Родословна традиция и генеалогични връзки в източнобългарската
и хазаро-булгарска държавна линия (VIII–X век)

Настоящият текст възпроизвежда реконструирана родословна верига, отразена в т.нар. булгаро-хазарска хроника, приписвана на източнобулгарски изворен корпус, възникнал вероятно в средата на X век. Тази генеалогия проследява приемствеността на владетелски и княжески родове от Бат-Боян (Бат-Боян, или Бу-Тимер Джураш) — син на Джураш Масгут, до Селджук, основател на династията на Селджукидите, и до предполагаеми родствени линии, вплетени в ранната история на Киевска Рус.

Според хрониката, Бат-Боян (Бу-Тимер Джураш) е баща на Сулаби, чиито потомци се нареждат в последователността:

• Сулаби → Авар-Айяр,

• чиито синове са Тат-Утяг Саръчин и Тат-Угек Бесерман.

От линията на Тат-Угек произлизат:

• Тамян,

• неговият син Бураш,

• и неговият внук Джангър (Чакър) Иляс, титулуван като хакан-бек на Хазария, управлявал след Буртас в продължение на двадесет и пет години.

От линията на Тат-Утяг Саръчин произлиза Кан-Караджар, който има двама известни сина:

• Куштанмиш (идентифициран с „Гостомисл“ в руските летописи) и

• Угер Урус Айдар (Хайдар) – владетел на собствените си области.

От рода на Айдар се споменават двама негови синове:

• Габдула Джилки и

• Лачин.

Синът на Лачин, Искел Угер (Карт-Угер), е представен като балтавар (владетел) и урус-хакан („руски хакан“) на хазарската област Искел, идентифицирана от булгарските извори с Киевска Рус. Според хрониката той управлява след Йолъг Салахби в периода 912–931 г.. Дъщеря му Улджа (Олга) става съпруга на Галиджа (Игор Младши) – син на Балик Йолъг Угер, и майка на Барыс Балтавар (Святослав I Игоревич, 945–972).

От сина на Джилки — Алмъш Джафар, се развива друга линия, която има решаващо значение за хазаро-булгарската политическа система. Алмиш Джафар е назначен през 855 г. за наместник на Маджар-Суба (т.е. областта на унгарската орда), а през 865 г. става балтавар на Саклан (Саклаб, съответстваща на териториите на днешна Украйна и Беларус) и урус-хакан (глава на кантона „Русь“).

През 882 г. хакан-бек Арслан иззема управлението на Рус от Алмъш и го предава на Йолъг Салахби („Вещий Олег“, 882–912, починал в 922 г. във Велики Болгар) — уж по искане на християнизираните поданици (кряшен). По същото време синът на Алмъш, Арбат (Арпад), е назначен за хазарски наместник на Маджар-Суба. От него произлизат:

• Такин,

• чийто син е Сълджук (Селджук) — водач на огузите и родоначалник на династията на Селджукидите.

Сред другите синове на Алмъш се споменават:

• Мал-Деде, който временно (ок. 944 г.) заема поста хакан-бек на Хазария,

• Хасан Газан (925–930) и

• Микаил Ялкау Балтавар (930–943).

Синът на Мал-Деде, Кичи-Мал, подпомага баща си в управлението и е негов съвладетел. От него произлиза Дау-Барин („Добрыня“ в руските източници), както и Мал-Бирде (Малуша), която става съпруга на Барыс Балтавар (Святослав I Игоревич).

Аналитичен коментар

Тази реконструкция отразява сложния процес на етно-политическа и династическа трансмисия между волго-булгарската, хазарската и ранноруския политическа среда през VIII–X век. Родословието демонстрира взаимопроникването на булгаро-тюркския и източнославянския свят, като поставя фигури като Игор, Олга и Святослав в контекста на булгарската държавна и културна парадигма. Някои от идентификациите — например Куштанмиш = Гостомисл и Дау-Барин = Добрыня — се разглеждат от съвременната историография като условни и символни, представляващи опит за възстановяване на генеалогичната памет в рамките на тюркско-българската държавна идеология.

Социалната структура на барините в хуно-българското общество се състои от две основни групи — господстващите кундури и подчинените басна или азна. Термините баснак и баджан са форми на басна, докато азна се среща във вариантите ашняк или азбяк. В региона на Джалматия в Средна Азия името азбяк се трансформира в „узбяг“, което е етимологичният източник на названието „узбеки“.

Аварите, стремейки се да имитират барините, разпределяли войските си на деснофлангови воини, наречени „барини“, и левофлангови, именувани „узбяки“. Част от аварите, които останали след провал при бягството си с хакана Тубджак, се включили в състава на тандарите — също известни като угури или уехери, означаващо „точни стрелци“. При аварите названието „угур“ звучало като „угуз“ (огуз), а „тандар“ — като „тиндар“.

При управлението на караимските емири (Саманиди) мнозинството от тези авари излезли от българската общественост вследствие на грабителските войни и приели името огуз (огузи). В рамките на сто години огузите загубили българската си идентичност, а популярното сред тях произведение „Угуз-наме“ от IX век отразява грешна представа за техния произход. Един век по-късно част от тях били водени от потомците на сина на Арбат (Арпад), наречени Такин Селджук, които помнели и съхранявали спомена за своя български произход.

Въпреки превъзходството на „Угуз-наме“, което символизира „угез“ или бик, селджуците пазели знанието за българския си произход — узи или гузи. След като преминали към исляма, някои селджукски султани смятали това знание за излишно, но фамилията на султан Маликшах и други висши емири поддържали жива памет за българските си корени.

Потомъкът на селджукския емир Шалчи-Илхан от XI век — емир Гусман, по-известен като Осман, основател на Османската империя, не само съзнавал и прокламирал своя български произход, но и го използвал като основен символ на легитимност. Той предупреждавал приближените си да не споменават думата „угуз“, защото му причинявала мъчително главоболие, настоявайки да бъде наричан „булгар“ или да замълчат.

В периода на „Бедствените Войни“ (XVI век) еничарите, прославящи се с невежеството си, унищожили културното наследство на българството в земите на рода Осман („лозята на българството“) с „ледения си мъртвешки дъх“. В същото време, благодарение на подкрепата на Османовия род, в Мала Азия, в областта, известна като Капдаг (дн. Кападокия), процъфтявали близо 50 селища и 10 града, носещи имена като „Булгур“ и „Бугур“, свързани с българското наследство.

Тези факти подчертават значението на българската етническа памет като мощен политически и културен инструмент в изграждането на османската държавност, използвана за легитимиране на властта и утвърждаване на новите имперски идеали. Съзнателната връзка с българските корени служела като символ на суверенитет и историческа приемственост, която османските владетели и елити преобразували в основен стълб на своята политика и държавност.

Текстът следва традицията на „Именника на българските князе“ и сродните му източници, но в контекста на Волжко-Хазарската хроникална традиция, където „Русь“ е разглеждана като част от по-широка мрежа от политически кантони на Хазарската империя.

Лалю Метев, 1 ноември 2025 г.
Ден на народните будители

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.