От 1395 до 1878 г. град Никопол (Нигболу), разположен на р. Дунав в Северна България, е част от Османската империя и — от момента на завладяването си до реформите на Танзимат — столица на обширен и важен санджак. През по-голямата част от османския период той е значителна погранична крепост и до XVIII в., когато става по-малко значим в полза на Свищов и Русчук, е един от най-големите турски градове на север от Стара планина.

В историята на Никопол са запазени оскъдни османски надгробни паметници; като цяло османските надгробни плочи в много райони са станали рядкост, подобно на някои паметници в „Стара Гърция“. Градът е бил напълно разрушаван няколко пъти: в края на XVI в. (при влашките набези през 1595 и 1598 г., за които източниците сочат и мащабни кланета) и по-късно от руските армии (1810 и 1877 г.). По време на руско-турската война от 1877–1878 г., когато руските операции довеждат до освобождението на голяма част от българските земи, Никопол е обстрелван от руска артилерия и в значителна степен е опустошен; след тези събития градът никога не възстановява предишното си значение. В края на XX в. в Никопол все още съществуват само няколко скромни джамии, построени от бедната мюсюлманска общност от дърво и кирпич; около една от тях — Баирбашъ джамия — се е съхранило малко гробище с около дузина османски надгробни паметници и един саркофаг с т.нар. baş taşı (камък при главата) и ayak taşı (камък при краката), които все още стоят на мястото си.

Нигболу (дн. Никопол) е град с древна история, разположен на около 100 м надморска височина, където р. Осъм се влива в р. Дунав. Отсрещният румънски бряг е равен и блатист. Никопол е един от най-големите средновековни български градове и последна резиденция на цар Йоан Шишман. В османския период (от края на XIV до 1878 г.) градът е административен център на санджак с военно-стратегическо и търговско значение; названието му означава „град на победата“.

Най-ранните български извори, в които се споменава Никопол, датират от втората половина на XI в. Част от изследователите свързват формирането на града с император Никифор II Фока (963–969), но подобни твърдения се срещат и в народни предания; други легенди приписват основаването на император Ираклий през 629 г., но тези версии имат съмнителна достоверност предвид загубата на византийски контрол над Северна България след края на VI в. Археологически находки от крепостните изкопи — керамика от XIII–XIV в. и монети от XI–XII в., както и монети на българските царе Йоан Александър (1330–1371) и Йоан Шишман (1371–1395) — свидетелстват за дълга и непрекъсната история на селището.

Градът се формира около крепост с неправилна триъгълна форма, с размери приблизително 200 Ч 220 m. Венециански и ранноосмански източници описват Никопол като голяма и значима крепост; след битката при Ровине (1395) крепостта е завладяна от султан Баязид I, а Йоан Шишман — до тогава васал — е свален от престола. Някои хроники сочат датата 3 юни 1395 г. за падането на крепостта. През 1396 г. в района се разиграва и голямата битка при Никопол, в която войските на кръстоносците, водени от унгарския крал Сигизмунд, са разгромени от Баязид I.

През XV–XVI в. Никопол е важен център: в града са изградени джамии, медресета и други обществени сгради; напр. по заповед на султана е построена петъчна джамия, а кадията Иваз организира медресе. В османските регистри от края на XV и началото на XVI в. се съдържа подробна информация за населението и имуществото: през 1479 г. се отбелязват стотици мюсюлмански и християнски домакинства (включително военнопомощни групи), а през XVI в. населението нараства до няколко хиляди души. Демографските регистри от 1516 и 1580 г. показват също еврейски преселения — бежанци от Испания и от региони на Централна Европа — които установяват тук значителна общност и изграждат свои синагоги.

В края на XVI в. и през XVII в. Никопол претърпява сериозни военни кризи: влашките набези от 1595 и 1598 г. причиняват опустошения и големи човешки жертви; регистрите от 1642 г. показват значителен демографски спад в следствие на тези събития. През втората половина на XVII в. и началото на XVIII в. градът преживява периоди на възстановяване и развитие; пътеписци като Евлия Челеби (1651) описват многобройни джамии, медресета, хамами, ханове и активна търговия. В някои периоди мюсюлманското население преобладава, в други — християнското — в резултат от демографски промени, колонизации, ислямизация и миграции.

През октомври 1810 г., по време на руско-турската война (1806–1812), Никопол е завладян от руската армия; при отстъплението си руснаците нанасят тежки поражения на крепостта, която по-късно е възстановена. Регистри от средата на XIX в. показват отново промени в етническия и религиозния състав: през 1844–1845 г. голяма част от населението е мюсюлманско; данните варират през различните десетилетия, отразявайки политическите и социални сътресения на Балканите.

През XIX в. Никопол е родно място на редица поети и литератори от османската и българската литература; в града е развито книжовно, религиозно и търговско животопроизвеждане, а пристанището поддържа връзки с Влашко. Въпреки това трите руско-турски военни кампании от XIX в. заличават голяма част от материалните паметници на града; днес малко извори и обекти свидетелстват за някогашното му богатство: съхранени са части от крепостни порти, скромното тюрбе на Али Коч баба и няколко надгробни паметника от XVIII в., докато много джамии и медресета са познати единствено от архивни данни.

През XX в. Никопол остава малък град с преобладаващо турско-мюсюлманско население; статистиките варират — например през 1934 г. градът е описван с около 5 000 жители, през 1981 г. населението достига близо 5 890 души, а в началото на XXI в. намалява до около 5 108 души. Днешният Никопол разполага с няколко джамии и основни обществени институции; в околностите се развиват селскостопански дейности (оризопроизводство, лозарство, овощарство) и речен риболов, а в града функционират и някои промишлени предприятия.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.