Масагетите между степта и Кавказ: палеогенетични данни,
исторически хипотези и съвременни идентичности

Въпросът за генетичния произход на масагетите – един от най-обсъжданите номадски народи в периферията на античния свят – се оказва не само емпиричен, но и дълбоко натоварен с идентичностни проекции. В модерните национални историографии, особено в тюркоезичните страни от Централна Азия и Кавказ, масагетите и тяхната легендарна царица Томирис често се превръщат в емблеми на „първична“ свобода и древна държавност, призвани да легитимират съвременни политически и културни претенции. Паралелно с това, развитието на изследванията върху древната ДНК (ancient DNA) през последните две десетилетия внесе нови данни за скито‑сарматския комплекс, в който масагетите по правило се вписват, но и постави по-строги граници на онова, което можем отговорно да твърдим за тяхната действителна биологична история.

Настоящият текст има за цел, от една страна, да очертае палеогенетичната рамка на скито‑сарматските популации, в която масагетите заемат своето вероятно място, а от друга – да постави под критичен размисъл някои популярни хипотези, които ги свързват с Кавказ и по-специално с маскутите (Maskut) по западното каспийско крайбрежие. В по-широк план това означава да мислим не само за произхода на един народ, а и за начина, по който съвременните общности „спасяват“ собствената си идентичност чрез миналото – често смесвайки генетика, мит и екзистенциална нужда от корени в една единствена, съблазнително проста история.

Палеогенетиката и реконструкцията на „скито‑сарматските“ общности:
методологични граници и идентичностни употреби

Динамичното развитие на човешката палеогенетика през последните две десетилетия коренно промени начина, по който се конструира и интерпретира миналото на номадските общности в Евразия, включително скити, сакски групи и свързаните с тях масагети. Натрупаните данни от древна ДНК позволяват все по-прецизно моделиране на миграции, демографски събития и смесвания, но едновременно с това поставят остри методологични и херменевтични въпроси относно връзката между генетични клъстери, етноними от писмените извори и съвременни национални наративи.

Настоящата статия се фокусира върху един конкретен казус в този по-широк контекст: генетичния и исторически статус на масагетите и тяхната предполагаема връзка с маскутите (Maskut) в източния Кавказ. В регионалната историография на Кавказ и Централна Азия отдавна циркулира тезата, че масагетите „се преселват“ на Кавказ и там се явяват под нов етноним – маскути/мазкути. В модерните национални дискурси тази хипотеза нерядко се разширява до твърдения за „директна“ връзка между масагети, маскути и съвременни кавказки или тюркоезични народи.

Емпиричната база за подобни твърдения е обаче комплексна и нееднозначна. От една страна, археологическите и текстовите данни за маскутите действително ги ситуират като сармато‑алански по характер, с ясно степен културен компонент и участие в по-широки миграционни процеси, свързани с хунския и сасанидския хоризонт. От друга, геномните изследвания върху скито‑сарматски групи показват, че тези популации представляват смеси от „ямнайски“ степен компонент, източноевразийски елементи и локални фермерски субстрати, без ясно отделим „масагетски“ генетичен профил. При липса на директно секвенирани и сигурно атрибутирани масагетски проби всяка реконструкция на тяхната „генетика“ остава неизбежно индиректна и моделна.

Аналитично погледнато, това поражда напрежение между три равнища на дискурса: класическите извори и иранистичната реконструкция, които описват масагетите като източно‑ирански сакски народ; палеогенетичните модели, които показват степен, но силно смесен характер на скито‑сарматските общности; съвременните идентичностни употреби, в които масагети и маскути се превръщат в аргумент за „дълбока“ етническа приемственост.

Целта на статията е да предложи критичен преглед на наличните палеогенетични, археологически и текстови данни за масагетите и маскутите, като: (1) уточни доколко е оправдано да се говори за масагетски елемент в етногенезиса на маскутите; (2) разгледа аргументите и контрааргументите за линейни генеалогични връзки от типа „масагети → маскути → модерни нации“; (3) постави този казус в рамката на съвременната критика към етнонационалните употреби на древната ДНК.

Аргументът, който ще развием, е двоен. Първо, ще покажем, че от гледна точка на палеогенетиката и археологията е напълно правдоподобно в маскутския конструкт да участват групи със скито‑сарматски/сакски профил, сходен с този, който по география и култура свързваме с масагетите; но същевременно липсват достатъчни основания този принос да бъде монополизиран от един конкретен етноним. Второ, ще аргументираме, че опитите за пряко преписване на масагетите към съвременни национални проекти – било в тюркски, било в ирански ключ – са пример за пренапрежение на палеогенетичните данни и за редукция на сложни исторически процеси до удобни идентичностни алгоритми.

По този начин казусът „масагети – маскути“ функционира като лакмус за по-общия проблем: как да интегрираме резултатите от древната ДНК в историческия и антропологичния дискурс, без да изпадаме нито в наивен генетичен есенциализъм, нито в скептицизъм, който изцяло обезсмисля новите данни.

1. Масагетите в античните извори и съвременната иранистика

Основният корпус сведения за масагетите идва от Херодот, който ги локализира източно от Каспийско море – в зоната на Арал и долното течение на Сърдаря – и ги представя като силен номадски народ, често враждуващ с персите.^1 По-късни автори (Страбон, Птолемей и др.) ги вписват в по-широкия „скито‑сакски“ ареал на Евразийската степ, така че още в античността те се мислят като част от един по-голям „свят на конните народи“.

Лингвистичният анализ на етнонима Massagetae доминиращо го отнася към иранската група: обичайните обяснения го свързват със значения от типа „големите гети“ или „многобройни гети“, като „гетите“ тук се разбират като част от иранския етнонимен пласт, а не като директна връзка с балканските гети.^2 В комбинация с културните и религиозни белези в античните описания това води съвременната иранистика до относително стабилен консенсус: масагетите са източно‑ирански сакски народ, близък до други групи като саките (Sakā Tigraxaudā), скитите и сарматите.^3

Тази класификация е важна, защото поставя масагетите в иранския езиков и културен контекст, преди по‑късните тюркски миграции да преобразят етнолингвистката карта на Централна Азия. Тя напомня, че „тюркското“ лице на степта е късен пласт върху по-дълбока, иранска основа. В същото време езиковата принадлежност не отговаря сама по себе си на въпроса за генетичния профил – как са изглеждали реалните биологични общности зад името „масагети“. Именно тук влизат в действие данните от древната ДНК и се открива едно по-дълбоко измерение: разминаването между език, кръв и идентичност, което поставя и богословски, и екзистенциални въпроси за това какво всъщност означава да „принадлежиш“ на даден народ – по произход, по език или по избор на памет.

2. Палеогенетика на „скито‑сарматския свят“: какво знаем

Първата голяма вълна проучвания върху древната ДНК на скитите, саките и сродни групи датира от втората половина на 2010‑те години. Изследването на Unterlдnder и съавт. (2017) в Nature Communications показа убедително, че както западните, така и източните скити могат да бъдат описани като смес от „ямнайски“ степен компонент (индоевропейски пастири от бронзовата епоха), източноевразийски компонент и локални фермерски субстрати.^4 Аналогични изводи правят и последващи работи, които проследяват генетични трансекти от бронзовата към желязната епоха в Централна Азия и степния пояс.^5

От тези изследвания се оформя относително стабилен консенсус:

а) Скито‑сарматските популации не са „чисти“ в генетичен смисъл. Те представляват сложна, многослойна смес от: наследство от ямнайските пастири (R1b, R1a‑Z93 и др. Y‑хромозомни линии), източноевразийски компоненти, свързани с популации от Алтай и още по‑източни региони, както и локални фермерски популации (включително Бактрийско‑Маргианския комплекс и неолитни земеделци от Кавказ и Анатолия).^4,5

б) Формирането на скито‑сарматските генетични профили се ситуира приблизително между 1500 и 1000 г. пр. Хр., т.е. преди класическия „скитски“ период на I хил. пр. Хр.; това означава, че културният образ на „скитите“ стъпва върху вече утвърдени, по-стари демографски процеси.^5

в) Между западни и източни скитски групи се наблюдава ясно разграничение: източните носят по-силен източноевразийски компонент, докато западните показват по-значим неолитно‑европейски/анатолски принос.^4,6

В този контекст масагетите, макар да липсват като отделен, ясно дефиниран древно‑ДНК клъстер, очевидно принадлежат към източния скито‑сакски сектор. Това позволява да приемем, че тяхната генетика е вариация на вече описания източно‑скитски профил – с доминиращ степен индоевропейски компонент и съществено източноевразийско участие.^4,6

Съществено е обаче да се подчертае: към момента не разполагаме с пряко идентифицирани масагетски геноми, които археологически и текстово да са маркирани като такива. Ето защо всички изводи за „генетиката на масагетите“ по необходимост са индуктивни: те стъпват върху географията, археологията и общия модел на скито‑сакските групи, а не върху директно секвенирани останки. Именно тук палеогенетиката придобива и философски смисъл – тя ни напомня, че дори в най-прецизните лабораторни данни миналото остава реконструкция, а не прозрачно притежание; опит за приближаване до реалността, който неизбежно минава през границите на нашите методи и интерпретации.

3. Масагетите и Кавказ: маскути, мазкути и археологията на източния Кавказ

Тезата, че масагетите са се „преселили“ на Кавказ и там са станали известни под името маскути (Maskut), има дълга история в регионалната историография и често служи като удобен мост между степния свят и кавказките идентичности. Маскутите се споменават в късноантични и ранновизантийски извори като население по западния бряг на Каспийско море, в зоната на днешен южен Дагестан и северен Азербайджан.^7 Арменските автори говорят за „земята на мазкутите“, обикновено в контекста на войни и политически маневри между Сасанидски Иран, хуните и местните кавказки сили.^8

Археологическите изследвания в региона през последните десетилетия очертават по-нюансирана картина. Маскутските комплекси имат ясно изразен сармато‑алански характер, с особености в погребалните практики, въоръжението и накитите, които ги свързват с по-широкия степен свят. Наблюдава се културен преход от по-ранни сарматски към по-късни алански влияния, както и силен отпечатък на хунските движения от IV–V в. сл. Хр.^7,8 Миграции на маскути и алани на юг от Дербентския проход се свързват с натиска на хуните и със сасанидските отбранителни стратегии в средата на V век.^7

На тази основа някои автори – особено в по‑популярни или полунаучни формати – описват маскутите като „Massagetaen‑Sarmato‑Alanian tribes“, т.е. предполагат участие на масагетски компонент в тяхната етногенеза.^9 Това обаче остава хипотеза, опираща се на етимологична близост (Massagetae – Maskut), на интуицията за географски преход от източната степ към Кавказ и на общия скито‑сарматски генетичен фон.

Данните от древната ДНК за източния Кавказ подсказват сложна, многопластова картина: степните групи на север от главния кавказки хребет имат профили, сходни със скито‑сарматските популации (степен компонент плюс местен кавказки принос), докато южнокавказките популации носят повече неолитно‑фермерски (анатолско‑кавказки) компонент. Връзката между тези два блока се осъществява чрез многократни миграции и смесвания, включително в късната античност.^10

От гледна точка на палеогенетиката е напълно правдоподобно в маскутския конструкт да участват групи с генетика, близка до тази на източните саки и, по индукция, на масагетите. Но да се твърди, че „масагетите са се преселили на Кавказ и са станали маскути“ е твърде категорична и опростена формула. Много по-научно коректно е да говорим за участие на скито‑сарматски/сакски групи в етногенезиса на маскутите, без да „монополизираме“ този процес с един-единствен етноним.

Това ни напомня, че народите рядко „се прераждат“ линейно под нови имена; по-често виждаме зони на припокриване, в които различни традиции и памети се вплитат в нови конфигурации. Тази картина ни предпазва от изкушението да търсим абсолютно „чисти“ начала – било в кръвта, било в името – и ни насочва към по-смирено разбиране за историята като поле на смесване, приемственост и отговорен избор как да разказваме това наследство днес.

4. Томирис: между иранската древност и тюркските наративи

Фигурата на Томирис (Tomyris) – царицата, която според Херодот побеждава Кир II и хвърля отрязаната му глава в мех с кръв – се превръща в една от най-влиятелните женски икони в модерните национални митологии на Централна Азия и Кавказ.^1 В Казахстан, Туркменистан, Азербайджан и други страни тя често се представя като „тюркска“ или „наша“ владетелка, макар античният контекст да я поставя в иранския сакски свят.^1,3

Генетичната перспектива едновременно усложнява и отрезвява тези претенции. Съвременните тюркоезични народи в региона имат значим степен компонент, общ с този на скитите и саките, но носят и множество други слоеве – тюркски, монголски, местен ирански, кавказки и др.^4,5,6 Древните скито‑сарматски геноми показват, че „скитското наследство“ е широко разпространено и се прелива в редица по-късни популации – ирански, тюркски, славянски и други.^4,6 „Генетичен тест“ за Томирис, разбира се, не съществува: тя е фигура на текста и паметта, а не на лабораторията.

В този смисъл превръщането на Томирис в единствено тюркска или единствено иранска героиня неизбежно политизира древния материал. Научно оправдано е да се каже, че тя принадлежи на иранския сакски контекст, доколкото масагетите са източно‑ирански народ, а скито‑сарматското генетично наследство, в което този контекст е вписан, е споделено от множество по-късни народи, включително съвременните азербайджанци.^3,4,6 Така погледнато, Томирис се оказва огледало: в него различни общности проектират собственото си търсене на „първа майка“ и легитимация. Това напомня, че нито една нация не притежава изключително миналото – героите на древността ни принадлежат по-скоро като общо наследство и като морални фигури, отколкото като частни трофеи в битките за идентичност.

5. Заключение: какво можем и какво не можем да кажем за масагетите

Съвкупността от исторически, лингвистични, археологически и палеогенетични данни позволява да формулираме няколко относително стабилни твърдения.

а) Масагетите могат да бъдат описани като източно‑ирански сакски народ, част от широкия скито‑сарматски / Scytho‑Siberian комплекс на Евразийската степ.^2,3,9

б) Генетично те най-вероятно представляват вариация на вече описания профил на източните скити: смес от ямнайски степен компонент, източноевразийски принос и локални фермерски субстрати, формирана между късната бронзова и ранната желязна епоха.^4,5,6

в) Хипотезата за участие на „масагетски“ групи в етногенезиса на маскутите в източния Кавказ е правдоподобна, но не е доказана; по-научно коректно е да се говори за по-широк скито‑сарматски / сакски принос в населението на маскутите, отколкото за еднозначно „преселение на масагетите“.^7,8,9

г) Томирис принадлежи на иранския сакски свят, но скитското генетично наследство, в което този свят е вписан, е многопластово и споделено – всяко опростено национално присвояване неизбежно стъпва върху избирателно четене на данните.^1,3,6

Същевременно ограниченията са не по-малко важни от утвържденията. Липсата на пряко идентифицирани масагетски геноми означава, че всяко говорене за „точния“ им генетичен профил остава реконструкция, а не наблюдаван факт. Етнонимите от античните текстове не се превеждат автоматично в ясно очертани генетични популации. Връзките между древни племена и съвременни нации са многостепенни и пречупени през хилядолетни демографски процеси, което прави всяка права линия от типа „масагети → маскути → модерни азербайджанци“ методологично съмнителна.

Палеогенетиката не дава „последната дума“ за миналото, а по-скоро преначертава рамката, в която изобщо можем да поставяме въпросите си към него. Тя показва, че зад имената „масагети“, „маскути“ или „скити“ стоят не монолитни етнически субекти, а динамични, смесени и взаимно проникващи общности, чиято история се състои от последователни вълни на разделяне, разширение, миграция и смесване.

Урокът тук е двоен. От една страна, генетичната памет се оказва в голяма степен колективна и споделена, много по-малко „етническа собственост“, отколкото предполагат националните митологии и политизираните четения на археологията. От друга, самото понятие за идентичност се измества – от фиксирано „кръвно“ притежание към процес на припознаване, интерпретация и поемане на отговорност за начина, по който разказваме връзката си с миналото.

Да мислим за масагетите отговорно означава не да ги „присвоим“ назад във времето като доказателство за нечия съвременна изключителност, а да приемем, че историята е пространство на срещи, разминавания и смесвания, в което нито една общност не може да монополизира миналото, но всяка носи тежката задача да го представя честно. Това също е урок за човешкото „ние“: принадлежността не е просто наследен генетичен факт, а призив към обща памет и обща отговорност – да признаем сложността на произхода си и да се откажем от изкушението да превръщаме гените в оръжие на идентичността.

Лалю Метев, 26 януари 2026 г.


^1 Herodotus, Histories, I.201–216.​ ^2 Вж. обзор в „Massagetae“, Encyclopedic статии и съвременни резюмета.​ ^3 „Scytho-Siberian world“, синтезиращ статия за скито‑сакските култури.​ ^4 Unterlдnder, M. et al. „Ancestry and demography and descendants of Iron Age nomads of the Eurasian Steppe“, Nature Communications 8, 14615 (2017). ^5 Jeong, C. et al. „Ancient genomic time-transect from the Central Asian Steppe…“, Science Advances / сродни публикации.​ ^6 „Genetic history of Scythia“, обобщаващо изследване от 2025 г. с широк набор скитски геноми.​ ^7 „The Maskut Kingdom and the Hun Empire: Textual Sources and Archaeological Data“.​ ^8 „Armenia and the Land of the Mazkut" (3rd–5th Centuries AD)“.​ ^9 Популярни и полуакademicни резюмета за маскутите като „Massagetaen‑Sarmato‑Alanian tribes“.​ ^10 Обобщение за древната ДНК в Кавказ и разделението север/юг.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.