ТЪРНОВА (ТЪРНОВО)

Търнова (дн. В. Търново) е град с древна история в Северна България. Разположен е на терасовидните брегове на река Янтра, приток на река Дунав, извират от северните склонове на Стара планина. От 1965 г. градът носи името Велико Търново. По своето географско разположение той е един от най-интересните и привлекателни градове в България.

През османския период (1393–1878) Търново е административен център на каза в границите на Никополския санджак. През XVII и XVIII в. тук живее значително мюсюлманско население. В историографията от втората половина на XX в. градът получава изключително голямо значение и е издигнат до статута на своеобразна историческа реликва.

Миналото на Търново датира още от римски времена, но в началото на VII в. селището е заличено. При мащабните археологически разкопки, проведени от 1946 г. до края на 70-те години на XX в., са открити монети, датиращи от II–IV в. Ранновизантийските монети, намерени тук, обхващат най-късно управлението на император Ираклий (610–641). Липсват монети от периода между края на VII и края на X в. По това време Търново представлява малко и скромно старобългарско поселение от юрти, разположено върху руините на ранновизантийския град, с примитивна натурална икономика.

Едва след около четири столетия градският живот тук се възражда, което се доказва от многобройни монети, сечени от император Алексий I Комнин (1081–1118), както и от владетели на Второто българско царство като Теодор Светослав (1300–1322), Михаил III Шишман Асен (1323–1330), Йоан Александър (1331–1371) и Йоан Шишман (1371–1393). Открити са и чуждестранни монети от Латинската империя в Константинопол (1204–1261), от Никейската империя (1204–1261), от Епирското деспотство (1204–1318), от търговските републики Венеция и Дубровник, както и от Златната орда. Те свидетелстват за оживените търговски връзки на Търново през XII–XIV в.

През Средновековието Търново е столица на Второто българско царство – малко по площ, но с динамична съдба. През XI в. градът се разпростира върху стръмните терасовидни брегове на Янтра и върху естествено защитени, трудно достъпни урви. Той е културен и политически център – седалище на българските царе, патриарх и аристокрация, макар и по размери да отстъпва на другите европейски столици от онова време.

Градът е разделен на три части: хълмът Царевец (12,8 ха), хълмът Трапезица (7,7 ха) и неукрепената част по двата стръмни бряга на Янтра. Общата площ на града е 26,5 ха. При приблизително 130–150 души на хектар, населението през Средновековието може да се е движело между 3800 и 4200 жители (докато в Кьолн или Новгород по това време са живеели около 45 хил. души). През XV–XVI в., по време на османската власт, градът е по-малък, като едва около 1580 г. достига размера от XIV в.

Търново е превзет без бой от османците по време на зимния поход на великия везир Чандарлъ Али паша (1388–1389 г.). След временно помилване, цар Йоан Шишман възстановява управлението си над града. Четири години по-късно султан Баязид I Светкавицата завладява Търново след дълга и кръвопролитна обсада (17 юни 1393 г.), разрушават се много сгради на Царевец, а голяма част от българската аристокрация е избита. Първоначално султанът проявява почит към патриарх Евтимий, но по-късно той е изпратен в изгнание. Част от местното население е изселено, а на негово място се заселват турски и гръцки колонисти. Църквата на Царевец е превърната в джамия, в града се изграждат завие и медресе. Много български книжовници и творци се преселват във Влашко, където допринасят за развитието на местното изкуство, литература и архитектура.

Въпреки твърденията на българската историография, че след османското завоевание всичко, свързано със средновековното българско царство, е било унищожено, някои важни светини са оцелели: църквата „Св. Димитър“ (1185 г.), където е обявено възстановяването на царството, църквата „Св. 40 мъченици“ на Янтра, построена от цар Иван Асен II след победата при Клокотница, и „Св. св. Петър и Павел“, свързана с възцаряването на Калоян (1195–1206). Тези църкви остават в християнски ръце и служат за духовен живот до края на османския период.

През първата половина на XV в., след междуособицата между синовете на Баязид, Търново се реконструира и придобива мюсюлмански облик. Фируз бей изгражда през 1435 г. джамия, два месджида, имарет, медресе, начално училище (мектеб), хамам, кервансарай, мост на Янтра, дюкяни и воденици. Част от строежите се финансират чрез данъчни приходи от четири села, а джамията се разполага в крепостта, докато останалите сгради – на ниския бряг южно от нея.

По време на кръстоносния поход през 1444 г. турската защита на града успешно отблъсква нападението, включително полско-унгарската войскова част, изпратена от крал Владислав. След този поход градът преживява относителен мир за повече от век и половина.

Регистри от 1479 г. показват, че Търново има 504 домакинства (132 мюсюлмански и 372 християнски), с общо около 2300 души, 26% от които са мюсюлмани. През 1516 г. мюсюлманското население расте до 257 домакинства (36%), докато християнските домакинства наброяват 397, включително 11 на свещеници. Присъстват и 25 католици – дубровнишки търговци, което свидетелства за търговската роля на града.

През XVI–XVII в. населението и градската структура се развиват значително. Селища като Арбанаси, Лясковец, Долна и Горна Оряховица, Килифарево и Трявна придобиват привилегирован статус, като част от вакъфи и султански владения. В региона функционират и големи манастири – Килифаревски, Преображенски и „Св. Троица“, които продължават да бъдат културни и книжовни центрове.

През XVII–XVIII в. населението на Търново се увеличава, като християните съхраняват значимо присъствие и културна активност. Католически и православни църкви функционират заедно с мюсюлмански медресета и джамии. Производството на коприна, бубарството и винопроизводството се развиват активно.

През XIX в. градът преживява интензивно развитие: строят се нови църкви, къщи и административни сгради. При реформата от 1864 г. Търново става център на санджак в Дунавския вилает. Към 1873 г. населението достига около 15 000 души, 45% от които са мюсюлмани. По време на Руско-турската война (1877–1878) градът е завзет от руските войски (24 юни 1877 г.), а голяма част от турското население напуска.

След 1960 г. започват мащабни археологически разкопки на Царевец, които частично превръщат хълма в „средновековен дисниленд“. Османското архитектурно наследство е унищожено, но изследванията на български учени след 1990 г. възстановяват част от историческата памет. От османското време е оцеляла една малка джамия, която се използва от малобройните турски мюсюлмани (6220 души през 2011 г., около 9% от населението). На мястото на старата джамия е построена нова, по-голяма.

Лалю Метев, 28 август 2025 г.