Историята на българите в Османската империя обикновено се мисли през образа на подчинението и страданието — като на „рая“ под властта на султана. Но по-малко познато е другото лице на същия процес: значителен брой българи, ислямизирани насилствено или включени чрез института на девширме (кръвния данък), достигат до самите върхове на имперската йерархия — като везири, капудани, архитекти и държавници. Тяхната съдба е белязана от парадокс: те стават „свои“ в един чужд свят, но остават „чужди“ за общността, от която произхождат. Този парадокс осветява сложното взаимодействие между памет и забрава, идентичност и отричане.

Еничарският институт е най-яркият символ на системното отчуждаване. Децата, взети от християнски семейства, получават нови имена, нова вяра и нова „родина“. Символично това се проявява в практиката ислямизираните да носят името „Ибн Абдулах“ — „син на Аллах“, което изтрива паметта за бащата и рода. Така се създава „институционализирана амнезия“, чиято цел е не просто асимилация, а пълно заличаване на предишната идентичност.

Но паметта никога не е напълно унищожена. Самият Мидхат паша в статия от 1878 г. признава, че в България има над един милион насилствено ислямизирани българи — мнозина от които все още говорят само български език. Думите му показват колко прозрачна е била границата между „мюсюлмани“ и „българи“ в етнически смисъл, независимо от религиозната трансформация.

Фигури като Мимар Синан, гениалният архитект на Османската империя, или Балтаоглу Сюлейман бей, първият капудан дериа, демонстрират, че именно хора с български корен са стояли зад едни от най-значимите постижения на османската култура и военна мощ. В политическия спектър Мидхат паша олицетворява реформаторската енергия, докато Талят паша е сред главните виновници за геноцидите над арменци и източнотракийски българи.

Тази амбивалентност поражда трудна дилема: да се гордеем ли с техните постижения като „част от българския гений“, или да ги отхвърлим като „ренегати и палачи“? Историографията дълго е избирала второто, но подобно отричане води до обедняване на историческата картина.

От богословска перспектива съдбата на тези хора е трагедия на „отрязаната връзка“. Християнската традиция мисли в категорията на паметта (анамнезис) — да помниш, за да бъдеш. Ислямизацията и еничарството представляват системно усилие за разрушаване на паметта: човекът е откъснат от рода, езика, вярата си и поставен в нова, изкуствено конструирана идентичност.

Но както показва преданието за българина Лалю в Одрин, или песните за „майстор Манол“ — народната памет намира начини да интегрира и преработи това страдание, превръщайки го в символи и митове. Дори в най-дълбоката забрава тлее искрата на идентичността.

Неоспоримият факт, че българи са били същевременно и палачи, и творци, и реформатори, ни изправя пред неизбежната амбивалентност на човешката история. Няма „чисти“ идентичности — всеки народ носи в себе си сенки и противоречия. Да признаем българите във върхушката на Османската империя означава да приемем историята не като мит за чистота, а като драма на оцеляването.

Това има и морално измерение: паметта не бива да служи за митологизация, но и не бива да изключва неудобните истини. Истинската зрялост на националното самосъзнание настъпва тогава, когато можем да гледаме на миналото не с осъдителна омраза, нито с наивна гордост, а с трезва способност да учим от него.

Българите във върхушката на Османската империя са симптом на една дълбока историческа рана — рана на загуба и забрава, но и на странно, парадоксално присъствие. Те са „чужди“ в българската историческа памет, но именно тяхното съществуване показва колко дълбоко българският елемент е проникнал в самата тъкан на империята. Да се върнем към тези фигури означава да преосмислим не само тях, но и собственото ни разбиране за памет, идентичност и историческа истина.

Фигурите на Мидхат, Талят, Балтаоглу, Синан и Джевдет паша свидетелстват за сложната и често противоречива съдба на българите под османска власт. Те са едновременно част от османския държавен елит и символ на отчуждението от собствения си народ.

Критичният анализ на изворите показва, че етническата им принадлежност остава дискусионна. Европейските и българските автори често настояват върху „българскостта“ им, докато турската историография я заглушава. В крайна сметка, тези личности стоят на границата между памет и забрава — и напомнят, че националната идентичност никога не е проста даденост, а резултат от борба за интерпретация на миналото.

Историята на българите във върхушката на Османската империя е история на амбивалентност. От една страна — тя е свидетелство за насилственото отчуждаване и асимилация. От друга — за реалния принос на българи към най-високите постижения на империята.

Да се върнем към тези фигури не означава да ги митологизираме или оправдаваме, а да осъзнаем сложността на историческата съдба. Само така паметта ни може да бъде пълна — без да крие неудобното и без да създава фалшива чистота.

Лалю Метев, 30 август 2025 г.