Наследяването на властта в България

I. Въведение

Наследяването на върховната власт в средновековна България представлява ключов аспект от функционирането на държавността и гарантиране на политическата приемственост. От времето на Кубрат до владетелите от Второто българско царство могат да се проследят устойчиви, макар и еволюиращи, принципи, регулиращи трансфера на властта. Тези правила съчетават прабългарски традиции и степна култура с по-късни византийски влияния, които се въвеждат след покръстването на държавата.

Йоан Екзарх, един от водещите книжовници на Златния век, формулира кратко, точно и ясно същността на наследствената логика с лаконичната констатация: „брат наследява брата, а синът наследява бащата“. Това изречение отразява древен, стъпаловиден модел на престолонаследие, при който се интегрират родова приемственост и йерархичен ред, гарантиращ стабилност и легитимност на монархическата институция.

II. Стъпаловидният принцип

Първият и най-древен модел на престолонаследие в българската държавна традиция може да бъде определен като „стъпаловидно правило“. Съгласно този принцип върховната власт се предава последователно от по-големия към по-малкия брат, а след изчерпване на това поколение — към сина на най-стария брат. Тази система е била замислена така, че да гарантира династична приемственост, запазване на старшинството в рода и предпазване от междуособни конфликти, като същевременно осигурява управленска зрялост на всеки следващ владетел.

Аналогични структури на родово и йерархично наследяване се откриват сред прабългарите и сродните им тюркски и степни народи, където легитимността на властта произтича не само от кръвното родство, но и от позицията в родовата „стълбица“. В по-широк евразийски контекст подобни практики са засвидетелствани при хуните и хазарите, които също следват принципа на възходящо родово старшинство при предаването на върховната власт.

Типологичен пример за това наследствено мислене представлява разделението на наследството на Атила между неговите синове — Елак, Денгизих и Ернак (Ирник). Тази схема, според редица изследователи, намира своя аналог и в династичните процеси при Кубратовите синове.

След смъртта на Кубрат, Велика България не се разпада непосредствено вследствие на външна агресия, а поради вътрешнодинастични противоречия между неговите наследници. Вместо да съхранят единството на държавата, част от братята — Шамбат и Аспарух (Исперих) — поемат по самостоятелен политически път, формирайки нови властови центрове в различни географски посоки. Така, въпреки изричната заръка на Кубрат за съхранение на общността, превесът на родовото над държавното начало довежда до разпад на Великобългарското единство, но и до раждането на нови държавни формации, които ще продължат неговата традиция в различни части на Европа.

III. Принципът на „багренородния син“

С утвърждаването на християнството и възприемането на византийския модел на монархическа легитимност в българската държавна традиция се оформя вторият основен принцип на престолонаследието — принципът на багренородството. Той предоставя преимуществено право на наследяване на първородния син, роден след възцаряването на бащата, т.е. на „багренородния“ — този, който е „роден в багреницата“, в символа на царската власт.

Този принцип бележи преход от родово-степната традиция към монархическия легитимизъм на сакралната власт, при който правото на наследяване вече не произтича само от родовото старшинство, а от божествено освещения статут на владетеля и неговото потомство. Така се осъществява синтез между прабългарската и византийската концепция за властта — между кръвната приемственост и благодатното право на царуване.

Приложението на този принцип е ясно различимо в възцаряването на Маламир след смъртта на неговия баща Омуртаг (831 г.). Въпреки че не е най-старият син, Маламир получава престола именно като първороден след възцаряването, съответствайки на новия модел на наследствена легитимност. Аналогичен е случаят и през XIV век с Йоан Шишман, възкачен след цар Йоан Александър, въпреки старшинството на неговия брат Йоан Срацимир.

Разпространените в по-късната историографска и популярна литература хипотези, че възкачването на Йоан Шишман е резултат от интригите на майка му Сара-Теодора, не издържат на критичен анализ. Те игнорират факта, че по това време принципът на багренородството вече е трайно утвърден в българската държавна практика и представлява официален механизъм за осигуряване на династична приемственост в съответствие с византийските канони на царствеността.

IV. Изборният принцип и ролята на „стълповете на държавата“

Третият основен механизъм за наследяване на върховната власт в средновековна България е изборният принцип, който се прилага в случаите, когато липсва пряк багренороден наследник или когато законният престолонаследник е възпрепятстван да поеме управлението. В тези обстоятелства правото на избор принадлежи на т.нар. „стълпове на държавата“ — висшите сановници, военачалници и духовни лица, които олицетворяват устойчивостта и институционалната памет на властта.

Терминът „стълп“ (от старобългарското стълпъ — „опора“, „страж“, „основа“) има не само метафорично, но и структурно-държавно значение. Той обозначава елитните представители на държавния съвет, върху чиято лоялност и авторитет се крепи единството на царството. Във византийската традиция техният функционален еквивалент са членовете на синклита, но в българските условия „стълповете“ имат по-силно военно-политическо измерение, свързано с организирането на властта около личността на владетеля.

Един от най-ясните исторически примери за приложението на изборния принцип е възкачването на Йоан Владислав на престола през 1015 г., след гибелта на неговия братовчед Гаврил Радомир. Изборът му е колективно решение на болярския съвет, продиктувано от необходимостта да се предотврати безвластие и вътрешен разпад в момент на силен външен натиск от страна на Византия. Това действие демонстрира не просто волята на управляващия елит, а устойчивостта на политическата култура на Първото българско царство, при която властта се възприема като функция на общата държавна стабилност, а не като частна собственост на отделен владетел.

Изборният принцип, макар и прилаган в изключителни обстоятелства, гарантира приемствеността и легитимността на управлението, превръщайки колективното решение на „стълповете“ в инструмент за възстановяване на реда и държавното единство. По този начин българската политическа традиция демонстрира забележителна способност за адаптация между наследственото право и колективния суверенитет на елита, което я поставя редом с най-развитите модели на ранносредновековната държавност в Европа.

V. Принципът на „помощниците“ и благородния произход

В надписа на цар Йоан Владислав от Битоля се открояват още два основни принципа на държавната организация и легитимация на властта.

Първият е принципът на помощниците („помощници цареви“) — форма на колегиално управление или институционализирано съвладетелство, при което монархът споделя властта с доверени членове на династията или висшата аристокрация. Тази практика цели да осигури непрекъснатост на властта, вътрешна стабилност и политическа приемственост, като същевременно създава механизъм за поддържане на лоялността сред управляващия елит.

Вторият е принципът на благородния произход, изразен чрез формулировката „от бъист блъгарском роде“. Той подчертава родовата легитимност като фундамент на царската власт. Произходът от стар и признат български род не само гарантира приемствеността на държавната традиция, но и служи като символ на божествено и историческо право на управление. Този родов легитимизъм е съществен елемент от идеологията на средновековната българска монархия, осигуряващ устойчивост на властта в условията на вътрешни и външни кризи.

VI. Принцип на отдалечаване на неудобния претендент

Шестият принцип отразява практиката на отстраняване или изпращане в чужбина на неудобния или неизбрания претендент за престола, с цел предотвратяване на междуособици и запазване на политическото равновесие в държавата. Този подход, макар и суров, представлява рационален механизъм за управление на наследствените конфликти в рамките на монархическата система.

Практиката е добре засвидетелствана в българската история. След възкачването на Севар, бащата на Асен Тукту е изпратен на служба при аварите — вероятно като форма на почетно изгнание, съчетано с дипломатическа функция. По аналогичен начин синът на цар Гаврил Радомир е изпратен във Влашко, откъдето неговите потомци — Асен, Петър и Калоян — по-късно ще възстановят българската държавност. Сходен механизъм се наблюдава и при княз Стрез, изпратен в Сърбия след възкачването на цар Борил през 1207 г., за да се предотврати евентуална вътрешна опозиция.

Тези примери показват, че изгнаничеството не следва да се разглежда като наказание в съвременния смисъл, а по-скоро като политически инструмент за неутрализиране на напрежението в династията, който запазва възможността за бъдеща реабилитация. В редица случаи потомците на отстранените претенденти се завръщат във властта, което свидетелства за гъвкавостта и цикличния характер на династичната легитимност в средновековна България.

VII. Регентство и върховна власт

В случаите, когато престолът се заема от малолетен владетел, върховната власт временно се упражнява от регент (или наставник) — институция, целяща да осигури непрекъснатост и легитимност на управлението. Такъв е случаят с Гостун, който според „Именника на българските князе“ управлява като регент на Кубрат в периода около 616–618 г. — един от най-ранните примери за регентство в българската и изобщо в ранносредновековната държавна практика.

Твърдението, че Борис-Михаил лично е свалил от престола сина си Владимир Расате, изглежда юридически и канонически проблематично в контекста на средновековното право, според което монахът няма право да упражнява светска власт. По-вероятно е решението да е било взето колективно — от събрание на болярите, действащо като върховен държавен арбитър в случаи на династична криза. Такава процедура се прилага, когато владетелят „даде лош закон“ или „загуби Божието благоволение“ — формула, чрез която се обосновава снемането на политическа легитимност.

Църковно-държавният събор от 893 г. представлява класически пример за съвместно упражняване на властта между държавата и църквата. Съборът утвърждава новата управленска конфигурация: Симеон е избран за княз; Климент е поставен за епископ на Долната земя; Йоан (Екзарх) е признат за висш богословски авторитет; Наум оглавява училището за свещеници; гръцките архиереи са заменени с български, а богослужението окончателно преминава на български език. Тези актове не само легитимират новия владетел, но и утвърждават националната и духовна самостойност на българската държава.

Подобни регентски и колективни форми на управление се наблюдават и в по-късните етапи от развитието на българската монархия. След смъртта на цар Йоан II Асен, върховната власт временно се осъществява чрез регентски съвети, оглавявани съответно от севастократор Петър и деспот Мицо Асен.

Всички тези примери свидетелстват за постепенното институционализиране на регентството като част от държавноправната традиция на България, което съчетава византийския модел на властова приемственост с българската концепция за колективна отговорност и легитимност. Така процесът от VIII до XIII век завършва с окончателното утвърждаване на българската национална и църковна идентичност като самостойна система, равнопоставена на византийската.

VIII. Заключение

Системата за наследяване на върховната власт в България през Първото и Второто царство представлява сложен синтез от родови, религиозни и правни принципи. В нея се съжителстват древните традиции на степната държавност, като стъпаловидното наследяване и багренородният принцип, с християнската легитимация на царската власт, включително институцията на регентството и колективното вземане на решения от болярите.

Макар в историческата практика да се наблюдават случаи на вътрешни съперничества и разпадания на единството, тази система свидетелства за дълбоко вкоренено чувство за държавност и за стремеж към легитимност, приемственост и стабилност в управлението. Тя отразява устойчивостта и адаптивността на българската политическа традиция, която се нарежда сред най-древните и продължителни в Европа, съчетавайки местни и византийски елементи в уникален държавен модел.

Лалю Метев, пр. юр., 9 ноември 2025 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.