РУСЧУК (РУСЕ)

Русчук (дн. Русе) е град с древна история. През османския период (1393–1878) малко селище, населено с българи християни, се разраства до един от най-големите и космополитни градове в Северна България, с преобладаващо мюсюлманско население, 53 джамии, девет медресета и поне пет текета. При петте руско-турски войни в края на XVIII и през XIX в. градът е добре защитен с валове, покрити с камъни, тъй като е бил обект на руски обсади; през 1811 и 1877–1878 г. многократно е подлаган на разрушителен артилерийски обстрел. В резултат до наши дни са оцелели малко архитектурни паметници от времето преди 1878 г. В периода 1864–1878 г. Русе е административен център на Дунавския вилает, включващ Добруджа и цяла Северна България. През 1866 г., по инициатива на османските власти, е построена първата железопътна линия у нас, свързваща Русе с черноморското пристанище Варна. В последния етап на османския период градът се развива бързо като модерен център.

Русе е разположен на десния бряг на р. Дунав, в непосредствена близост до устието на р. Русенски Лом. На срещуположния нисък и равнинен бряг се намира румънският град Гюргево. Турската форма на името – Русчук – е получена чрез прибавянето на турската умалителна наставка „чук“ към българското име Русе, тъй като селището е било именувано и Малко Йоргово, за да се отличава от Голямо Йоргово на отсрещния бряг, както е бил наричан Гюргево на български. В средновековните италиански извори градът е наричан и Свети Георги (San Giorgio). В някои по-нови енциклопедични статии се твърди, че градът е основан от генуезки търговци през XIV в., но селището има по-древна история.

Гюргево е основан на мястото на ранновизантийския град Теодорополис, построен от император Юстиниан в началото на VI в. Османските извори от XV–XVI в. назовават Русе „отсамния Гюргево“, а днешния Гюргево – „отсрещния Гюргево“. Най-ранният извор с българското име Русе са пътеписните бележки на търговец от Брюж (Фландрия) от периода 1380–1388 г., който го изписва като Роси. В османски поземлен регистър от 1479 г. е използван изразът „отсамния Гюргево, известен като Руси“. С течение на времето турската форма Русчук измества старото наименование. В наличната литература понякога наименованието Йоргово се използва както за Гюргево, така и за Русе, което води до известно объркване.

Русе е построен върху територията на древния римски пристанищен град Сексагинта Приста („Пристанище на 60 кораба“), основан при управлението на император Веспасиан (69–79). Птолемей го споменава като Присте Полис. Селището е заличено по време на нападенията на славянските и аварските племена през VII в. През 1417 г., по време на поход срещу Добруджа, султан Мехмед Челеби получава Гюргево без бой от влашкия войвода Мирчо Стари. По заповед на султана е ремонтирана крепостта на отсамния български бряг или е издигната нова малка крепост. Османските хронисти Шукруллах, Ашъкпашазаде и Нешри описват възстановяването или построяването ѝ, като подробностите варират според техните стремежи да възхвалят султана.

Евлия Челеби, посетил Русе през 1651 г., съобщава полулегендарни сведения за крепостта, която според него е била издигната от никополския и влашки крал – вероятно цар Йоан Шишман (1371–1393). Челеби отбелязва, че Русе е бил завладян от Баязид I, но след битката при Анкара (1402 г.) османците губят контрола. По-късно Мехмед Челеби завладява града и строи крепост. Мирните договори между Мирчо Стари и полския крал Владислав II (1403, 1409, 1415 г.) показват, че войводата е резидирал в Гюргево и е титулуван владетел на множество турски крепости, включително русенската.

Археологическите данни показват, че Гюргево на румънския бряг съществува още през XIII в., а най-ранните монети в Русе са от времето на българските царе Михаил Асен (1360–1371) и Йоан Срацимир (1356–1396), което свидетелства за предосманско селище. За строежа на русенската крепост вероятно са използвани камъни от древната Сексагинта Приста. През 1444 г. бургундската флотилия, командвана от Валериан дьо Ваврен, превзема Гюргево и Тутракан, но гарнизонът на Русе сам подпалва крепостта и избягва.

През 1462 г. Влад Цепеш завладява Гюргево, като избива всички жители, включително и османския управител. Пострадалата Русенска крепост е възстановена по заповед на султан Мехмед Завоевателя. Поземлен регистър от 1479 г. показва, че Русе е предимно български град с четири мюсюлмански и 239 християнски домакинства, докато в отсрещната крепост Гюргево служат 132 души.

През XVI–XVII в. Русе се разраства от малко християнско село до град с османско-ислямски облик. Регистри от 1530, 1555 и 1580 г. показват нарастване на мюсюлманското население и заселване на преселници от Анадола, особено след потушаването на въстанието на Календерите (1527–1528 г.). Към третата четвърт на XIX в. 79% от населението на казата вече е мюсюлманско.

В Русе са функционирали джамии, медресета, текета, пазарни площади и съдилища. Евлия Челеби (1651 г.) описва 2206 дървени къщи, три християнски махали и отсъствие на евреи, а Филип Станиславов (1649 г.) посочва 6000 дървени къщи и 30 джамии. Арменците са пристигнали най-вероятно през първата четвърт на XVII в.

През XVIII–XIX в. градът е укрепен заради руско-турските войни, строят се валове, редути и сухи ровове. Часовниковата кула е ремонтирана през 1806 г., а текето на Али баба от Хорасан е разрушено през 1826 г. Русе успешно се съпротивлява на обсади през 1806–1812, 1828–1829 и 1854 г., като укрепителната му система се възстановява след всяка война.

През 1864–1878 г. Русе е административен център на Дунавския вилает, значително благоустроен в модерен европейски стил. През 1866 г. е построена първата българска железопътна линия до Варна. В града има 4306 домакинства, 30 джамии, 1541 дюкяна, 22 хана, два хамама, четири църкви и синагоги. Населението е смесено: турци, българи, евреи, арменци, роми и власи.

През 1877–1878 г., по време на Руско-турската война, Русе е обсаден и бомбардиран, но османският гарнизон удържа до Одринското примирие. След Берлинския договор градът влиза в Княжество България, а укрепленията са разрушени и използвани за строеж на църкви. Турското население намалява значително, а българите от близките села се заселват в града.

Еврейската и арменската общности, католическите и протестантските центрове продължават активна културна дейност. Единствената оцеляла джамия е на Мирза Саид паша (1839 г.), която включва медресе и библиотека.

Русе е родно място на видни османски поети, писатели и политически дейци като Беяни, Кятиб Амани Русчуклията, Хафъз Абдуллах ефенди, Зарифи и Реса Мустафа Максуд ефенди. Оцелели паметници от османския период са джамията на Мирза Саид паша, колоната по повод посещението на султан Махмуд II, Цариградската порта и редутът Левент табия, както и строителни надписи в Русенския исторически музей.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.