Еничари и ислямизирани българи

След завладяването на Балканите османските власти се сблъскват с един основен проблем: турците остават малцинство в огромната империя, обхващаща части от Азия, Африка и Европа. За да се поддържа силна и лоялна армия, султаните създават еничарския корпус, съставен от християнски деца, вземани чрез системата на девширме (т.нар. „кръвен данък“).

Произход и подготовка

Събираните от българските земи и от други части на Балканите момчета били отвеждани в Мала Азия, където преминавали през:

• ислямизиране и обучение в турски език и нрави;

• приемно семейство при мюсюлмани, за да се откъснат от предишната си идентичност;

• строга военна подготовка в казармите на еничарския корпус.

Така те се превръщали във фанатизирани войници на султана, насочвани не само към войните на империята, но и към насилствената ислямизация и подчинение на балканските християнски народи. Българските земи били сред основните райони за набиране на деца. Турският историк Исмаил Хакъ Узунчаршълъ подчертава, че девширме е било важно както за набавянето на войници, така и за постепенната ислямизация и турцизация на Румелия ¹ .

Българският произход на османски държавници и военачалници

Някои европейски и американски изследователи, както и енциклопедии, изрично отбелязват българския произход на видни фигури от османската държавна и военна йерархия. В Encyclopedia International (т. 3, с. 384, 1970, New York) за Мидхат паша четем:

„Енергичното управление на Мидхат паша, сам български мохамеданин (помак), постави началото на отоманското възраждане.“

Със съмнение е обозначен и националният произход на великия везир от по-ново време Талят паша, заемал този пост от 4 февруари 1917 г. до 8 ноември 1918 г. Роден е в Одрин в семейство на преселници от Кърджали. Някои негови биографи, а и самият той, отбелязват, че родителите му са били „от няколко поколения мюсюлмани“, което предполага по-ранно преминаване от християнство към ислям. Заедно с Енвер паша и Джемал паша, Талят е сред палачите на арменския народ и на източнотракийските българи. Тримата са главни виновници за въвличането на Османската империя в Първата световна война. След катастрофата на империята през 1918 г. те емигрират. Талят паша е убит в Берлин, Джемал — в Тбилиси, а Енвер загива в Кавказ от ръката на болшевиките.

И във френския Dictionnaire encyclopйdique d’histoire Bordas (Paris) се казва за Талят паша: „българин по произход“.

Османски извори споменават изрично българския произход и на трима капудан паша (командващи флота):

• Балтаоглу Сюлейман бей — командвал обсадата на Цариград (1453). Родителите му били българи; вероятно е взет чрез девширме. В европейската литература често е наричан „ренегат българин“. Проф. Иречек посочва, че истинското му име е било Марин и че е родом от софийско село. Луи Брьeйер в Vie et mort de Byzance (1969, с. 423) също пише, че обсадата е била ръководена от „ренегата българин Балтаоглу“. Едно от пристанищата на Босфора до днес носи неговото име — Балталиманъ.

• Войнук Ахмед паша (Булгар Ахмед) — ислямизиран българин, командвал флота между 18 юни 1648 и 28 юли 1649 г. Загива в битката за Крит.

• Касапбаши Хасан паша — родом от Димотика, също българин-мюсюлманин (помак). Бил капудан дериа от 15 август 1818 до 13 юли 1819 г.

Особено място заема мимар Коджа Синан (1490–1588) — главният архитект на империята, строител на над 400 джамии, мостове, дворци и обществени сгради. Турската традиция го представя като роден в с. Аърнас, Кайсери (Мала Азия), но съществуват и версии за български произход — от с. Широка лъка в Родопите, както свидетелства и Българската енциклопедия на братя Данчови. Вероятно семейството му е било сред изселените в Мала Азия българи. Всички извори са единодушни, че е бил взет за еничарин от християнско семейство.

В автобиографията си Синан признава, че е бил откъснат от семейството си и ислямизиран. Турски хронисти изтъкват, че името му „Синан ибн Абдулах“ сочи неговия християнски произход: „Абдулах“ е име, давано на ислямизирани християни, за да се заличи паметта за бащиното им име. Биографът Ибрахим Хакъ Кониалъ пише, че родителите и братът на Синан останали християни, а неговите племенници били потурчени. Според предание, отразено в турската литература, при строежа на джамията „Султан Селим“ в Одрин, Синан изобразил лале с цвят надолу като спомен за българина Лалю, собственик на терена, и неговия „инат“.

Сред бележитите турски интелектуалци с български произход е и Ахмед Джевдет паша — родом от Ловеч, ислямизиран българин. Автор е на 12-томната История на Османската империя (Джевдет паша тарихи). Бил е многократно министър (на просветата, правосъдието и др.), валия на Бурса и Мараш. Известен е интересът му към културния живот на цариградските българи, който се обяснява със стремежа да ги интегрира в рамките на империята.

Издигане на българи в османската йерархия

Немалко българи достигат до високи постове благодарение на способностите си и пълната си преданост към исляма и султана. Сред тях се открояват:

• Хафъз Ахмед паша — родом от Пловдив, описван като „помак“ в изворите ² . Известен с красота, ум и музикални дарби, той става любимец на султан Ахмед I, женен е за султанска дъщеря и два пъти заема поста велик везир (1625, 1631). Загива по време на еничарски бунт през 1632 г. ³ .

• Калафат Мехмед паша — българин от село край София (споменават се Нови хан и околности). Взет за еничарин, издига се до еничарски ага и велик везир (1778–1780). Османските хроники отбелязват българския му произход. Кариерата му завършва като комендант на Белград ⁴ .

• Ахмед Вефик паша (Булгарзаде) — роден през 1823 г. в Истанбул, внук на българин, приел исляма. Известен политик, дипломат и интелектуалец, владеещ множество езици. Бил е управител на Бурса и Одрин, министър на просветата и на вътрешните работи, два пъти велик везир (1878, 1882). Въпреки високия пост е наричан в османската среда „дьонме“ — ренегат с български произход ⁵ .

• Мидхат паша — реформатор и дългогодишен управител на Дунавския вилает, роден в Цариград (1822). Националният му произход остава спорен: някои изследователи предполагат български произход по майчина линия. Два пъти велик везир (1872, 1876–1877), но по-късно изпратен в изгнание и убит по заповед на султана ⁶ .

Аналитичен коментар

Списъкът на османски дейци от български произход разкрива едно парадоксално явление: българи, насилствено ислямизирани или включени чрез девширме (кръвния данък), достигат до самите върхове на османската държавна, военна и културна йерархия. Тяхната съдба свидетелства за двоен процес:

1. Загуба на етническа и религиозна идентичност.
   Приемащият исляма губи не само името и вярата си, но и принадлежността към общността. Това е причината българската историческа памет дълго да отхвърля тези фигури, възприемайки ги като „оръдия на чужда власт“ (Цв. Георгиева).

2. Присъствие на български елемент в османската върхушка.
   Независимо от отричането, факт е, че българи — като архитекта Синан, великите везири Мидхат и Талят, и капуданите Балтаоглу, Ахмед паша и Хасан паша — са оформяли ключови политики и културни постижения на империята.

3. Амбивалентност на историческата оценка.
   От една страна, те са част от потисническия апарат (Талят паша — организатор на геноцида над арменци и тракийски българи). От друга — създават културни шедьоври (Синан) или провеждат реформи (Мидхат паша). Тази двойственост поставя трудни въпроси за паметта и идентичността: може ли българската историография да интегрира тези личности, или те остават в „чуждата история“?

4. Символика на „завръщането“.
   Дори и напълно османизирани, някои от тези дейци запазват скрити нишки към произхода си — като роднините християни на Синан в Кайсери, или признанията на Мидхат паша за милионите ислямизирани българи. Това подсказва, че етническата памет е трудно заличима, макар да е официално подтискана.

Насилствена ислямизация

Българската историография дълго време не обръща внимание на тези личности, достигнали върховете на османската власт, но загубили всякаква връзка със своя народ. Както пише Цветана Георгиева в Еничарите в българските земи:

„Прадедите ни може би така дълбоко са се отрекли от синовете си, защото са знаели, че са оръдия на чужда власт. Това отрицание носим до днес.“

Мидхат паша сам признава мащаба на насилствената ислямизация. В статия във френското списание La Revue scientifique de la France et de l’etranger (бр. 49, 8 юни 1878 г.) той пише:

„Трябва да се има предвид, че между българите, към които се проявява толкова жив интерес, има повече от един милион мюсюлмани. Те не са пришълци от Азия, а наследници на българи, обърнати в исляма по време на завоеванието и след това. Те са синове на същата страна, на същия народ. Между тях има и такива, които говорят само български.“

Живот и дейност в Мала Азия

Много от ислямизираните българи и еничари прекарват живота си в Мала Азия — в гарнизони, административни постове или като валии на анадолски вилаети. Там те се превръщат в инструмент за поддържане на османската власт и за утвърждаване на исляма.

За малоазийските българи има данни в европейските пътеписи и дипломатически бележки още от началото на XIX в.; сред посочваните пътешественици и наблюдатели фигурират чуждестранни автори и офицери, чиито имена са цитирани в историческите източници. В българския печат първата известна публикация за българско село в Мала Азия е в списание Любословие (Смирна/Измир) — издание на Константин Фотинов от 1844 г. По-късно сведения за общности и селища с българско население се появяват и в цариградските български вестници през 60–70-те години на XIX в.

Една от основните причини за заселването на българи в Мала Азия исторически е била търсенето на безопасност и възможност да се запазят като християнска и българска общност в условия на религиозно и етническо напрежение. Аналогично, при създаването на независимата българска държава и в следващите десетилетия завръщането в пределите на новата родина е било мотивирано предимно от стремежа към етнокултурно и религиозно съхранение и към възстановяване на връзките с централната национална общност.

Извод

Присъствието на българи в еничарския корпус и в управленските структури на Османската империя е добре документирано както в османската, така и в българската историография. То показва двойнствения характер на този феномен: от една страна — драматично откъсване на деца от народността им, а от друга — възможност за социална мобилност и власт, но цената е пълна асимилация и загуба на българска идентичност.

Лалю Метев, 30 август 2025 г.