Град Самаков (дн. Самоков) е разположен в долина на северните склонове на Рила, близо до извора на р. Искър. Намира се на 50 км югоизточно от София, на 950 м надморска височина. Днес е малък провинциален град с около 25 000 жители. През XVII–XIX в. той е бил известен център за производство на текстилни изделия, железодобива и ковачеството. Известен е с изящните си образци на дърворезба и стенопис. По време на османското владичество Самоков е един от най-заможните и продуктивни български градове, а също така и значим мюсюлмански център. Половината, а поне една трета, от населението му е било мюсюлманско и говорещо турски; в града е имало около дузина джамии, множество текета, религиозни училища и библиотека с една от най-богатите колекции за времето си.

Сведенията за предосманското минало на Самоков са оскъдни. Градът е споменат като крепост и административен център единствено в Рилската грамота от 21 септември 1378 г. на последния български цар Иван Шишман. Останките от крепостта се намират в най-старата част на града и през XIX в. са известни като Шишмановата крепост.

Името на града произлиза от изработена от камък и дърво ковачница, служеща за пречистване на добитото в пещите желязо и изковаването му на пръти или плочи. Добивът на желязна руда и производството на железни изделия датира още от предосманския период.

Ранните османски хронисти като Оруч, Ашъкпашазаде и Нешри не споменават как градът попада под османска власт. Други източници, като Ходжа Садеддин и Мюнеджимбашъ, посочват, че Ихтиман и Самоков са завладени през 1370–1371 г. от Лала Шахин паша. Според тях жителите на Ихтиманската крепост се предали доброволно и крепостта била пощадена, но Самоков, защитаван от сръбски сили, бил превзет едва след тежка битка.

Това обаче противоречи на Рилската грамота на цар Йоан Шишман от 1378 г., която показва, че градът все още е българско владение към 21 септември 1378 г.

Най-ранният османски източник за селищата в Самоковската каза е поземлен регистър от 1453–1454 г., съхраняван в Народната библиотека в София. Той показва, че регионът е населен, има развити железни рудници, а в някои села има леярни и самокови. Имената на селата, като Сърф Самоков (Сръбски Самоков, днес несъществуващ), Радичко Самоков, Боснек и Саси, свидетелстват за рударите, които първи са разработили тукашните рудници – от сръбски и саксонски произход. Османците потвърждават техните права за добив на руда и ги запазват.

През XV в. Самоков е малко селище около разрушената средновековна крепост. Малки групи турски преселници се заселват в близост до крепостта и основават селото Чамурлии (Шишманово, днес несъществува). Турци се заселват и в Горна и Долна баня, където изграждат минерални бани с кубета, съществуващи и до днес. Населението обаче остава преимуществено българско.

Развитието на града се ускорява благодарение на Акага Хюсеин ага, родом от Самоков, който до 1481 г. е резидирал в Амасия с бъдещия султан Баязид II. При възцаряването на Баязид II Хюсеин ага идва в Истанбул като отговорник на евнусите (капъ ага) и по негова инициатива в Самоков са издигнати петъчна джамия, хамам и 22 дюкяна. Приходите на вакъфа му се осигурявали от лихви, дюкяни и самоков.

Най-ранният османски регистър, споменаващ самия Самоков, датира от 1525–1526 г. Според него градът има шест махали – две мюсюлмански и четири християнски. Едната мюсюлманска махала е на петъчната джамия на Хюсеин ага (36 домакинства), другата – на месджида на Хаджи Синан (19 домакинства). Християнските махали имат 111 домакинства, а ромските – 6. Общо населението е около 850–900 души, от които 33% са мюсюлмани.

През 1544 г. броят на мюсюлманите се удвоява – четири махали с 101 домакинства, а християнските домакинства са вече 153. През 1569–1570 г. Самоков има десет мюсюлмански махали с 216 домакинства и седем християнски със 160 домакинства – общо около 2000 души, от които 57% мюсюлмани.

Сведенията за мюсюлманските храмове показват растеж: от една джамия и един месджид през 1525 г. до три джамии и шест месджида през 1570 г. Освен тях е имало две завиета, три начални училища (мектеб), един кервансарай и хамам на Хюсеин ага.

Приходите от добива и обработката на желязо са значителни. През 1544 г. общите данъчни приходи на града са 166 629 акчета, от които 29 157 акчета от пазарни такси и 72 364 акчета от таксата за кантар при претегляне на желязото. Желязото от Самоков се транспортирало до Варненското пристанище и оттам до Истанбул за държавната корабостроителница, включително за джамиите и комплекса Сюлеймание.

Според Евлия Челеби (1661–1662) в Самоков има 11 мюсюлмански махали, християнски и ромски махали, 1700 къщи, 4 джамии, 8 месджида, 2 медресета, 3 начални училища, 6 хана, 3 хамама и едно теке. В чаршията има нова чешма, издигната от Махмуд ефенди, отговорник на султанската кухня.

През XVIII в. добивът на желязо остава важен: годишно се доставят 78 120 кг за корабостроителницата в Истанбул (Марсили), а през 1869 г. – 2 775 000 кг.

От XVIII в. нататък Самоков става мюсюлмански културен център с обществени библиотеки и известни кописти като Кешфи ефенди. В началото на XIX в. около града е издигната стена за защита от кърджалии. През 1845 г. библиотеката на Кешфи ефенди се обединява с новата обществена библиотека на Хюсрев паша. Той разширява и украсява със стенописи една от най-старите джамии (Горната джамия) и издига правителствен конак.

Регистърът от 1845 г. показва 1599 домакинства: 680 мюсюлмански, 874 християнски и 45 еврейски – общо около 7400 души.

Константин Иречек описва Самоков като град с големи къщи, по-развит от София и Кюстендил, с 12 джамии, 5 църкви, женски манастир, протестантска църква и училище. Градът е известен с леярни, текстилно производство и напластени кожи. Християнските търговци поддържат контакти с Санкт Петербург, Лайпциг и Смирна. През XVIII в. в Самоков са 82 леярни.

След 1878 г. турското население напуска града. Библиотеката на Хюсрев паша е спасена от руските войски и ръкописите й пренесени в Народната библиотека в София. Самоков се възражда урбанистично чак през 1960–1970-те години. Централната част е реновирана, а запазените османски паметници – Байракли джамия (1845 г.) и чешмата на Емин Махмуд ефенди (1660 г.) – са реставрирани. Синагогата от началото на XX в. е разрушена при пожар. Минералните бани в Горна и Долна баня съществуват, но частично функционират. В близост до Байракли джамия е надгробният камък на съпругата на Хюсрев паша – Саиде. Тези обекти остават последните паметници, напомнящи за османското минало на града.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.