ЛОФЧА (ЛОВЕЧ)

Лофча (дн. Ловеч) е град с дълга история, разположен в Северна България, на около 168 km североизточно от София — в участъка, където р. Осъм, приток на Дунав, излиза от Стара планина и се открива към равнината. През османския период Ловеч (тур. Lofзa) е бил административен център на каза и е съхранил множество османски архитектурни паметници, заради което често е наричан „Златна Лофча“.

Името на града означава „крепостта на ловците“. Ловеч е косвен наследник на римския град Мелта. Най-късните сведения за римското селище, укрепено в средата на VI в. при император Юстиниан, датират от началото на VII в. След периода на ранното средновековие градът се споменава отново през 1059 г., когато император Исак I Комнин предприема поход срещу печенегите, установили се в района. По-късни извори го споменават през 1187 г. във връзка с неуспешната обсада на крепостта от страна на император Исак Ангел в разгара на българското възстание, което завършва с мирен договор и възстановяване на българската държавност. По това време Ловеч представлява малка, но добре укрепена крепост, разположена на хълм и обградена със скали; в южната част на платото е имало град, ограден с крепостни стени.

Крепостта и укрепеният град са заемали около 2,5 ха, като там са могли да се подслонят приблизително 400–500 души; вероятно в подножието е съществувало и неукрепено селище (варош) с подобен брой обитатели. Археологическите разкопки от 1921 г. и от 1963–1966 г. разкриват основите на по-голяма църква от XI в. и на по-малка църква — свидетелства за ранно средновековно присъствие. Ловеч не е споменат в списъка на османския хронист Мехмед Нешри от XV в., но вероятно попада под османска власт при походите на Чандарлъзаде Али паша през 1388–1389 г. Смята се, че окончателното завладяване на Търновско и прилежащите крепости е станало при походите на султан Баязид I през 1393 г. В българската литература често се среща и по-късна дата (1474 г.), но това се отнася до едноименната крепост в Босна, а не до ловешката.

След завладяването османците настаняват гарнизон в крепостта. По време на кръстоносния поход от 1444 г. градът и горната част на крепостта са опустошени от кръстоносците (вж. Gazavвt-ı Sultвn Murвd b. Mehemmed Hвn). Горният град не е възстановен напълно след опустошението; в следващите столетия населението и градската тъкан се концентрират в нивото при завоя на Осъм, в подножието на крепостта. След 1444 г. в района са колонизирани анадолски турци.

Според най-ранния запазен поземлен регистър за Никополския санджак (1479 г.) в Ловеч има 124 християнски и 51 мюсюлмански домакинства — около 900 човека. В периода 1479–1516 г. населението се удвоява, а между 1516 и 1580 г. расте над два пъти в сравнение с предишния период. Делът на мюсюлманите нараства: от 29% (1479) до 40% (1516) и до около 53% (1580). Публикуван регистър на вакъфите от 1540 г. (съхраняван в София) споменава вакъфски обекти в града: джамията на султан Мехмед, месджиди и начални училища на различни дарители (Мехмед Челеби Чавуш, Абаджъ Муслихиддин, Хаджъ Мехмед, кадия Абдуррахман, Али Челеби). В регистър от 1580 г. е посочена и „Новата джамия“. Джамията на султан Мехмед (по-късно Хюнкяр джамия — „Владетелската джамия“) е била изградена скоро след опустошенията от 1444 г. През 1612 г. се споменава и медресето на Алемдар Исмаил ага, функциониращо до XIX в.

В средата на XV в. в рамките на Ловчанската каза са основани три турски села — Алаеддинлер, Дойран обасъ и Татарлар — с общо 34 домакинства. В регистъра от 1516 г. са отбелязани още четири турски села с общо 239 мюсюлмански домакинства; най-голямото е Йомер обасъ (51 домакинства). През 1710 г. е регистрирано и село Шахинкая с 42 домакинства. С течение на времето в някои турски села се заселват и българи-християни, в резултат на което тези селища губят чисто ислямския си облик. От друга страна, в някои български села в казата се наблюдава процес на ислямизация. В българската историография понякога се посочва, че ислямизацията е протекла в две по-значими вълни — по времето на султан Селим I (1515–1516) и по време на преминаването на татарски войски под предводителството на Селим Герай; тези твърдения обаче се основават понякога на непълни или спорни източници. Тахрирашите от 1516, 1545 и 1580 г. показват, че повечето жители на „помацьорските“ села до 1580 г. са били християни; интензивна ислямизация е регистрирана през 1642 г. и особено в периода 1710–1751 г. Така бавният процес на ислямизация протича в рамките на почти три столетия.

През XVII в. Ловеч не отбелязва бърз икономически възход. Евлия Челеби (посетил града през 1663 г.) описва — вероятно с преувеличение — 3 000 къщи, 22 махали (16 мюсюлмански, 4 християнски, 1 ромска и 1 еврейска), 30 молитвени места, 7 джамии, 3 медресета и 5 текета. По-верни на данните са регистрите от 1642 г., според които в града има седем мюсюлмански и пет християнски махали с общо 417 домакинства (BOA, TD 775). След упадъка през XVII в. градът постепенно възстановява демографските си показатели: към 1710 г. има 558 домакинства (ок. 1 250 души), от които 48% са мюсюлмани.

През XIX в. Ловеч преживява интензивно развитие. През 1845 г. броят на домакинствата достига 1 339 (66% мюсюлмани), а през 1873 г. — 1 660 (71% мюсюлмани). В стопанско отношение градът е важен занаятчийски център — кожарство, металообработване, текстил, винарство и др. Според Годишника на Дунавския вилает за 1869 г. в града има 2 205 къщи, 20 джамии, 603 дюкяна, два хамама и три църкви; други източници споменават и четири медресета. В късния османски период Ловеч заема площ от около 65 ха по поречието на Осъм — увеличен 26 пъти спрямо предосманските размери. През 1875 г. Феликс Каниц отбелязва население от около 12 000 души; френският вицеконсул в Русе Жорж Обаре посочва, че през 1876 г. християните съставляват едва една трета от населението. По данни на Годишника на Дунавския вилает за 1873 г. в Ловешката каза има 77 села с 36 945 мъжко население, от които 59% мюсюлмани. В казата влизат и градовете Тетевен и Троян, които запазват привилегирован статут и са населени главно с българи; рударският град Етрополе със смесено население се замогва през XVII–XVIII в.

По време на Руско-турската война (1877–1878) руските войски влизат в Ловеч на 5 юни 1877 г. Въпреки че османските сили под командването на Рауф паша успяват на 15 юни да отблъснат руснаците, градът окончателно е предаден на руската армия на 23 август. Повечето мюсюлмани напускат града по време или скоро след войната; според първото официално преброяване от 1880 г. Ловеч има 5 978 жители, от които 497 мюсюлмани. През 1934 г. числото на българите в града нараства до 9 420, докато мюсюлманите са 427, а евреите пет.

След 1878 г. в селата на региона повечето турци се изселват към територията на днешна Турция, а част от населението остава под формата на българоезични мюсюлмани (помаци); днес помаци живеят предимно в няколко села (Галата, Градешница, Помашка Лесница и Турски извор). След Втората световна война градът възвръща демографското си равнище, но не възстановява изцяло своята предишна архитектурна „хубост“.

От османските паметници е запазен предимно т.нар. „Дели хамам“ (Лудата баня) — изградена в началото на XVI в. от Яхя паша; други османски сгради са в голяма степен загубени. Ловеч е родно място на някои османски и български личности, сред които Мюшир Дервиш Ибрахим паша и Ахмед Джевдет паша.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.