-книжовна дейност. Следва синтез и прецизирано представяне на наличните археологически, документални и устни източници, оценка на тяхната историческа тежест и предложения за по-нататъшни изследователски направления.

Ново село е разположено в подбалканския пояс, в контактната зона между планината и равнината — позиция, която от ранно време определя ролята му в регионалните търговско-транспортни коридори (връзки с Калофер, Казанлък, Карлово и пътя към София). През османския период селото административно е било инкорпорирано в по-широкия район около Севлиево/Никополско (според някои регистри и по-късни бележки), което предопределя неговото данъчно и правно статукво в рамките на динамично променяща се имперска периферна администрация. Тази локализация създава едновременно предпоставки за икономическа мобилност и чувствителност към външни сътресения — погранични набези, кърджалийство и военни кампании.

Една от отличителните черти на Ново село е продължителната грънчарска традиция, документирана чрез родови свидетелства (Д. Пачников) и чрез материални находки — фрагменти от съдове, изработени на грънчарско колело (около вр. Острец), както и теракотна стомна с характерна ангобна орнаментика (откриване от Г. Цанов). Тези данни подкрепят тезата, че керамичното производство тук не е случайно производство, а устойчив занаят със значими регионални връзки; в някои елементи се очертават паралели с орнаментиката и формите, асоциирани със столични (търновски) керамични традиции.

Икономическата специализация подпомага функционалната урбанизация: появяват се пазарни връзки, формират се групи с повишена мобилност (майстори-търговци), възникват спомагателни услуги — посредници, транспортни средства, складови помещения. Този тип „градско поведение“ се формира дори без формален градски статус.

Демографските процеси в периферни селища като Ново село са многопластови: естествен прираст, икономически миграции и сезонни потоци съжителстват с принудителни изселвания в резултат на външни шокове. Наличието на търговски връзки и занаяти привлича население от съседни села; обратната страна са периодични преселения, задействани от кърджалийски набези, политически репресии или епидемии — документално и устно отразени в регионалните повествования (напр. случаи на преселения след кърджалийски нападения и след по-тежки военни конфликти).

Трябва обаче да се отбележи, че демографската „нестабилност“ не винаги означава траен упадък. Миграционните връзки към Цариград, Влашко, Белград и други центрове осигуряват трансфер на капитал, трудов опит и човешки ресурси, което често подпомага частично или пълно възстановяване на икономическата активност след кризисни периоди.

Ключов фактор за урбанизационния импулс е институционалното укрепване чрез църковните и манастирските структури. Новоселският девически манастир „Св. Троица“ (основан в началото на XIX в.; активен строеж и организационно развитие в периода 1830–1837) функционира не само като религиозен център, но и като образователно-книжовен хъб. Дейността на монаси-учители (Неофит Бозвели, Никифор, Рувим) и наличието на килийно училище свидетелстват за трансформация на селското пространство към форма на „интелектуален център“ — условие, което спомага за социална консолидация и мобилност.

Постоянната книжовна активност — приписки, преписи и съставяне на устави от XVII до XIX век — поставя Ново село в мрежата на православните книжовни центрове. Пътуванията на таксидиоти, миграцията на ръкописи и връзките с Хилендар, Атон, манастири в Сърбия и дори с манастира „Св. Екатерина“ в Синай разкриват трансрегионална интеграция на новоселската книжовност.

Институционализацията на просветата и църковния живот има пряк ефект върху урбанизацията: концентрацията на учители, писари и администратори стимулира възникването на допълнителни пазарни и социални услуги и формира локална елита, способна да организира и финансира общи проекти (църкви, манастирска сграда, училище).

През XIX век Ново село е подложено на поредица външни сътресения: кърджалийски нападения в края на XVIII — началото на XIX век; политическите смутове около 1821 г. (вълнения, свързани с Филики Етерия и регионалните последствия); икономическите ефекти от Кримската война (1853–1856) — спад или реорганизация на някои занаятчийски ниши; и най-тежко — Руско-турската война (1877–1878), когато опожарявания и масови разрушения нанасят сериозни щети върху населението и имуществото.

Реакцията на общността демонстрира устойчив баланс между уязвимост и адаптивност: макар че някои производства и занаяти търпят траен спад под въздействието на фабричната конкуренция и промяната на пазарните структури, локалните икономически и културни мрежи често позволяват възстановяване или трансформиране на дейността в нови форми.

Ново село през XIX век следва модел на т.нар. „мека урбанизация“: без формален градски статут, то въплъщава ключови градски функции — специализирано производство, търговска мобилност, образователна и книжовна активност, институционална централизация чрез манастира и училището. Този модел показва, че урбанизационните процеси в османските периферии не винаги кореспондират с административните марки; те се развиват чрез функционална, социална и културна интеграция.

Ново село не е обикновен или случаен анклав в планината; то е ярък пример за това как периферна общност акумулира и съхранява значителен културен капитал, който надхвърля нейните формални административни граници. За пълноценно картографиране и интерпретация на тези процеси е необходима системна, мултидисциплинарна програма за изследване — включваща археология, филология, етнография, топонимия и архивистика — която да установи и документира по убедителен начин мястото на Ново село в мрежата на възрожденската градскост и книжовност на българските земи. Само чрез такъв интегриран подход то може да бъде разбрано не само като случай на локална устойчивост, но и като репрезентативен модел на адаптивност и културна активност на периферията.


КАРЛОВО

Основаният през османския период град Карлово (именуван „Левскиград“ в периода 1953–1962 г.) се намира на 50 km северно от гр. Пловдив, между Стара планина и Средна гора, на 445 m надморска височина. Селището е основано към началото на XV в. от османския военачалник Карлозаде (Карлъзаде) Али бей — възпитател (лала) на принц Джем. Затова е наречено и Карлъова или Карлово (със значение „земята на Карло“ — бел. пр.). Регионът, в който селището е основано, е бил заселен предимно с тюркски номади (юруци). В миналото три четвърти от селата в Карловската долина (Гьопса) са имали турски имена; днес повечето от тях са сменени.

През византийския и старобългарския период долината е била доминирана от високопланинската крепост Копсис, разрушена при войните през XIV в. и след 1350 г. вече не споменавана в писмените извори. Името на крепостта обаче остава в старото название на областта — Гьопса. Османците вероятно установяват контрол над тази територия непосредствено след завладяването на Пловдив около 1370 г. Някои изследвания, позовавайки се на ограничен брой извори, дават неточни сведения за основаването на новия град в този регион от страна на Али бей.

Основателят на Карлово — Али бей — произхожда по родови предания от старата италианска аристократична фамилия Токо. Най-известният представител на тази фамилия е Карло Токо, който завладял Епир и превърнал Янина в своя столица; след смъртта му част от синовете му минали на служба при османците и се заселили в Скопие. В строителния надпис върху фасадата на оцелялата до наши дни Куршум джамия в Карлово е записано, че тя е издигната през 1485 г. по заръка на Карлъоглу Али (син на Карло — бел. пр.), възпитател (лала) на принц Джем; в надписа се споменава и родословието с препратки към султаните.

Десет години след строежа на джамията Али бей, вече управител на Караманския санджак, учредява вакъф. Учредителният акт е запазен в два по-късни преписа — единият в Архива на Дирекцията на вакъфите в Анкара, а другият — в София. И в двата преписа обаче годината „801 по Хиджра (1398–1399 г.)“ е погрешна, тъй като в текста се отбелязва, че актът е съставен десет години след строежа на джамията. Следователно актът би трябвало да е от 901 г. по Хиджра (1495–1496 г.). В учредителния документ Али бей се представя като „господар на меча и перото“, подчертaвайки по този начин двете страни на своята кариера (Турски извори за българската история, стр. 480–496; Унджиев, 32–36).

Най-ранният регистър, съдържащ подробна информация за появата на Карлово като селище, е от 1517 г. (BOA, TD 77, c. 835). В една бележка в този регистър се казва, че „покойният“ султан Баязид подарил на Карлъзаде Али бей приходите от пловдивското село Сушница с право да ги ползва като частно владение при условие, че издигне петъчна джамия. Така възниква Карлово; по-късно тук са построени хамам, начално училище (мектеб) и гробница за основателя на града. Сушница, в регистъра посочена и с името Шахинкьой, е малко селище. Според регистъра от 1530 г. (BOA, TD 370, c. 117) в него е имало девет мюсюлмански и 30 българо-християнски домакинства. Краеведът Христо Фъргов отбелязва, че джамията е издигната върху празен парцел в околността на Сушница.

Твърденията, че Карлово е основано на мястото на останките от Копсис, не са верни: руините от крепостта се виждат на висок планински склон на около 6 km северозападно от Карлово — разположение, типично за предосманските средновековни крепости. През XVI в. градът постепенно се развива и разраства; той включва и Сушница и още от началото е смесено турско-българско селище. Според регистъра от 1570 г. в него е имало 73 мюсюлмани и 118 християни (пълнолетни мъже). През 1595 г. в града се отбелязват 105 мюсюлмански и 125 християнски домакинства — общо над хиляда жители.

През XVII в. българите основават тук килийно училище, в което се развива калиграфска школа; много изящни образци от тази школа са съхранени до днес. От XVII до началото на XIX в. турското население постепенно преобладава в резултат на естествен прираст, преселения от близките турски села, ислямизация и езикова асимилация на местни българи-християни. Един счетоводен регистър от 1753–1754 г. за приходите и разходите на вакъфа на Али бей (BOA, EV.HMH. 4911) ясно показва икономическото разрастване на Карлово: ако през 1517 г. приходите са били 5 997 акчета, то през 1754 г. те вече са 369 200 акчета, въпреки инфлацията между двете дати. В споменатия регистър се съдържа и информация за един хамам, за който Христо Фъргов установява, че е част от вакъфа, макар да не се споменава в учредителния акт от 1495 г. По същия начин се увеличава и броят на служителите в джамията — от десет на 33, между които има и един начален учител (ходжа).

Според описанието на Пловдивската епископия от поп Константин (1819 г.) в Карлово е имало около хиляда домакинства, три четвърти от които турски. В хода на XIX в. българското население нараства поради по-висока раждаемост, докато мюсюлманското намалява — причините са комплексни: по-малобройни семейства, демографични промени и военни събития като нахлуването на руските войски през руско-турската война 1828–1829 г., което води до коренна промяна в съотношението между двете общности. Според Феликс Каниц, през 1874–1875 г. в града е имало около 1 200 български, 300 турски и 60 еврейски къщи; имало е седем джамии, няколко църкви и една синагога.

Априлското въстание от 1876 г. е жестоко потушено и репресиите засягат и Карлово. След руско-турската война от 1877–1878 г. повечето мюсюлмани остават в града, но джамията на Али бей е отнета и за определен период превърната в църква. Когато сградата е върната на мюсюлманската общност, портикът, премахнат при преустройството ѝ в църква, е възстановен в днешния му вид. След 1878 г. населението на Карлово отново променя характера си поради заселване на български пришълци и постепенно намаляване на мюсюлманското население. Според преброяването на населението в България от 1934 г. в Карлово са живели 5 835 българи и 1 615 турци; почти всички евреи са се изселили от града, с изключение на две домакинства.

През османския период основните поминъци на Карлово включват добив на розово масло, производство на текстилни изделия, златарство — през 1806 г. в града са регистрирани 46 златари — и кожарство. През този период населението на града не надвишава 10 000 души, като приблизително половината са турци, свързани с военния гарнизон. Днес сред тях е останала само малка турска общност, която разполага с малка джамия от кирпич и дърво; запазеният надпис върху нея датира от 1881–1882 г.

Джамията на Карлъзаде Али бей е реставрирана през 1966–1967 г. и за известно време е използвана като художествена галерия. В наши дни тя е в руини, въпреки че е със статут на защитен паметник на културата. Хамамът и гробницата на Али бей са разрушени в началото на 60-те години на XX век. Съвременното мюсюлманско население на Карлово е предимно турскоезични роми.

Демографска картина

Карлово е центърът на Пловдивската нахия Гьопса, която обхваща едноименната историко-географска област по горното поречие на река Стряма. Градът се намира в северната част на Стремската котловина, в подножието на Стара планина. Османският град възниква през XV век в близост до средновековното българско селище Сушица. През крайната четвърт на XV век султан Баязид II дарява селището на османския военачалник Карлъоглу Али бей, който превръща вакъфа в основен фактор за развитието на Карлово. Вакъфският статут благоприятства разрастването на града през XVI век и го утвърждава като административен, икономически и пазарен център в Стремската котловина. През XVI-XVIII век градът се оформя като мултиетническо и мултирелигиозно средище, с преобладаващо население от турци и българи, а по-късно и евреи.

От ключово значение за растежа на населението в края на XVIII и началото на XIX век е фактът, че градът успява да се запази по време на кърджалийските размирици. Тогава в Карлово търсят спасение жителите на Калофер и на други села от Стремската котловина, чиито селища са опустошени, като много от тях остават да живеят там постоянно. Въпреки отделни изселвания към Бесарабия, обемът на заселванията в Карлово значително превишава този на изселванията.

Демографските данни от периода 1819–1884 г. показват флуктуации в числеността на населения град, вариращи от 5 000 до 10 000 души. В началото на XIX век числеността се повишава от 5 000 на 8 000 души, последвано от спад, причинен от чумна епидемия (1837–1838 г.), която довежда до масови смъртни случаи и разпръскване на населението в близките планински райони. След това населението бързо се възстановява и достига 10 000 души в средата на XIX век.

Основен двигател на този демографски растеж е икономическият възход на града. След Гюлханския хатишериф през 1839 г., който създава по-благоприятни условия за стопанско развитие в Османската империя, карловци успяват да превърнат града в значим занаятчийски център. Във фокуса на икономическото развитие са гайтанджийството (производството на гайтан), което превръща града в един от лидерите в Империята, и производството на розово масло. Последното поддържа търговски връзки с почти цяла Европа и специално изпреварва по това производство дори Казанлъшкия регион.

Този икономически растеж привлича миграция на хора от околните села и други райони на Османската империя. От друга страна, някои заможни търговци и предприемачи напускат града в посока на Дунавските княжества, Русия и други страни, където търсят по-широки стопански възможности. Разпространеното разбойничество в региона също влияе върху миграционните процеси.

Въпреки колебанията през третата четвърт на XIX век, причинени от икономически и социални промени и силната конкуренция с европейски индустриални стоки след Кримската война, градът запазва стабилен брой жители от около 9 000–10 000 до навечерието на Освобождението.

Освен промените в числеността, през XIX век настъпва и съществена промяна в етническия и религиозен състав на населението. В началото на века българите християни са едва около 25% от населението, докато турците доминират. В края на века обаче балансирането се измества в полза на българите, които вече са над 75%, а турците и малката еврейска общност са в намаляващо мнозинство. Този процес на побългаряване е типичен за редица градове в Османската империя през Възраждането и превръща Карлово в ключов център на българското национално движение, както в културното-просветното, така и в борбите за църковна и политическа независимост.

Причините за намаляване на турското население включват изселване, особено по време на Руско-турската война от 1828–1829 г., когато мюсюлмански бежанци от североизточните български земи преминават през района и отвеждат със себе си местни турци. В същото време демографският вакуум се запълва с българи от околните села, които намират препитание в развиващото се занаятчийство на града.

Демографските процеси, включващи раждаемост и смъртност, също се отразяват на етническата структура - по-високата раждаемост сред българите в сравнение с мюсюлманите и по-висока смъртност сред мюсюлманското население, особено по време на чумните епидемии, водят до чувствителни промени в състава на населението.

В края на XIX век населението на Карлово намалява в резултат на драматичните събития по време на Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. През периода, известен като „Страшното“, над 800 карловци, включително първенци, учители и търговци, са убити, а градът е опожарен и разграбен. След освобождението част от местното турско и еврейско население напуска града, като евреите са окончателно изгонени поради обвинения в предателство и търговия със заграбено имущество. Последното води до края на еврейското присъствие в градската етно-религиозна палитра.

Данните от преброяването в Източна Румелия през 1884 г. регистрират 7 545 жители в Карлово, от които 5 826 са българи, 1 609 турци и около 100 цигани. След Освобождението започва продължителен период на стагнация в броя на населението, повлиян от икономически упадък, активизирани изселвания към големите градове като Пловдив и София, както и към близките турски села, освободени по време на войната.

Този период бележи началото на упадък за традиционните занаятчийски центрове като Карлово, въпреки че материалният и духовният живот на града продължава да има значение за развитието на българската нация.


СОПОТ

На пет километра западно от Карлово, в подножието на Стара планина, се намира Сопот (известен още като Акче клисе, Бяла черква) – друго емблематично селище от епохата на Българското възраждане. През разглеждания период (от началото на XIX в. до Освобождението) селището остава със силно изразен български характер, като единствено в крайните махали се срещат малобройни цигански семейства.

Сопот, едно от най-старите български селища, по-старо от Карлово и Калофер, е основано през XIV век. Единственият писмен източник, документиращ най-ранната история на града, е Карловското вакъфнаме, оригинално съставено в Коня на арабски език, с препис и заверка в Цариград през 1847 г., който се съхранява в Градския исторически музей в Карлово. Документът свидетелства, че в края на XIV век в близост до голямото село Шахин (сега село Сушица) е съществувало и село Акче клиса (Бяла черква) — турското име на Сопот, произлязло от църквата „Света Богородица“. Тази „бяла черква“ е била построена още преди турските нашествия и е била видима отдалеч на възвишението „Трапето“. Църквата е опожарена и разрушена през юли 1877 г. заедно с почти целия град, като върху руините ѝ е вградена абсидата на олтара.

Сопот претърпява сериозни поражения по време на кърджалийските нападения, което принуждава част от жителите му да търсят спасение в Северна България или отвъд Дунав. Въпреки това, през второто десетилетие на XIX в. селището бързо възстановява икономическото и демографското си значение и вече се признaва като паланка (градче) с работилници за стъклени съдове.

Възрожденският живот на Сопот се е развивал край реките Леевица и Манастирска, чийто извори са в Стара планина. Особено впечатляващ е петте водопада на Леевица, като най-високият „Скокът“ пленява с красотата си. По време на пролетното топене на снеговете реката бързо се разлива и става опасна, затова е прозвана „Мурла“. Манастирската река, която тече край манастира „Свети Спас“, осигурява водоснабдяване на града.

По двата водни потока са били разположени много чаркове и чаркови одаи, като гайтанджийството е било основното препитание на сопотчани. Процъфтявали са над 30 занаята, сред които вълнарство, предачество, тъкачество — с използване на вълна, коноп, лен, памук, козина и коприна, килимарство, абаджийство, терзийство, кожухарство, тепавичарство, воденичарство, добив на розово масло, бояджийство, басмаджийство, стъкларство, папукчийство, бакърджийство и други. Заради развитието на индустрията Сопот заслужено е наричан „Кючюк Манчестер“ („Малкият Манчестър“) и „Герджик Сопот“ („Хубавият Сопот“).

В града e основана първата на Балканския полуостров „шишеджийница“ — стъкларска фабрика, произвеждала стъклени съдове, макар и „възчерни“ и не много прозрачни, те са били първи по рода си за времето си.

Сопот е свързан с хайдушките подвизи на войводите Кара Иван, Добрил, Велю и Богдан, с делата на Апостолите Васил Левски и Тодор Каблешков, както и с участия в българските легии, четите на Филип Тотю, Панайот Хитов, Христо Ботев и опълчението по време на Освободителната война.

Градът е роден дом на велики личности като народния поет Иван Вазов, възрожденската учителка Неделя Петкова, отец Кирил Слепов — един от дейците на Априлското въстание и близък съратник на Георги Бенковски, както и на множество просветители и родолюбци.

През Възраждането Сопот се отличава със своите килийни взаимни и класни училища — едни от най-ранните в поробена България, подкрепяни от над 1 800 спомоществователи на книжнина. В града се издава и хумористичният ръкописен вестник „Остен“. През 1869 г. Апостолът Васил Левски основава тук таен революционен комитет с множество съзаклятници, сред които Ганчо Попниколов, Сребрьо Стойновски, Фратю Попов и дякон Богослов Макриев.

Женското дружество „Постоянство“ и читалището „Братство“ допринасят за просветното и културно развитие в града. В романа „Под игото“ Вазов описва активната подготовка на Априлското въстание в Сопот. През юли 1877 г. сопотчани водят продължително въоръжено въстание срещу османската власт, като градът е укрепен с две барикади и въстанието издържа до 22 юли, когато е опожарен, а населението му избягва към Стара планина.

На 13 януари 1878 г. жителите на Сопот посрещат освободителите начело с генерал Павел Карцов. Днес в града са съхранени паметници и музеи, свързани с Вазовото творчество, Апостола Васил Левски и възрожденската история — сред тях къщата музей на Иван Вазов, Девическият метох с килийното училище и скривалището на Левски, манастирът „Св. Спас“ с камбаната от 1873 г., и църквата „Св. апостоли Петър и Павел“, описана в „Под игото“.

Спокойствието на природата и духът на възрожденските герои още витаят в Сопот, който успешно съчетава историческото си наследство с модерния си облик — в центъра се намират новата сграда на кметството, читалището и паметникът на Иван Вазов, а така също и паметниците на неговите братя ген. Георги Вазов и ген. Владимир Вазов.

Демографска картина

Демографският растеж на Сопот се откроява ясно в данните за периода 1819–1884 г. Най-силно увеличаване се наблюдава между второто десетилетие на XIX в. и средата на 50-те години, когато жителите нарастват два пъти – от 2 500 до 5 000 души. След този период настъпва известен спад, който впоследствие се компенсира, и числеността се стабилизира около 4 000–4 200 души.

Определящи за този възход са икономическите фактори — занаятите и търговията, с особено развитие на гайтанджийството и производството на розово масло. Притокът на нови жители се дължи както на стопанските възможности, така и на българския облик на селището, който го прави притегателен център за българските преселници от региона.

Нарастването на населението се случва въпреки редица неблагоприятни обстоятелства – епидемии, османски репресии и икономически предизвикателства, особено след руско-турските войни. Значителни преселения настъпват след Кримската война (1853–1856), които водят до известен демографски спад, а упадъкът на традиционните занаяти под натиска на фабричната конкуренция и разбойничеството също играят роля.

Въпреки демографските колебания през третата четвърт на XIX в., именно тогава Сопот придобива официален градски статут от османската власт. Към края на разглеждания период (османско владичество, Освободителна война 1877–1878 г.) селището претърпява ново изпитание: опожаряване и разграбване от редовната турска армия и башибозуците. Жертвите са относително по-малко в сравнение със съседното Карлово, но след военните действия част от изселеното население не се завръща, а се установява трайно в Северна България и Румъния.

Така Сопот достига 3 775 жители според преброяването в Източна Румелия от 1884 г., като този спад не е изключение, а типичен за повечето тракийски и средногорски селища в епицентъра на бойните действия. По-скоро войната и крайно негативните за региона последици от нея ускоряват вече започналите стопански и обществени промени – разоряване на занаятите и оформяне на силен изселнически процес, който бележи следващата историческа епоха.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.

Лалю Василев Метев (р. 20.10.1968 г., София) е български юрист, публицист и изследовател, чийто интереси обединяват история, култура, образование и духовност. Завършил право, той постепенно насочва усилията си към философията на образованието и смисъла на хуманитарните ценности в съвременното общество. В своите статии и есета Метев често се връща към българското Възраждане и към съдбата на родните градове и общности – сред които особено място заемат Карлово и Калофер. За него тези градове не са просто географски точки, а духовни топоси, в които се оглежда българската идентичност: Карлово – като символ на борбата за свобода и национално самосъзнание, и Калофер – като средоточие на религиозен и културен устрем. Стилът на Метев се отличава с умението да свързва конкретни исторически факти с по-широки философски обобщения. В неговото писане личи стремеж да се изведе поуката от миналото и да се покаже значението на духовните и образователни опори в епохи на изпитания. Така текстовете му изграждат своеобразен мост между научния анализ и живата гражданска публицистика.