Хилендарските метоси в нахия Гьопса и околността

Проследявайки дейността на хилендарските метоси и събирателската работа на монасите в подбалканските селища през XVIII век, изворите очертават ясно изразена географска и функционална линия. От Копривщица на изток към Казанлък, преминавайки през Сопот, Карлово и Калофер, се изгражда мрежа от манастирски владения и духовни центрове, които играят ключова роля както в икономически, така и в религиозно-образователен аспект.

В Сопот през 1773 г. проигумен Самуил организира поклонническа група и събира милостиня на стойност 500 гроша, която предава на Хилендар. Този метох функционира като първоначална опорна точка и посредник между манастира и местните общности, укрепвайки духовното присъствие на Света гора в региона. В Карлово през 1790 г. проигумен Мартирий отчита 200 гроша в пари и вещи със същата стойност, свидетелствайки за утвърждаването и разрастването на хилендарското влияние чрез социални и духовни практики, съчетани с образователна дейност.

Калофер, разположен около десет километра източно от Карлово, се отличава с висока степен на организация на хилендарската дейност. През 1771 г. йеромонах Давид събира милостиня и вещи на обща стойност над 400 гроша, а през 1778 г. йеромонах Доротей увеличава приходите с пари, коне, богослужебна одежда и сребърни предмети. При завръщането си през 1782 г. приносите възлизат на 801 гроша. Метохът в Калофер изпълнява не само стопански функции, но е и духовно средище, където йеромонах Мина преподава на местните деца в края на XVIII век, превръщайки го в важен културен и образователен център, интегриран с хилендарската мрежа и поддържащ тесни контакти със Света гора.

Тази т.нар. „подбалканска ос“ — Сопот, Карлово и Калофер — представлява зона на концентрирано хилендарско присъствие с комплексно икономическо, духовно и образователно влияние. Тя осигурява:

• Духовна интеграция и постоянен контакт между населението и православното монашество, укрепвайки религиозната идентичност;
• Културна координация чрез разпространение на богослужебни практики, книги и знания от Света гора към местните общности;
• Социална подкрепа посредством милостиня и грижа за нуждаещите се, подпомагайки сплотяването на общностите;
• Образователно въздействие чрез организиране на училища и обучение на деца, създавайки база за културно развитие и формиране на бъдещи обществени лидери.

Критико-правният анализ на казанлъшкия метох от 1761 г. разкрива сложността на взаимодействието между формалните шериатски изисквания и практическите обстоятелства. Формулировката в съдебния акт, с която имотът е увакфен „в полза на манастира Хилендар“, без конкретно посочване на неговите монаси като индивидуални бенефициенти, би могла да бъде оспорена според установената практика и тълкувания на Ебусууд ефенди (†1574). Такава неяснота вероятно се дължи или на пропуск на кадия Мехмед, или на липса на настояване от страна на дарителя и хилендарските монаси, което обаче противоречи на известната правна стриктност на Хилендар и неговите представители.

Функционирането на метоха въпреки тази юридическа неяснота свидетелства за силната обществена и религиозна подкрепа, както и за фактическото признаване на правата на манастира. Казанлъшкият случай илюстрира напрежението между формалната строгост на шериатското право и динамиката на междуобщностните взаимоотношения в Османската империя, демонстрирайки както уязвимостите, така и устойчивостта на православните манастирски институции.

Освен няколко селски имота, преобладаващата част от хилендарските метоси в Източните Балкани представляват градски жилищни къщи, което свидетелства за стратегическата ориентация на манастира към урбанизираната среда и изграждането на мрежа от социално и икономически значими позиции. По-често те са едностайни постройки с двор и допълнителни помощни сгради, предназначени за обслужване на манастирските нужди и временно настаняване на монаси. В по-редки случаи, например в София, къщите имат етаж, преддверие и помещение за прием на гости — диванхан, което подчертава ролята им като центрове на обществено взаимодействие и религиозно-политическо влияние.

Документалните описания показват, че метосите са собственост на лица с относително стабилни и значителни доходи, а не на най-бедните слоеве от населението. Въпреки че обявената стойност на имотите често е умерена и би ги класифицирала като малки или средни, тяхното разположение, размер и инфраструктура разкриват реалната им значимост за социалния и икономически статус на дарителите. Най-ценни и стратегически важни са имотите в София, Татар Пазарджик, Отлука, Копривщица и Ниш — градове с висока търговска и административна активност.

Хилендарските метоси в по-малки населени места — като Стара Загора, Казанлък, Асеновград, Чирпан, Търново, Плевен, Сливен, Дупница, Панагюрище, Ветрен, Калофер и Видин — функционират като локални центрове на духовно и културно присъствие, осигурявайки приходи, религиозни услуги и влияние върху местната общност. Стойността на имотите, посочена в съдебните актове, често не отразява пазарния им потенциал, тъй като е резултат от извънсъдебни договорки или фиктивно определяне.

Социалният статус и икономическата тежест на дарителите се разкриват чрез архитектурните характеристики на домовете им, както и чрез титлите и професиите, посочени в документите до имената им. По този начин хилендарските метоси изграждат своеобразна градско-селска мрежа на влияние, която не само осигурява икономическата устойчивост на манастира, но и служи като ефективен инструмент за културно и духовно присъствие в различни социални и географски контексти.

Хилендарските метоси в Копривщица

Село Копривщица, разположено по средата на пътя между София и Стара Загора в централната част на България, е притежавало поне два хилендарски метоха през XVIII век. Първият е споменат в манастирски тефтер от 1761 г., а вторият, „нов метох, закупен за 450 гроша по времето на скевофилакс Висарион“, е отбелязан през 1779 г. Макар подробности за вида и предназначението на имотите да липсват, цената и контекстът подсказват, че става дума за значителна собственост.

Честите посещения на монасите свидетелстват за важността на метоха. През 1763 г. йеромонах Христофор довежда група поклонници от Копривщица, които даряват 254 гроша, един кон и едно муле на обща стойност 70 гроша. През 1765 г. даренията стават още по-значими – йеромонах Генадий отчита 322 гроша и множество животни: 400 овце, 11 мулета и 6 коня. Освен това вероятно са предадени мощи на неназован светец за реликварий и кандило на стойност 50 гроша. Големият добитък отразява развита абаджийска индустрия в Копривщица и наличието на значителни стада още от началото на XVIII век.

През 1768 г. йеромонах Григорий събира 1 706 гроша в пари и вещи, а през 1771 г. предава 1 120 гроша. През 1776 г. проигумен Данил довежда поклонници от Копривщица и Панагюрище, носещи 810 гроша, два коня (50 гроша), две мулета (75 гроша) и епитрахил за 25 гроша. Следващата година Данил донесъл 1 000 гроша и богослужебна одежда и предмети на стойност 130 гроша.

През 1779 г. йеромонах Григорий като проигумен събира от поклонниците в Копривщица значителни суми и вещи на обща стойност 1 370 гроша плюс цяло стадо овце на стойност 1 600 гроша, както и кръст и перленица за 65 гроша. Последното му регистрирано посещение е през 1782 г. с дарения на стойност 1 030 гроша. През 1781 г. монах Софроний предава 78 гроша, един кон (30 гроша) и кандило (22 гроша).

Източниците сочат наличието в Копривщица на занаяти, специализирани в изработката на свещенически одежди и църковни съдове. Хилендарските монаси не се ограничавали до снабдяването си в околностите на Света гора, а организирано достигали до по-далечни райони, демонстрирайки добра логистика за доставяне на често ценни предмети.

Връзките на манастира с Копривщица са поддържани до края на века. През 1786 г. монах Макарий поема 1 500 гроша от хаджи Нектарий Хилендарец, вероятно събрани под формата на милостиня. През 1787 г. проигумен Мартирий и йеромонах Йоаким събират 4 348 гроша и вещи за 2 510 гроша, а през 1789 г. монах Макарий връща в манастира 25 гроша и един кон на стойност 25 гроша.

Този обширен информационен материал илюстрира ключовата роля на хилендарските метоси в Копривщица като центрове на духовна активност, стопанско управление и културна подкрепа, които значително укрепват връзките между Света гора и българската общественост през XVIII век.

Хилендарския метох в Казанлък

Първият документално установен метох на Хилендар в град Казанлък — разположен в централната част на днешна България — датира от 26 декември 1761 г. На тази дата местният жител Коста, син на Димо, заявява пред съда в присъствието на хилендарските монаси Лаврентий и Севастий, че „по нашите обичаи, макар и лъжливи, завещавам своята къща на манастир Хилендар като шериатски изправен вакъф“.

Имотът, разположен в махалата Ашъклар, включва три стаи, пещ, обор и двор, като паричната му стойност не е уточнена. Формулировката, че имотът се увакфява в полза на „манастира Хилендар“, поражда потенциална възможност за оспорване на процедурата. Не е ясно дали това се дължи на пропуск на съдебния състав, воден от кадия Мехмед, или на липсата на настояване от страна на страните по делото. Известно е, че хилендарските монаси обичайно демонстрират висока правна грамотност и прецизност при съдебните процедури. Посочването на манастира като абстрактна институция, вместо конкретизиране на неговите монаси като носители на владението, противоречи на шериатското тълкуване, дадено от Ебусууд ефенди.

Според османските документи метохът в Казанлък е основан през 60-те години на XVIII век, но преди това жителите на града полагат дарения и се грижат за осигуряване на поменаване на починали членове на семействата си в атонския манастир. След Лаврентий и Севастий управлението преминава към йеромонах Даниил, който през 1766 г. отчита налични пари и вещи на стойност 2 813 гроша. Даниил, вероятно местен жител, изпълнява специални надзорни функции. През 1770 г. монах Самуил отчита събрани средства от над 1 160 гроша, включително и от съседната Катраншка епархия.

Към метоха функционира и училище; сведенията от края на XVIII и началото на XIX век сочат, че йеромонах Мина пребивава в Казанлък и преподава на деца. По време на кърджалийските смутове той напуска града, а местните жители се обръщат към Хилендар с молба да изпрати нов представител за църковните и учителските задължения.

Формулировката в съдебния акт от 26 декември 1761 г., с която Коста Димов увакфява имота „в полза на манастира Хилендар“, представлява правен проблем. Османското право, по тълкуванието на шейх-юл-исляма Ебусууд ефенди, изисква ясно идентифициране на бенефициента (мутавалли) за валидност на вакъфа. При вакъфи, предназначени за християнски институции, обичайно се посочват конкретни лица — монаси или настоятели, носещи юридическа отговорност като ползватели на имота. Недостатъчната индивидуализация, чрез назоваване единствено на институцията, противоречи на съдебна практика и може да доведе до оспорване.

Тази неяснота може да се дължи на пропуск на съдебния кадия или на липса на настояване от страна на дарителя и хилендарските монаси, които вероятно смятат, че споменаването на манастира е достатъчно. Последното обаче е несъвместимо с високата правна култура на Хилендар и неговите представители.

Потенциалната правна последица би била възможността за оспорване на имота от трети лица или местните власти поради непълно юридическо идентифициране на владетеля. Въпреки това, функционирането на метоха безпроблемно през десетилетията показва, че нито местните органи, нито други страни са се възползвали от формалния пропуск. Това вероятно се дължи на силната социална и религиозна подкрепа от общността и на фактическото признаване на правата на монасите като ползватели на имота.

Случаят на метоха в Казанлък илюстрира напрежението между формалната шериатска доктрина и практическите нужди на православните общности в Османската империя, разкривайки както уязвимостите от юридическа небрежност, така и устойчивостта и жизнеспособността на манастирските институции в сложната социално-религиозна среда.

Лалю Метев, 10 септември 2025 г.   

Лалю Василев Метев е български юрист, изследовател и публицист, отличаващ се с умението да вплита правен, исторически, културологичен и богословски анализ в единна, аргументирана и образна повествователна тъкан. Роден и израснал в среда, в която паметта за миналото и почитта към духовните корени са неразделна част от ежедневието, той формира траен интерес към историята на българските земи, духовните институции и тяхната роля в изграждането на националната идентичност. В своите изследвания Метев прилага широк мултидисциплинарен подход, съчетавайки архивни документи, устна история, правен анализ и философия на културата, за да изгради цялостни и многопластови портрети на личности, родове и институции, оставили дълбок отпечатък върху българското общество. Особено внимание отделя на историята на православните манастири и техните метоси, разглеждайки ги не само като стопански единици, но и като духовни, културни и образователни средища с трайно влияние върху местните общности. Стилът му е едновременно аналитичен и поетичен – с прецизно внимание към детайла и умение да превръща фактите в живи картини, носещи силен емоционален и интелектуален заряд. За него духовната и културната памет не е просто исторически факт, а устой, който поддържа моралната и идентичностната устойчивост на нацията. Като автор, Лалю Метев се стреми да бъде мост между миналото и настоящето – да възстановява автентичния диалог между история и съвременност и да вдъхновява читателите да откриват в духовното и културното наследство извор на самопознание, достойнство и национална гордост.