172 години от рождението на държавника Стефан Стамболов

България е имала и такива държавници – като братовчед ни Стефан Стамболов, който в рамките на едно десетилетие превръща младото и зависимо княжество в самостоятелен фактор на Балканите, способен да води собствена външна политика, да модернизира икономика, инфраструктура и администрация и да защитава интересите си пред „големите сили“ без комплекс на васал. На този фон днешният политически пейзаж изглежда болезнено контрастен: вместо стратегическо държавническо мислене наблюдаваме елит, за който върховен критерий за успех е да бъде потупан по рамото от някой от „големите началници“ – било в Москва, Брюксел, Вашингтон или другаде.

Стамболовото поколение – с всичките му противоречия и грехове – мисли България като субект, който „си гледа работата“ без да се унижава пред никого и без да чака милостиня за своите „народни стремления“ от онези, които скъпо продават помощта си. Днешната посттоталитарна политическа култура често действа обратно: вътрешната политика се калибрира спрямо очакваните реакции на външни покровители, а въпросите на суверенитета, правовия ред и дългосрочната модернизация отстъпват пред краткосрочната логика на оцеляването във властта. Вместо да търси как България да бъде „Германия на Балканите“ със собствена индустрия, банки, инфраструктура и кадри, значителна част от днешния елит мисли страната като периферия – като територия, която се „управлява“, но рядко се води в автентичния смисъл на думата държавничество.

Да, такъв си ни е братовчедът: десетилетия след кончината си продължава да предизвиква тревога, раздразнение и дълбоко екзистенциално безпокойство у немалко носители на посттоталитарния русофилски и „копеечен“ манталитет. Паметта за неговото слово действа като лакмус – тя оголва невротичната зависимост от „големия брат“, разобличава идолопоклонството пред имперската мощ и подлага на съмнение удобните митове, чрез които тези среди легитимират своето минало и настояще. Реакцията им закономерно е нервна и агресивна: пречупено през призмата на мислители като Цветан Тодоров, който не просто критикува една идеология, а разклаща цял светоглед, изграден върху отказа да се приеме отговорността за злото, в което сме участвали – било чрез ентусиазирана подкрепа, било чрез мълчаливо съгласие.

Ако погледнем по-сериозно, тази реактивна враждебност съвсем не е случайна. Фигура като Ст. Стамболов – при това и в буквален, родов смисъл наш родственик – подрива комфортната схема, в която „ние“ сме само жертви и герои, а „другите“ са изключителни носители на злото. Неговото настояване, че паметта за злото има смисъл единствено ако ни застави да разпознаем собствените си изкушения към насилие, зависимост и идолопоклонство към „освободители“, неминуемо поражда защитни, често агресивни реакции в среди, които десетилетия наред са градили идентичността си върху митологията за вечната правота на „руското дело“ и за безгрешността на „нашите“ тоталитарни проекти.

В психологически план подобен тип памет е травматичен. Тя разбива удобното манихейско разделение на света на чисти жертви и абсолютно зло и ни принуждава да признаем, че „злата твар“, за която говори в трудовете си Цветан Тодоров, не обитава единствено абстрактни външни сили, а се крие в нас самите – в готовността ни да оправдаваме репресии, окупации и вътрешно поробване в името на „висши исторически мисии“. Именно затова за мнозина русофилски настроени среди паметта за тоталитаризма остава „стресова“: тя подкопава смисловите опори, върху които са градили собственото си самоуважение, и показва, че онова, което са възприемали като участие в „голяма историческа кауза“, може да бъде разчетено и като съучастие в една по-дълбока форма на зло.

От днешна перспектива тук е истинският залог. По смисъла на думите на Цветан Тодоров, Стамболов отказва лесното успокоение, че злото е „там, при другите“, и настоява за покайна, критична памет – такава, която не се задоволява да сочи с пръст минали престъпници, а пита къде сме били ние самите и къде се намираме днес, когато същите модели на подчинение, сервилност и идолизация на сила и „спасители“ се възпроизвеждат под нови лозунги. Тъкмо тази трезва безкомпромисност прави съня на „копейките“ и русоробите неспокоен: тя напомня, че истинското духовно освобождение не минава през смяна на идолите, а през признанието на собствената вина и отказа от старите идоли, колкото и уютни да изглеждат те. В този смисъл нашият именит братовчед и днес продължава да бъде камък за препъване – не защото е скандален, а защото назовава онова, което мнозина предпочитат да не обмислят докрай.

Когато проф. Пламен Павлов припомня, че за Стефан Стамболов „чужди наблюдатели“ казват, че личности от такъв мащаб се раждат „на сто или на хиляда години“, той формулира болезнен критерий за сравнение. Стамболов въплъщава прехода от възрожденския идеализъм към модерната държавност: апостол на въстанията, неформален приемник на Левски, организатор на Гюргевското събрание, участник в Учредителното събрание, държавник, който в рамките на едно десетилетие превръща младото княжество в самостоятелен политически и икономически субект – с железници, банки, модерна съдебна система, висше училище, индустриална и търговска инфраструктура, ясна проевропейска ориентация и твърда защита на българската кауза в Македония. Дълбокото му противоречие – между възрожденска демократична чувствителност и по‑късни авторитарни методи на управление – е част от драмата на самата епоха, но дори критиците му рядко оспорват едно: че става дума за личност, която мисли България като субект, а не като придатък към чужда воля.

На този фон днешната посттоталитарна реалност изглежда особено тревожно: 130 години след неговата смърт България разполага с формални институции, закони и европейска риторика, но в конкретни случаи – като нашия реституционен казус с фабрика „Лев“ – Плевен – същата тази държава допуска десетилетно неизпълнение на влезли в сила съдебни решения, без да понесе последствия и без да прояви политическа воля да поправи историческа и правна несправедливост. Там, където стамболовата държавност се е легитимирала чрез превръщане на поетите ангажименти в действителност – строени жп линии, открити университети, проведени изложения, договори, поети рискове, съвременната посттоталитарна конструкция често се легитимира чрез отлагане, симулация и медийно мълчание. Нашият „частен“ спор така се превръща в огледало: показва, че големият въпрос не е дали България има нужда от „нов Стамболов“, а дали изобщо е готова да търпи държавници, за които върховенството на собственото право и изпълнението на съдебните решения са неотменим, а не декоративен критерий за суверенитет и достойнство.

Ако стамболовата държава се легитимира чрез това, че превръща поетите ангажименти в реалност – линии, заводи, закони, институции, сключени заеми и реализирани инфраструктурни проекти, посттоталитарната държава в нашия казус се легитимира чрез тяхното системно отлагане и размиване. Там, където Стамболов използва правото като инструмент за изграждане – протекционизъм в полза на местната индустрия, укрепване на армията и съдебната система, интеграция в европейските икономически мрежи, днешната власт твърде често третира правото като удобен декор, който може да бъде пренебрегнат, щом стане дума за възстановяване на комунистически неправди и за изплащане на дължимото към наследниците на онзи стопански и духовен елит, унищожен от тоталитарния режим. Именно в този контраст се разкрива не само историческата дистанция между Стамболов и сегашните ни управници, но и дълбокият екзистенциален въпрос за това дали България днес е готова отново да бъде държава‑субект – или ще остане пространство, в което дори собствените съдилища говорят „в празнота“.

Лалю Метев, 31 януари 2026 г.

Лалю Василев Метев е български юрист, мислител и изследовател на културата, известен със своите трудове в областта на философията на паметта, генеалогията и духовната история на България. Роден на 20 октомври 1968 г. в София, той завършва право и развива дългогодишна академична и обществена дейност, насочена към етичните измерения на идентичността, историческото самосъзнание и културната приемственост. В своите изследвания и есета Лалю Метев съчетава аналитичната строгост на правника с чувствителността на хуманитариста. Неговият почерк е белязан от стремежа да изведе моралната перспектива на човешкото действие отвъд чисто нормативните категории — към сферата на духовната отговорност и живата традиция. Сред постоянните му теми са времето и достойнството, религията и гражданството, наследството на свободата и културата на паметта. Член е на Клуба на потомците на офицерския корпус на Царство България „Един завет“, на Съюз „Истина“, на Българската генеалогична федерация и на Общия съюз на българската индустрия — общности, в които продължава линията на историческа приемственост между баланса на морала на честта и съвременната духовна отговорност. В творчеството му се откроява стремежът да се примирят рационалното и духовното начало, традицията и модерността, личната съвест и общественият идеал. Неговият стил — едновременно прецизен и съзерцателен — отразява убеждението, че мисленето е не просто интелектуален акт, а морално дело. Творчеството му се вписва органично в тази негова философска и етична линия: то е духовен синтез и лична изповед, завещание на човек, който мисли равновесието не като компромис, а като добродетел; не като отслабване на страстта, а като нейно преобразяване в мъдрост. В този контекст Лалю Метев формулира един от най-съкровените си възгледи — че истинската свобода е плод на вътрешна дисциплина, а справедливостта се ражда в пространството „между“ — между пламъка и камъка, между вярата и разума, между човека и идеала.