Мъченическата съдба на Църквата

„От пролятата кръв до тихото оцеляване —
паметта е нашият съдник и нашият завет.“
– Л. Метев

Между митрополит Борис Неврокопски и митрополит Михаил Доростоло‑Червенски се очертават две страни на една и съща мъченическа съдба на Църквата след преврата от 1944 г.: от едната страна стои архиерей‑изповедникът, заклеймен като „враг №1 на народната власт“ в Пиринско и убит с куршуми край новия храм в с. Коларово заради отказа си да се пречупи; от другата — водачът на „реакцията“, архиерей‑организаторът и защитник на църковния живот, с големи заслуги в строителството на храмове, просветата и благотворителността, призван на 8 ноември 1948 г. да оглави Българската екзархия като наместник‑председател на Св. Синод и наместник на Софийската митрополитска катедра, за да води Църквата през минното поле на тоталитарните репресии.

Тези два образа — явната жертва в провинцията и тихото, институционално мъченичество в центъра — не са противоположности, а взаимно допълващи се измерения на едно и също изпитание; те очертават пълния кръст на Българската църква под комунистическия режим и ни задължават да пазим паметта не само като исторически факт, но и като нравствен ориентир за настоящето и бъдещето.

1. Митрополит Борис Неврокопски е една от онези фигури, които респектират дори враговете си – истински духовен титан, чиято съдба се чете като житие, а не като биографична бележка. Той не е просто духовник, а енциклопедична личност: владее немски, френски, италиански, руски, турски, гръцки и църковнославянски, чете свободно и на латински и старогръцки; богословските му трудове и проповеди се ползват с авторитет далеч извън пределите на епархията му. Въпреки огромния си интелект и култура, той остава докрай смирен пастир на повереното му паство.

2. Като млад архимандрит и по-късно като епископ, Борис е изпращан в едни от най-трудните мисии на Българската църква – в Цариград и по екзархийските дела, където с такт и твърдост защитава интересите на българската общност в Македония и Одринско. Той е сред ключовите дейци в подготовката за вдигането на схизмата – включително чрез своите контакти във Вселенската патриаршия и владеенето на езици, което му позволява да води преговори, каквито малцина други биха могли да проведат успешно.

3. Като Неврокопски митрополит (от 1935 г.) той превръща епархията си в пример: освещават се и се изграждат десетки храмове, подпомагат се училища, приюти и благотворителни начинания; особено усилие полага за духовното изправяне на клира. Той не просто проповядва, а буквално гради България – тухла по тухла, душа по душа. Малко известен, но сериозно документиран факт е, че митрополит Борис застава сред онези архиереи, които се противопоставят на античовешката политика спрямо евреите и настояват за защита на гонените.

4. След 9 септември 1944 г. той се превръща в един от най-неудобните архиереи за новата власт. Докато мнозина се опитват да се приспособят, митрополит Борис открито говори срещу насилието, натиска върху Църквата и насилствената атеизация; в материалите на Държавна сигурност е описан като човек с „непоправим характер“, който „не се поддава на влияние“. За него Неврокопска епархия – Пиринска Македония – е една от най-тежките и взривоопасни зони в страната, но именно там той избира да остане; хората го наричат „Пиринския светец“ и го възприемат като жив изповедник.

5. Митрополит Борис знае, че краят му наближава. В спомените на негови съвременници стоят думите му, че „краят му ще бъде кървав“ и че ще бъде убит „от свои“ – думи, които придобиват пророчески смисъл. На 8 ноември 1948 г. (по стар стил – близо до Димитровден, рождения му ден; по нов стил е роден на 26 октомври) – в деня на св. Архангел Михаил – той отслужва св. Литургия и водосвет в новия храм „Св. Димитър“ в с. Коларово. При излизане от църковния двор е прострелян от бившия свещеник Илия Стаменов – човек с психични отклонения, но действал в атмосферата на тежка държавна кампания срещу Църквата и в контекста на македонизацията в Пиринско. Свидетелите разказват, че е посрещнал смъртта спокойно, без вик, сякаш вече е приел мъченическия си жребий.

6. Десетилетия наред гробът му в катедралния храм „Въведение Богородично“ в Благоевград остава място за тихо, почти нелегално поклонение. Хората идват с молби за изцеление, утеха и укрепване, и разказват истории за чудеса и духовна подкрепа след молитва пред гроба на митрополит Борис. В народното съзнание той отдавна е светец, още преди Църквата официално да го назове така.

7. През 2016 г. Светият Синод на БПЦ в пълен състав разглежда предложението на Неврокопския митрополит Серафим и взема решение да започне процедура по канонизация на приснопаметния митрополит Борис – първо чрез събиране на свидетелства за живота, служението и мъченичеството му. Това е ясен знак, че историческата истина и паметта на Църквата надмогват политическата забрава. Днес митрополит Борис е почитан като светец и изповедник; паметта му се свързва с деня на неговото мъченическо преставление – 8 ноември – когато той преминава от земния към небесния живот.

В лицето на дядо Борис виждаме архиерея‑изповедник, който плаща с живота си в „провинцията“ на историята, а в лицето на дядо Михаил – архиерея, който трябва да лавира в центъра, да запази колкото може от църковната свобода под погледа на властта; заедно те очертават целия кръст на Българската църква в епохата на тоталитаризма – от пролятата кръв до тихото, дипломатично мъченичество на оцеляването в името на запазване целостта на Църквата и съхраняването на вярата.

Лалю Метев, 28 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.