Заличаването на паметта: случаят Яна Язова и моралната
деградация на хибридната културна власт в България

Смъртта на българската писателка Яна Язова (псевдоним на Люба Тодорова Ганчева, 1912–1974) остава обвита в мистерия и противоречия, които надхвърлят пределите на литературната история и навлизат в полето на етиката, архивистиката и културната памет. Особено внимание предизвиква изчезването на оригиналните ръкописи на нейните неиздадени романи, както и намесата на видния комунистически функционер Николай Хайтов в процеса на тяхното „опазване“ (sic!).

Изчезването на архива и нарушаването на институционалната процедура

След кончината на Яна Язова през юли 1974 г. от Съюза на българските писатели (СБП) е назначена комисия в състав: проф. Тодор Боров, Матей Шопкин и Харалампи Харалампиев. Задачата ѝ е да проучи жилището на покойната авторка и да установи наличието на нейни ръкописи и архивни материали.

Въпреки официалния мандат на комисията, Николай Хайтов – тогава председател на Творческия фонд при СБП – самоволно елиминира комисията и влиза в жилището на писателката, наша скъпа братовчедка, в компанията на юрисконсулта Христо Д. Аянов. Този акт представлява нарушение на установените архивни и етични норми, тъй като става без присъствието на определените комисари и без надлежно документиране на действията по инвентаризация.

Опитите за институционално овладяване на архива

През следващите месеци Хайтов и Аянов възпрепятстват усилията на Централния държавен архив (ЦДА) да прибере фонда на Язова. Едва на 29 октомври 1974 г. Величка Филипова – началник на архивите – успява да преодолее съпротивата им и служители на ЦДА прибират част от останалите материали. Сред тях се намират само чернови на неиздадените романи, което свидетелства, че оригиналите вече са изчезнали.

Тези чернови позволяват от 1987 г. насетне да бъдат възстановени и публикувани творбите на Яна Язова с нейното име, благодарение на усилията на изследователя Петър Величков.

Институционални последици и публичното поведение на Хайтов

След скандала Христо Д. Аянов е уволнен, а др. Н. Хайтов – отстранен от поста председател на Творческия фонд. Въпреки това, през 1980 г. Николай Хайтов публично заявява в телевизионното предаване „Всяка неделя“ (интервю, публикувано по-късно във в. „Народна култура“, 19 февруари 1982 г.), че е завършил роман за живота на Васил Левски, който предстои да бъде издаден.

Пет години по-късно, през 1985 г., вестник „АБВ“ публикува откъси от романа „Левски“ на Яна Язова, възстановен по чернови и подготвен най-добросъвестно за печат от Петър Величков. Впоследствие анонсираният роман на др. Хайтов така и не се появява, което поражда сериозни съмнения относно неговия произход и автентичност.

Хипотезата за присвояване и прикриване на престъпление

Петър Величков излага аргументирана версия, според която Яна Язова е била убита (вероятно отровена) от агенти на Държавна сигурност, а тялото ѝ умишлено е оставено да се разложи, за да се заличат следите от отравянето. В този контекст се предполага, че оригиналите на нейните неиздадени романи са присвоени от Николай Хайтов.

Според Величков, др. Хайтов е възнамерявал да публикува романа „Левски“ под свое име, но след публикуването на откъсите във в. „АБВ“ се е отказал, осъзнавайки риска от разобличаване.

Величков твърди още, че е бил извикан при диктатора Тодор Живков, който е разпоредил романът на Яна Язова да бъде издаден, но др. Хайтов „да не се закача“ – показателен детайл за реалната културна и властова динамика в късния тоталитарен комунизъм.

Етични и културни измерения на казуса

Тази версия намира подкрепа сред редица изследователи и читатели, тъй като името на др. Хайтов е замесено и в други обвинения за литературни кражби и присвояване на чужди текстове. Проблемът не е само биографичен, а етико-културен: става дума за присвояване на духовно наследство в контекста на един репресивен политически режим, при който творчеството често е било подчинено на идеологически и властови интереси.

Парадоксът на посткомунистическата памет

Въпреки тези обстоятелства, днес името на др. Николай Хайтов продължава да бъде почитано в публичното пространство – улици, площади и читалища носят неговото име. Тази символична реабилитация на фигура, обвързана с тежки етични обвинения, поставя въпроса за състоянието на историческата ни памет и културна саморефлексия.

Може би най-тревожният извод е, че българското общество продължава да търпи и дори да възпроизвежда култа към силно компрометирани личности, което показва непреодоляната инерция на робския манталитет, наследен от тоталитарната епоха.

Заключение

Случаят „Яна Язова – Николай Хайтов“ представлява емблематичен пример за сблъсъка между личното достойнство на твореца и институционалната безотговорност на системата. Той поставя остро въпроса за етиката на литературната собственост, опазването на културното наследство и обществената отговорност към паметта на българските творци.

Лалю Метев, пр. юр, 1/2 ноември 2025 г.
Ден на народните будители

Бележки и източници:

1. Архив на Съюза на българските писатели, Протокол №..., 1974 г.

2. Централен държавен архив, Фонд 222К, оп. 1, а.е. 45 – Материали относно архива на Яна Язова.

3. „Народна култура“, бр. 7, 19 февруари 1982 г.

4. Величков, П. Яна Язова – живот, творчество, тайнство. София, 1992.

5. Телевизионно предаване „Всяка неделя“, 1980 г.

6. „АБВ“, 1985 г., откъси от романа Левски.

След смъртта на Люба Тодорова Ганчева – Яна Язова (1974), наша братовчедка по калоферската ни линия с Христо Ботев и една от най-ярките фигури на българската литература от ХХ век, настъпва драма не само с личната й съдба, но и с националната ни памет. Изчезват оригиналите на нейните неиздадени ръкописи, писани между 1944 и 1974 г. — произведения, които по свидетелства са били завършени и готови за публикуване. [...] По думите на Петър Величков, диктаторът Тодор Живков лично е разпоредил романът на Язова да бъде издаден, но „да не се закача Хайтов“ – решение, което илюстрира компромисния морален климат на късния социализъм. Така се ражда една от най-мрачните страници в българската културна история – страница, в която властта над паметта се оказва по-силна от почтеността към словото. Парадоксално, в днешно време същата хибридна обществена система, наследила рецидивите на комунистическата ценностна слепота, продължава да отдава почит на личности като другаря Хайтов, назовавайки улици, площади и читалища с неговото име. Това не е просто културна небрежност – това е етична капитулация пред миналото, която показва до каква степен българското общество още не е скъсало с тиранията на посредствеността и страха. Да се запитаме — колко време още ще позволяваме на онези, които предадоха паметта на нашите най-извисени духовни водачи, да бъдат чествани като герои? И кога най-после ще осъзнаем, че веригите на робството не винаги са от желязо — понякога са от забрава.

По инициатива на Съюза на българските писатели е назначена комисия в състав: проф. Тодор Боров, Матей Шопкин и Харалампи Харалампиев, която трябва да извърши опис и да предаде архива на писателката на Централния държавен архив. Но тази процедура е произволно прекъсната от Николай Хайтов — тогава председател на Творческия фонд на СБП — който, заедно с юрисконсулта Христо Д. Аянов, влиза в жилището на покойната без разрешение и задържа материалите. В продължение на месеци Хайтов и Аянов възпрепятстват предаването на архива. Едва на 29 октомври 1974 г., след личната намеса на Величка Филипова, началник на архивите, служители на ЦДА прибират оцелелите документи — само част от черновите на нейните романи. От тях по-късно Петър Величков успява да възстанови текстовете, издадени под името на Язова от 1987 г. нататък. Именно Величков е сред първите, които изказват версията, че писателката е била умишлено отровена от агенти на Държавна сигурност, а оригиналите на нейните ръкописи — присвоени. Версията се подсилва от обстоятелството, че Хайтов сам обявява в предаването „Всяка неделя“ (1980), а после и във в. „Народна култура“ (19 февруари 1982), че пише роман за Васил Левски. През 1985 г. обаче в. „АБВ“ публикува откъси от романа „Левски“ по черновите на Язова, което поражда съмнение, че Хайтов е възнамерявал да публикува именно нейната творба под свое име. След разкриването на този факт той се отказва от издаването на собствения си роман.