„Сердика е моят Рим“ не е просто културна формула, нито пък фестивален лозунг. Това е изповед, а изповедта винаги е повече от декларация – тя е вътрешен път, който се изминава в тишината на съвестта и в светлината на паметта. Да произнеса тези думи означава да заявя, че за мен историята не е руина, а жива плът; че наследството не е само бреме, а призвание.

Сердика не е застинала в археологическите пластове – тя е град, в който миналото и бъдещето се срещат. Тя е онова място, където времето не е само хронос – безкрайно отброяване на дни и епохи, – а и кайрос, благоприятният миг, в който човек осъзнава своята отговорност. В този смисъл „Сердика е моят Рим“ е признание, че аз самият принадлежа на една по-голяма традиция, която ме надхвърля, но и ме приобщава.

И ако Рим е символ на властта и земната универсалност, то Сердика за мен е символ на крехкостта и духовната непреходност. Тук някога е прозвучало „тук ще бъде моят Рим“ не защото градът е бил център на империята, а защото е съдържал в себе си друг вид власт – властта на словото, на вярата, на духа.

Днес, когато обществото ни често напомня човек, изгубил посоката си, подобна изповед придобива особена сила. В свят, богат на информация, но беден на смисъл, нуждата от завръщане към корена става спасителна. „Сердика е моят Рим“ не е бягство назад, а пророческа посока напред: да се вгледаме в това, което сме наследили, не за да се опиваме от величие, а за да създаваме бъдеще, в което духовността е основа, а не украса.

Паметта трябва да бъде живяна, а не консервирана. Да бъдеш достоен наследник не означава да пазиш витрина, а да превръщаш наследеното в сила за съзидание. Тази мисъл е и лична, и обществена: тя изисква от мен да бъда съзидател, но и да напомня на общността, че духовното измерение е единственото, което придава трайност на всяко дело.

Сердика е моят Рим, защото в този град – с неговите пластове от болка и надежда – откривам, че човекът не е просто свидетел на историята, а неин сътворец. И бъдещето, което ще градим, ще има смисъл само ако бъде осветено от паметта и вдъхновено от духа.

Но, разбира се, живеем и в епоха, в която всичко може да бъде превърнато в сувенир. „Сердика е моят Рим“ – ще го видите утре като слоган върху чаши, тениски и магнити, продавани до поредния мол. Паметта ще бъде опакована в полиетилен, а наследството ще се редуцира до „атракция за туристи“. Ще се правят селфита сред руините, докато в същото време върху тях ще се издигат нови паркинги и стъклени фасади. Ние, потомците на светци и мъченици, сме се превърнали в усмихнати статисти на собствената си история, които ръкопляскат на спектакъла на нейното обезсмисляне.

И може би именно в тази горчива ирония се крие най-голямото изпитание: да не позволим на „моят Рим“ да се превърне в поредния „мол с антични основи“. Ако някога вярата е изграждала катедрали, днес често я заменяме със стъклени куполи и неонови надписи. И тогава въпросът вече не е дали ще имаме памет, а дали ще остане духът, който я прави жива.

И все пак, въпреки всичко, изборът е в нашите ръце. Ако паметта е сведена до витрина, то будността може да я съживи отново като олтар. Ако наследството е профанизирано до сувенир, то личното ни усилие може да го превърне в жива традиция. „Сердика е моят Рим“ няма да има смисъл като лозунг, ако не се превърне в свидетелство — свидетелство на личен живот, в който достойнството, духовността и паметта се изживяват като всекидневна отговорност. Това е и моят призив: да съхраним вътрешната си будност, за да не останем един ден единствено зрители на собственото си изчезване.

Лалю Метев, 20 септември 2025 г.